О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 537
София, 17.08.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на трети юли две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело N 137/2009 година
Производство по чл.288 ГПК във вр. с чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. “С”, гр. П. и по касационна жалба на “Б” Е. гр. П. срещу въззивно решение № 440 от 03.11.2008 г. по гр.д. № 822/2008 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е оставил в сила решение № 237 от 27.06.2008 г. по т.д. № 351/2006 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е уважен иска на Т. “С” по чл.59 ЗЗД срещу “Б” Е. за сумата 27 026.93 лв., като за разликата над нея до присъдените с решението 131 560 лв. отменил решението и в тази му част постановил друго, с което отхвърлил иска за посочената разлика.
Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения.
В изложението, депозирано съобразно изискването на чл.284, ал.3, т.1 ГПК като основен спорен въпрос, обусловил решението на въззивния съд касаторът Т. “С” формулира този за момента, от който за него е възникнало вещното право на собственост върху процесния имот, респ. от кой момент ответното дружество е ползвало същия имот без правно основание, довело до неоснователното му обогатяване. Касаторът поддържа, че вещното право на собственост върху спорния имот е възникнало по силата на закона – с влизане в сила на § 1 от ПЗР на ЗК (1991 г. – отм.) в какъвто смисъл била задължителната практика на ВКС – ТР № 6/ 2006 г. на ВКС, ОСГК, докато въззивният съд приел, че ответното дружество е ползвало имота на правно основание до влизане в сила на решение на ВКС по иск по чл. 108 ЗС между страните, с оглед на което счел, че не е налице неоснователното му обогатяване до този момент.
В изложението, депозирано съобразно изискванията на чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът “Б” Е. поддържа, че в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл.188, ал.1 ГПК (отм.) – Решение от 08.02.2006 г. на ВКС по т.д. № 631/2005 г. на ІІ т.о. и Решение № 999 от 24.06.2004 г. на ВКС по гр.д. № 491/2003 г., ІV г.о. въззивният съд не е обсъдил възраженията му за недължимост на претендираната сума за част от исковия период, както и представените в тази насока доказателства.
Ответниците по касация по реда на чл.278 ГПК изразяват становище за отсъствие на сочените от противната страна основания за допустимост на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените основания за касационно обжалване и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл. 283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касаторите основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
. С въззивното решение е прието по предявения от Т. “С” иск, квалифициран по чл.59 ЗЗД, че с Решение на ВКС по гр.д. № 501/2002 г. на ВКС, ІV г.о. е признато, че Кооперацията е незаличена, съществуваща кооперация с права по § 1 от ЗК от 1991 г. да й бъде възстановено иззетото и одържавено след 10.09.1944 г. имущество, както и че със същото решение “Б” Е. е осъдено да отстъпи собствеността и да предаде на Кооперацията владението на дворно място от 6 360 кв.м., заедно с изброените в решението постройки.становено било, че въз основа на това решение кооперацията е била въведена във въвод с протокол на съдебен изпълнител на 8.05.2006 г., въз основа на които данни съдът приел, че Кооперацията като реституиран собственик има право да иска обезщетение от всяко трето лице, ползвало имота за периода от възстановяване на собствеността до фактическото му предаване. В тази връзка на първият въпрос относно началният момент на това право, или от кога е възстановена собствеността му съдът приел, че това е моментът на постановяване на съдебното решение на ВКС, с което е уважен иска по чл.108 ЗС.
Твърдението на касатора, че даденото от въззивния съд разрешение на повдигнатия от него материалноправен въпрос е направен в противоречие със задължителната практика на ВКС е несъстоятелно. Изводите на съда по този въпрос изцяло са съобразени с ТР № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС, който като е съобразил обстоятелството, че кооперацията не си е възстановила по административен ред собствеността при действието на ЗК и на подзаконовите нормативни актове, издадени при действието на двата ЗК, е счел, че собствеността й е възстановена с влязлото в сила решение по ревандикациониня иск. Доводът на касатора, че това разрешение противоречало на вложения в тълкувателния акт на ВКС смисъл е неоснователен. В съответствие с посочената практика съдът е приел, че единствената хипотеза, при която възстановяването на собствеността настъпва пряко, по силата на закона е тази по § 39 от ЗИДЗК от 2003 г., и тя се отнася до кооперации, възстановили по-късно своята дейност по чл.49 ЗК, поради което не са могли да заявят правата си за възстановяване в срока до 31.12.2000 г. по Наредбата за реда и условията за връщане на такова имущество по административен ред. Настоящият касатор не е сред кръга на тези кооперации, тъй като със съдебното решение е прието, че е възстановила дейността си чрез провеждане на ОС на 11.10.1991 г., при действието на ЗК от 1991 г., при което съобразен с цитираната практика се явява направения от съда извод, че реституцията на одържавеното й имущество не е настъпило директно по силата на закона, а с влизане в сила на решението по чл.108 ЗС.
Настоящият състав намира, че не са налице и сочените от касатора “Б” Е. предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване в посочената от него част на въззивното решение. По отношение на въведеното основание за постановяването му в противоречие с практиката на ВКС следва да се сподели тезата на касатора, че необсъждането в мотивите на представено по делото писмено доказателство представлява нарушение на процесуалните правила, по който въпрос е налице задължителна и трайно установена практика на ВКС. Но съдът по същество е задължен по реда на чл. 188, ал. 1 от ГПК /отм./ да формира вътрешното си убеждение след преценка на ангажираните по делото доказателства за релевантните за спора факти и обстоятелства. Необсъждането на писмено доказателство, удостоверените в което факти не са относими към хипотезата на приложимата правна норма и не са обвързани с конкретни твърдения или възражения на страните, не представлява съществено нарушение на процесуалните правила. С въззивната си жалба касаторът е поддържал, че съставеният от ЧСИ протокол от 09.01.2006 г. следва да бъде ценен като доказателство за извършен на датата на съставянето му въвод на ищеца във владение на част от имота, която теза обосновал с твърдението, че на тази дата предал на съдебния изпълнител ключовете на сградите в него. Предвид съдържащия се в кориците на делото протокол за извършен такъв от ЧСИ на 08.05.2006 г., очевидно е, че посоченият протокол е преценен от въззивния съд като неотносим към спора, поради което необсъждането му не обосновава извод за постановяване на решението в противоречие с практиката на ВКС.
По изложените съображения касационният съд приема, че не е налице соченият от касаторите селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 440 от 03.11.2008 г. по гр.д. № 822/2008 г. на Пловдивския апелативен съд
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: