Р Е Ш Е Н И Е
№ 133
София, 15.02.2010 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в съдебно заседание на двадесет и пети септември две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при участието на секретаря Лилия Златкова
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 667/2009 г.
Производство по чл.290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. С. Г. от г. Варна срещу въззивно решение от 07.07.2008г. по гр.д. № 136/2008г. на Варненския апелативен съд, с което е обезсилено първоинстанционното решение от 31.10.07г. по т.д. № 423/2006 г. на Варненския окръжен съд в частта му, с която е уважен иска предявен от С. С. Г. от Варна срещу “С”О. , гр. В. и “Б”О. , гр. В. с правно основание чл.346 ал.2 ГПК/отм./ във вр. с чл.320 ГПК/отм./ и е прекратено производството по делото. С обжалвания съдебен акт е оставено в сила първоинстанционното решение в частта, с която е прекратено производството по иска с правно основание чл.97 ал.1 във вр. с чл.431 ал.2 ГПК (отм.), както и в тази, с която е отхвърлен предявения при условията на евентуалност иск по чл.135 ЗЗД срещу “С”О. и “Б”О. за обявяване относителната недействителност спрямо ищцата на сделката, обективирана с нот.акт № 5/8.12.03г. по нот.д. №1188/03г. на нотариус Ал. Г.
Касаторът развива съображения, че съществените за делото материалноправни и процесуалноправни въпроси са решени в противоречие със закона и с практиката на ВКС. Поддържа, че съдът неправилно е прекратил производството по установителния иск, тъй като изводите му за липса на правен интерес от търсената с него защита, обосновани с възможността да реализира правата си чрез осъдителния иск по чл.320 ГПК (отм.) не са съобразени с факта, че той не е собственик на имота, че той няма вземане за предаването му, както и че ответниците не са установили владение върху него. Според касатора в противоречие с практиката на съдилищата, в т.ч. и тази на ВКС е разрешен и въпроса за допустимостта на възбраната като обезпечителна мярка по конститутивния иск по чл.74 ТЗ, според която този въпрос може да бъде разрешаван само от съда, сезиран с искането за обезпечаването му. Излагат се и съображения за адекватността на тази мярка на търсената с иска по чл.74 ТЗ защита на членственото право на изключен съдружник, чрез която имуществото на дружеството ще се запази в обем, гарантиращ имуществените и неимуществените му права – запазване на дружествените дялове, правото на ликвидационен дял и пр.. Навеждат се и доводи срещу извода за недопустимостта на предявения установителен иск по чл.97, ал.1 във вр. с чл.431, ал.2 ГПК (отм.), направен според касатора в нарушение на чл.134 ЗЗД и практиката на ВКС по приложението му.
Ответникът по касация “С” О. не е изразил становище по касационната жалба.
Ответникът по касация “Б” О. оспорва касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение с определение № 317 от 15.06.2009 г. допусна касационно обжалване па въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Възивният съд е приел, че производството по делото е образувано по предявени от настоящата касаторка при условията на субективно пасивно и обективно съединение искове за признаване за установено, че сключеният между “С” ЕО. и “Б” ЕО. договор, предмет на нот.акт № 5/08.12.2003 г., нот.д. № 1188/03 г. на Нотарриус Ал. Г. е относително недействителен по силата на чл.346, ал.2 във вр. с чл.320 ГПК (отм.), за признаване за установено по реда на чл.97 ГПК (отм.) че недвижимият имот, предмет на сделката е собственост на “С” О. и съответно искане по чл.431, ал.2 ГПК (отм.) за отмяна на нотариалния акт, легитимиращ “Б” ЕО. като приобретател на имота, съединени в отношение на евентуалност с иск по чл.135 ЗЗД за признаване на относителната недействителност спрямо ищцата на процесната прехвърлителна сделка.
І. В съобразителната част на решението е посочено, че предявеният главен установителен иск е процесуално недопустим, тъй като ищцата няма правен интерес да претендира установяване недействителността на разпоредителната сделка с имота, върху който е вписана възбрана. Развити са доводи, че на първо място дружествените решения за изключването й, атакувани от нея с искове по чл.74 ТЗ и обезпечени с наложената възбрана върху имота, собственост на ответното дружество “С” О. са вече отменени, следователно целта на обезпечения иск е била постигната и търсената с него защита получена, без да се налага предприемането на допълнителни принудителни мерки. На второ място, ревизирайки допуснатото с влязло в сила обезпечение въззивният съд застъпил становището, че чрез налагане на възбрана не би могла да се обезпечи търсената с иска по чл.74 ТЗ защита, а именно възстановяване на ищцата като съдружник в дружеството и в този смисъл е счел, че преценката да зачете или не действието на възбраната с предмет имот на дружество, страна по конститутивен иск с предмет вътрешни дружествени дела е изцяло в негова дискреция. На трето място отсъствието на правен интерес е обосновано от съда със становището, че претендираните права могат да бъдат защитени в пълна степен само чрез осъдителния иск по чл.320 ГПК (отм.) поради присъщата му изпълнителна сила, с каквато не се ползва предявения установителен иск.
Въззивното решение в посочената му част е незаконосъобразно.
Становището на съда за неадекватност на наложената обезпечителна мярка спрямо търсената с иска по чл.74 ТЗ защита не може да бъде споделено. Нуждата от обезпечаване не е непременно свързана с опасността ответникът да осуети изпълнението. Такава е налице винаги, когато има вероятност удовлетворяването на защитаваното субективно материално право да бъде затруднено, забавено или застрашено. В обезпечителното производство не се осъществява целената с иска защита, а то я подготвя и осигурява, както и осуетява възможността на ответника да създаде пречки за ефективното осъществяване на последиците от решението, като те могат да бъдат от най-различно естество.
Правният интерес на изключения съдружник от предявения конститутивен иск по чл.74 ТЗ не се изчерпва единствено от отмяна на незаконосъобразното решение по чл.126, ал.3 ТЗ, а по необходимост включва и интереса му от възстановяване на членственото му право в обема, притежаван от него до момента на приемане на атакуваното решение на ОС. т.е. по същество се търси защита на правото му на печалба, дружествен или ликвидационен дял като имуществена част от членственото му правоотношение.
Очевидно е, че тази защита на неоснователно отричаното членствено право при евентуално положително решение по предявения конститиутивен иск не би могла да се осъществи, ако междувременно търговското дружество, особено когато персоналният му състав е включвал двама съдружника с паритетно участие в капитала, се е разпоредило изцяло или отчасти с имуществото си по волята на оставащия съдружник, формирал и волята за изключване на другия съдружник, което несъмнено ще се отрази върху бъдещото му функциониране и би лишило от смисъл евентуалното възстановяване на членствените права на изключения по реда на чл.74 ТЗ съдружник.
На второ място недопустимо въззивният съд е отказал да зачете материалноправните последици на допусната от друг съд обезпечителна мярка, ревизирайки предпоставките за нейното налагане. Влязлото в сила определение по чл.308 ГПК (отм.) се ползва със стабилитет и законосъобразността му не може да бъде подложена на инцидентен съдебен контрол, какъвто по същество недопустимо е упражнен с обжалваното решение.
Настоящата инстанция намира за незаконосъобразен и изводът на въззивния съд за отсъствието на правен интерес за ищцата от воденето на установителен иск, обоснован с факта, че претендираните права могат да бъдат защитени чрез осъдителен иск, по който евентуалното решение би могло да послужи като основание за принудително изпълнение. Очевидно е, че след като ищцата не е претендирала собствени права върху имота, съдът не имал предвид ревандикационния иск по чл.108 ЗС, а този по чл.320 ГПК (отм.), доколкото същия регламентира правата на обезпечения кредитор, каквото качество несъмнено тя притежава.
Според цитираната разпоредба законодателят е приравнил правния статус на обезпечения по реда на чл.308 и сл. ГПК (отм.) кредитор с този на обезпечения в хода на изпълнителния процес взискател, като е признал, че запорът и възбраната, наложени като обезпечение произвеждат действието, предвидено в чл.345 – 347, чл.354, ал.1, чл.391, 392 и 395-397 ГПК (отм.).
Съчетаното логическо тълкуване на чл.320, изр.1 и чл.346, ал.2 ГПК (отм.) налага извода, че гражданскоправните последици на възбраната и запора, наложени като обезпечение в исковия и изпълнителния процес са идентични спрямо третите лица и се състоят в признатата от закона недействителност на разпореждането със запорираната вещ или с възбранения имот, извършено от длъжника в полза на трето лице. За разлика от това обезпечително действие на възбраната в изпълнителния процес, при който взискателят може да продължи изпълнението върху възбранения имот, предмет на недействителното разпореждане, даже и ако владението е било предадено на третото лице, обезпеченият кредитор и ищец по делото следва да обяви по исков ред относителната недействителност на извършената от ответника разпоредителна сделка.
Становището на въззивния съд, че на разположение на ищцата като обезпечен кредитор в производството по чл.74 ТЗ стои иска по чл.320 ГПК (отм.) е направен в противоречие със закона. Искът по чл.320 ГПК е иск за събиране на запорирани вземания или на движими вещи и правото той да бъде упражнен възниква за взискателя или обезпечения кредитор при отказ на третото задължено лице да предаде доброволно сумите или вещите. В първата хипотеза взискателят се легитимира с постановлението за възлагане на вземането за събиране – чл.393 ГПК (отм.), тъй като той не е носител на запорираното вземане или движимата вещ. Когато обаче искът се предявява от обезпечения кредитор, легитимацията му произтича пряко от обезпечителния запор, а не предпоставя нарочен акт за възлагане на вземането за събиране, както е в изпълнителния процес.
Изложеното позволява да се обобщи, че осъдителния иск по чл.320 ГПК (отм.) е предоставен на разположение на обезпечения кредитор, респ. на взискателя за събиране на запорирани вземания и/или на движими вещи, с които след налагане на запора длъжникът се е разпоредил в полза на трето лице, но последното отказва да му ги предаде.
Обезпеченият в исковия процес кредитор чрез наложена в негова полза възбрана обаче не е активно легитимиран по иска по чл.320 ГПК (отм.). Както вече бе посочено, разпоредбата на чл.346, ал.2 ГПК (отм.) урежда един от случаите на относителна недействителност на разпоредителна сделка, при които не е необходимо да се доказва знанието за увреждане от страна на третото лице-приобретател на имота, аналогични на която са хипотезите, предвидени в чл.76 ЗН, чл.22, ал.2 СК, чл.180 ДПК (отм.) и чл.647 ТЗ. Във всички тези хипотези недействителността е специална по отношение на общата норма на чл.26 ЗЗД, но е приравнена по последици на нея и тя може да бъде релевирана както с установителен иск или възражение, така и с отменителен иск. С процесуална легитимация разполагат лицата, защитени от цитираните норми, които чрез упражняване на посочените искове защитават накърнения си материален интерес чрез връщане на отчуждения имот в патримониума на длъжника.
Изложеното позволява да се приеме, че за ищцата е налице правен интерес от предявения иск, притежаващ правната характеристика на отменителен иск, тъй като при евентуално положително решение по него процесният недвижими имот ще бъде върнат обратно в патримониума на търговското дружество.
Като е приел противното и е прекратил като недопустимо производството по този иск, въззивният съд е постановил незаконосъобразно решение, което следва да се отмени, а делото да се върне на друг състав на същия съд за произнасяне по съществото му.
ІІ. Решението на въззивния съд по отношение на предявения от касаторката иск за установяване по реда на чл.97, ал.1 ГПК (отм.) на правото на собственост на ТД “С” О. върху процесния имот следва да се остави в сила.
Ищцата не е носител на материалното право, предмет на съдебно установяване, а съгласно изричната забрана на чл. 15, ал. 2 ГПК (отм.) никой не може да предявява от свое име чужди права, освен в предвидените в закона случаи. Изключението предполага участие в процеса на процесуален субституент, каквото качество ищцата би притежавала, ако бе носител на вземане срещу “С” О. и то би я легитимирало да упражни чрез иска по чл.134 ЗЗД собствените му права да събере свои вземания, за да се удоволетвори от имуществото му.
Изложеното позволява да се приеме, че ищцата, която има качеството на обезпечен кредитор на “С” О. , но не е носител на вземане срещу него, не е процесуално легитимирана да предяви правата му чрез сурогагаторния иск по чл.134 ЗЗД. Липсва освен това правен интерес от упражняването му, доколкото при евентуално възникване в нейна полза на вземане за дружествен, респ. на ликвидационен дял при прекратяване на членственото й правоотношение или при прекратяване на дружеството по реда на чл.155, т.1 ТЗ, тя ще може въз основа на решението по отменителния иск да насочи принудителното им изпълнение пряко върху процесния недвижим имот, независимо в чие владение се намира той. Процесуалната легитимация и правният интерес като процесуални предпоставки от категория на положителните отсъстват в случая, обстоятелство, което налага да се сподели извода на въззивния съд за недопустимост на производството по предявения от касаторката иск за съдебно установяване на чужди права.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение от 07.07.2008г. по гр.д. № 136/2008г. на Варненския апелативен съд в частта, с която е обезсилено решение от 31.10.07г. по т.д. № 423/2006 г. на Варненския окръжен съд в частта му, с която е уважен иска предявения от С. С. Г. от Варна срещу “С”О. , гр. В. и “Б”О. , гр. В. с правно основание чл.346 ал.2 ГПК (отм.) във вр. с чл.320 ГПК (отм.) и е прекратено производството по делото в тази му част.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в частта, с която се оставя в сила решението на Варненския окръжен съд в прекратителната му част по иска с правно основание чл.97 ал.1 във вр. с чл.431 ал.2 ГПК (отм.).
ВРЪЩА делото в отменената му част на друг състав на същия съд за произнасяне по съществото на предявения иск.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: