О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 217
София, 28.04.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и първи април две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело N 501/2008 година
Производство по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК
Образувано е по касационна жалба на “Л”А. против въззивно решение № 93 от 30.04.2008 г. по в.гр.д. № 2119/2007 г. на Софийски апелативен съд, с което е обезсилено решението на Софийски градски съд от 12.07.2007 г. по гр.д. № 01903/2006 г. и е прекратено като недопустимо производството по делото по предявените от касатора в обективно кумулативно съединение искове против “Ж” А. , гр. С., С. Г. С., А. Й. С. и Е. Г. С. Ю. с правно основание чл.26, ал.2 ЗЗД във вр. с чл.137, ал.1, т.7 ТЗ и чл.32, ал.2 ЗЗД.
В депозираното по реда на чл.285, ал.1 ГПК изложение касаторът е развил съображения за допустимост на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, обосновани с твърдението, че с решението си съдът се е е произнесъл по съществен процсеуалноправен въпрос – относно обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо в противоречие с практиката на ВС – Определение № 24 от 26.02.1960 г. по гр.д. № 9666/59 г., І г.о., като същевременно поддържа, че повдигнатият въпрос е от значение за точното прилагане на закона по отношение на института на СПН – касационно основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът “Ж” А. чрез процесуалния си представител изразява становище за недопустимост на касационното обжалване по съображения, изложени в писмения му отговор.
Ответниците С. Г. С., А. Й. С. и Е. Г. С. Ю. не са изразили становище по допустимостта на касационното обжалване и основателността на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия като констатира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касацонен контрол съдебен акт в рамките на преклузивния месечен срок по чл.283 ГПК намира, че същата е редовна и дължи произнасяне по наличието на твърдяното от касатора основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
За да обезсили първоинстанционното решение, с което по предявените от касатора искове с правно основание чл.26, ал.2 ЗЗД във вр. с чл.137, ал.1, т.7 ТЗ и чл.431, ал.2 ГПК (отм.) са обявени за нищожни сключените от праводателя на “Ж” А. от една страна и от С. Г. С., А. Й. С. и Е. Г. С.- Ю. през 1993 г. от друга страна договор за замяна и договор за покупко-продажба, по силата на които “Ж” А. придобил собствеността върху 99.6/100 ид.части от подробно индивидуализирания в исковата молба недвижим имот и на основание чл.431, ал.2 ГПК (отм.) са отменени нотариалните актове, обективиращи сключените договори, въззивният съд се позовал на влязлото в сила решение № 1* от 16.06.2000 г. по гр.д. № 1012/1998 г. на ВКС, ІV г.о., с което е признато по отношение на “Л” А. , че “Ж” АД-правоприемник на “Е” ООД е собственик на недвижимия имот, придобит по атакуваните две сделки и на основание чл.108 ЗС “Л” А. е осъден да предаде на “Ж” А. владението върху него. Въз основа на влязлото в сила решение въззивният съд приел, че силата на пресъдено нещо по отношение на признатото на “Ж” А. право на собственост се разпростира и между настоящите страни, като по отношение на ответника ЮЛ е налице в качеството му на правоприемник. Изложено е становището, че настоящият ищец в качеството на ответник в предходното производство по иска с правно основание чл.108 ЗС е бил длъжен да изтъкне всички възражения, които според него преклудират правото на собственост на ищеца. В тази връзка е изтъкнато, че решението се ползва със сила на пресъдено нещо не само по отношение на предявените от ответника, но и по непредявените от него възражения. Въз основа на това е приел за процесуално недопустими исковете на “Л” за прогласяване нищожността на атакуваните сделки въз основа на факти, осъществили се преди влизане в сила на решението, с което е разрешен спора за собствеността на прехвърлените с тях недвижими имоти.
Същественият процесуален въпрос, който се повдига от касатора “Л” А. е за обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо (чл.221, ал.1 ГПК (отм.), който въпрос според него е разрешен в отклонение от практиката на ВС, което си становище аргументира с факта, че страни по предходното дело и следователно обвързани от тази сила са само той и ответника ЮЛ, но не и физическите лица, които имат качеството на необходими другари, като освен това основанието и търсената с иска защита по настоящето дело били различни, което според него изключвало обективния идентитет между двете дела и съответно приложимостта на чл.221, ал.1 ГПК (отм.). Подобна теза не се подкрепя нито от анализа на законовата норма, нито от цитираната съдебна практика на ВС.
Когато със СПН е установено, че претендираното от ищеца право съществува към момента, в който са приключени устните състезания, т.е. след който решението е станало необжалваемо, последицата е, че неговото съществуване не може да се оспорва въз основа на факти, които са възникнали преди влизане в сила на решението, породило СПН. В пресичането на тази възможност се състои преклудиращото действие на СПН. То е една необходима последица от пределите на СПН във времето. То се признава без колебание от съдебната практика, която еднозначно приема, че решението разпростира силата на пресъдено нещо не само върху предявените, но и върху възраженията, които ответникът е пропуснал да релевира, без оглед на това, че обстоятелствата за тях са му станали известни след като решението е влязло в сила – Решение № 537 от 12.X.1995 г. на ВС по гр. д. № 469/94 г., I г. о. Преклузията в последния случай ответната на иска страна е могла да преодолее чрез използване на извънистанционния способ по чл.231, б.”в” ГПК (отм.), но не и чрез подновяване на спора, с което недопустимо би се достигнало до прерашаване на разрешен със СПН правен спор.
Правната аргументация на САС е основана именно на правно важимите обективни предели на силата на пресъдено нещо, породена от влязлото в сила решение по ревандикационния иск, които изключват възможността да се поднови разрешеният между страните спор за собствеността на недвижимия имот чрез воденето на второ дело, основано на преклудирани вече факти, което обуславя извода, че при разрешаването на съществения процесуалноправен въпрос, повдигнат от касатора въззивният съд не се е отклонил от съдебната практика на ВС и на ВКС. Идентично е становището на настоящата инстанция и по отношение на съждението на съда, че субективното тъждество спрямо ответника “Ж” А. , адресат на СПН не се осуетява от факта, че във второто дело участват лица, спрямо които силата на пресъдено нещо не се разпростира. Правният интерес от воденето на установителния иск по чл.26, ал.2 ЗЗД се състои във възможността при евентуално положителен изход по него ищецът да ревандикира имота от лицето, което е установило фактическа власт върху него, а това в случая е именно ответника “Ж” А. , по отношение на който обаче със сила на пресъдено нещо е установено наличието на правно основание за ннейното упражняване.
Цитираното в касационната жалба Определение на ВС по гр.д. № 9666/59 г., І г.о. съдържа произнасяне относно правните последици от отказа от иска – чл.119, ал.2 ГПК и възможността за предявяването на нов иск, но на ново основание. Доколкото процесуалното право на отказ от иска принадлежи единствено на ищеца, очевидно е, че коментираната с решението на ВС правна възможност не се отнася до преклудираните със сила на пресъдено нещо възражения, които ответникът е пропуснал да предяви. Неотносимостта му към повдигнатия от касатора процесуалноправен въпрос обуславя извода, че разрешението му, дадено от въззивния съд не се отклонява от практиката на ВС и на ВКС и поради отсъствието на селективния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение на посоченото основание не следва да бъде допуснато.
Същевременно не е налице и приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона, или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на непълнота или неяснота на правната норма, както и в случаите на изоставяне от съдилищата на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго, какъвто не е настоящият случай.
При този изход на делото искането на ответната по касационната жалба страна “Ж” А. за присъждане на разноски по делото се преценява като основателно, но при съобразяване на правната и фактическата му сложност, която очевидно не съответства на заплатеното от тази страна възнаграждение по сключения от нея договор за правна помощ в размер на 18 000 лв. С оглед разпоредбата на 78, ал.5 ГПК и чл.36 от Закона за адвокатурата, към която процесуалният закон препраща в хипотезата на прекомерност на адвокатското възнаграждение, настоящият състав приема, че на ответника по касация следва да се присъдят разноски в размер на 9 810 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на второ отделение, Търговска колегия
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 93 от 30.04.2008 г. по в.гр.д. № 2119/2007 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА “Л” А. да заплати на “Ж” А. разноски по делото в размер на 9 810 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: