О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 828
София, 30.12.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело N 518/2009 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “С” Е. против въззивно решение № 106 от 27.02.2009 г. по гр.д. № 957/2008 г. Плевенския окръжен съд, с което се оставя в сила сила решение № 132 от 10.10.2008 г. по гр.д. № 3946/2007 г. на Плевенския районен съд. С последното е уважен предявения от Ю. Х. И. и А. Н. Д. срещу “С” Е. иск с правно основание чл.74 във вр. с чл.149, ал.2 ЗЗД за сумата 7 913 лв.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради наличието на всички визирани в чл.281, т.3 ГПК основания.
В депозираното съгласно чл.284, ал.3, т.1 ГПК изложение допустимостта на касационното обжалване жалбоподателят обосновава с приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на въпроса налице ли е правен интерес от погасяване на чужд дълг, реално обезпечен и с други ипотеки при положение, че към датата на плащането на чуждото задължение то е било в незначителен размер, поради което банката-кредитор не е пристъпила към принудително изпълнение. Поддържа се становището, че ищецът като трето на задължението лице е имал правото да иска от банката да заличи ипотеката върху собствения му недвижим имот, след като размерът на дадените обезпечения значително са надвишавали остатъка от дълга му към Банката, което според касатора обосновава извода, че заплахата пред ищеца да бъде насочено срещу него принудително изпълнение не е била реална, а плащането на остатъка от дълга му е извършено единствено с намерение да бъде придобито качеството на ипотекарен кредитор по отношение имота на дружеството.
По отношение на повдигнатите въпроси касаторът поддържа, че разрешенията по тях на въззивния съд да дадени в противоречие с Определение № 156 от 26.05.2008 г. на ВКС по ч.т.д. № 128/2008 г. на ІІ т.о., като същевременно счита, че е налице пестелива правна уредба на законовата суброгация – чл.146 и чл.178 ЗЗД, тъй като с тези текстове се регулирали конкретни хипотези, при които от значение е особеното качество на платилия – поръчител или купувач на ипотекарен имот или солидарен длъжник, но тези правни норми не били относими към настоящия спор, с което обосновава и наличието на приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответниците по касация Ю. Х. И. и А. Н. Д. не са изразили становище по допустимосттта на касационното обжалване и по съществото на наведените с касационната жалба отменителни основания.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените основания за касационно обжалване и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл. 283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С обжалваното решение е прието, че предоставеният от “У” АД на “С” Е. кредит в размер на 97 000 лв. със срок за погасяване 19.05.2007 г. е обезпечен с учредената в полза на Банката договорна ипотека с имот, собственост на ищците в режим на СИО, с ипотека на ответното търговско дружество и с имот на неговия управител. С писмо от 27.06.2007 г. Банката уведомила ипотекарните длъжници, вкл. и ищците, че към посочената дата просрочена е частта от кредита в размер на 91 800.83 лв. и ги поканила в 30 дневен срок да предприемат действия по погасяването му.
На 22.10.2007 г. ищецът И внесъл в“У” АД в полза на “С” Е. сумата 7 913 лв., представляваща непогасената част от кредита, въз основа на което плащане договорът за кредит бил закрит. На същата дата ищецът поискал от Банката заличаване на вписаната върху имота му ипотека, като същевременно поканил ответното дружество да му възстанови сумата.
Въз основа на така установените факти съдът приел, че ищецът е изпълнил чуждо за него парично задължение, но при наличие на правен интерес да стори това, тъй като е ипотекарен длъжник, обезпечил чуждо задължение със свой имот. Действително, в периода от 27.06.2007 г. до 22.10.2007 г. длъжникът “С” Е. е погасил частично задължението си към банката-кредитор, но предвид обстоятелството, че ищецът и съпругата му са били реално задължени за дълга, а извършеното плащане на остатъка му почти 5 месеца след крайния срок за издължаване на банковия кредит обосновавало според съда наличието на правния им интерес да изпълнят по смисъла на чл.74 ЗЗД, тъй като неуредените имуществени отношения между кредитополучателя и банката са застрашавали собствените им права върху ипотекирания от тях имот. Въз основа на това заключил, че ищецът се е суброгирал в правата на удоволетворения кредитор и поради това предявените срещу касатора искове са основателни.
Неоснователно е становището на касатора за наличието на приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, обосновано с твърдението, че даденото с обжалвания съдебен акт разрешение по въпроса относно наличието на правен интерес за ищеца да погаси остатъка от задължението му към Банката независимо от реалното му обезпечаване и с други ипотеки противоречи на Определение № 156 от 26.05.2008 г. на ВКС по ч.т.д. № 128/2008 г. на ІІ т.о. Действително този въпрос е засегнат с цитираното определение, но този съдебен акт, с който съдът се е произнесъл по въпроси на “процеса относно процеса”, не се ползва със сила на пресъдено нещо, присъща само на влезлите в сила решения, което обуславя извода за отсъствието на приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Неоснователен е и довода на касатора, че по отношение на повдигнатите от него материалноправни въпроси е налице приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради пестеливата правна уредба, посветена на законовата суброгация – чл.146 и чл.178 ЗЗД, с които текстове се регулирали конкретни хипотези, при които от значение е особеното качество на платилия – поръчител или купувач на ипотекарен имот или солидарен длъжник, но които правни норми не били относими към настоящия спор.
Няма спор в правната доктрина и в практиката, че една от предпоставките, за да встъпи едно трето лице в правата на кредитора е то да има правен интерес да изпълни валидно възникналото за длъжника задължение, а такъв правен интерес да изпълнят са не само лично задължените лица и купувачът на ипотекиран имот – чл.146 и чл.178 ЗЗД, но и реално задължените за дълга, които залагат собствена вещ за чужд дълг и поради това те винаги имат интерес да изпълнят, за да запазят вещта си от принудително изпълнение. При изпълнение на чуждия дълг реално задължилото се лице се суброгира срещу длъжника и поръчителите (частично, доколкото последните биха отговаряли, ако и той би бил поръчител) – чл.155, ал.2 ЗЗД. Посочената норма не е неясна или непълна, която да се нуждае от корективно тълкуване поради влагане на нов смисъл в нея, което позволява са се приеме, че не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Точното прилагане на закона по смисъла на посочената разпоредба е насочена към противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика по поставения правен въпрос, който е предмет и на настоящето дело, каквито данни в случая липсват. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществения правен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неясноти в правната норма, какъвто не е настоящия случай.
Изложените съображения за отсъствието на приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК се отнасят и до повдигнатия от касатора въпрос за наличието на правен интерес от погасяване на чужд дълг, реално обезпечен и с други ипотеки, доколкото е налице безпротиворечива практика по приложението на чл.150, ал.2 ЗЗД, установяваща неделимостта на ипотечното право, израз на която е и възможността на кредитора, за чието вземане са учредени няколко ипотеки върху различни недвижими имоти да избира спрямо кой от тях да реализира правото си на предпочитително удоволетворение, именно защото всяко едно от тези ипотечни права обезпечават вземането в неговата цялост.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице сочените от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 на ГПК за допускане на касационно обжалване на постановеното от Плевенския окръжен съд решение.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 106 от 27.02.2009 г. по гр.д. № 957/2008 г. Плевенския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: