О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 77
София, 09.02.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, второ отделение, в закрито заседание на 29.01.2009 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 523 /2008 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Д. Т. Д. и М. Т. Д. и двамата от гр. В. против въззивно решение на Варненския апелативен съд № 87 от 29.04.2008 год., постановено по в.гр.д. № 80/2008 год., в частта му, с която е оставено в сила решението на Варненския окръжен съд от 28. 11. 2007 год. по гр.д. № 202/2006 год. и са осъдени касаторите да заплатят на ТД ”С” Е. първият – сумата 9 670.63 евро, а вторият – 9778 евро, представляващи обезщетение за частично неизпълнение на задължението им по сключен между страните на 09.03.2004 год. предварителен договор и анекс към него от 01.04.2004 год. за учредяване право на строеж върху обекти, представляващи 75% РЗП на жилищна сграда, вкл. подземен гараж в дворно място, находящо се в гр. В., съставляващо УПИ *,719 в кв. 47 по плана на 16-ти подрайон на гр. В. срещу поето задължение за строителство на сграда, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на исковата молба- 03.02.2006 год. до окончателното и изплащане.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения, подробно развити в обстоятелствената част на същата за допуснато нарушение на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни отменителни основания по чл.281, т.3 ГПК. В съответствие с последните се иска отмяната му и разглеждане на спора по същество от настоящата инстанция, като бъдат отхвърлени предявените искове, евентуално – бъдат уважени изцяло направените възражения за прихващане.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК , съдържащо се в обстоятелствената част на касационната жалба, касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл по съществените материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, поради което следва да се приеме, че същите се позовават на предвиденото в чл.280, ал.1,т.1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване.
В тази вр. поддържат, че същественият процесуален въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в противоречие с константната практика на ВКС е за процесуална възможност при определяне правната квалификация на предявените искове, решаващата инстанция да промени вида и характера на търсената от ищеца защита.
Твърди се, също, че постановеното от Варненския апелативен съд решение и в частта му, относно приложението на чл.20 ЗЗД и създаденият със закона правен режим на тълкуване на двустранните договори – съществен материалноправен въпрос за спора, противоречи на решение № 451/ 19. 01. 2004 год. по гр.д. № 162/2003 год. на ВКС, търговска колегия; на решение № 559/17.05.1993 год. по гр.д. № 1724/92 год. на ІV-то г.о. на ВКС и на решение № 2627/12.01.2005 год. по гр.д. № 2264/2003 год. на ВКС ІV-то г.о..
Ответната по касационната жалба страна ТД ”С” Е. , гр. В. е възразила по допустимостта и и алтернативно по нейната основателност в дадения реда на чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор, подробно аргументирайки становищата си в тази насока.
Настоящият състав на ВКС, второ отделение,търговска колегия като взе предвид доводите на страните и данните по делото, съобразно правомощията си по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК, от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователни са доводите на ответника за недопустимост на касационната жалба, обосновани с липсата на конкретизиране на основанията за допускане на касационно обжалване.
Липсата на изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е свързана с редовността, а не процесуалната допустимост на подадената касационна жалба, но в случая, доколкото същото се съдържа в обстоятелствената част на последната и от съдържанието и може да бъде изведен селективния критерий, на който касаторът се позова, становището на ответното ТД не следва да бъде споделено, поради отсъствие на основание в закона.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че облигационният резултат по сключения между страните на 09.03.2004 год. предварителен договор за учредяване право на строеж срещу поето от изпълнителя задължение за построяване на жилищна сграда в собствения на възложителите, между които и ответниците, недвижим имот е осъществен неточно в количествено отношение, поради което е налице основание да бъде ангажирана договорната отговорност на ответниците за обезвреда по общото правило на чл.79, ал.1 ЗЗД.
Изложени са съображения съждения, че доколкото ищцовото ТД е следвало да изгради за възложителите апартаменти и гаражи, представляващи 25% РЗП на сградата и конкретизацията на всеки отделен обект настъпва след одобрение на идейния проект за точната му квадратура и разпределение, материализирана в допълнително подписан разпределителен протокол, то със сключения анекс от 01. 04.2004 год. индивидуализацията на отделните обекти е напълно е осъществена, като със завършване на сградата „в груб строеж” ответниците по спора – Д. и М. Д. са придобили и в собственост договорените с ищеца апартаменти и гаражи, в квотите, отразени в нот.акт № 174/ 2004 год..
Поради това, че уговорката в договора между страните – изпълнителят да получи като възнаграждение за осъщественото строителство 75% от РЗП на цялата сграда, а възложителите 25% не може да бъде тълкувана в противоречие с нормата на § 5, т.18 ДР на действащия към момента ЗУТ, императивно дефинираща понятието „разгъната застроена площ” , въззивният съд е счел, че от същата за процесната сграда са изключени площите на подземните етажи, както и паркоместата, последните- нямащи характеристика на самостоятелно обособен обект. В съответствие с даденото тълкуване на договора е изграден правен извод, че от ответниците са получени повече от договорените площи – гараж № 2 и гараж № 6, за които допълнително е учредено право на строеж с нот акт№ 174/04 год., но които не са били включени в обектите, предназначени за тях, като възложителите по подписания на 01. 04. 2004 год. с ЮЛ- изпълнител анекс, а това обуславя и правото на последния на обезщетение за неизпълнение. Стойността на същото е съизмерена с цената на кв.м. неполучена от строителя РЗП, определена в една част по т.5 от предварителния договор и в друга- по средната пазарна цена за кв.м. към 09. 2005 год..
Изложеното позволява да се приеме, че по отношение същественият за настоящето дело въпрос за приложението на чл.20 ЗЗД и създаденият със закона правен режим на тълкуване на двустранните договори поддържаното от касаторите основание за допустимост на касационното обжалване- чл.280, ал.1,т.1 ГПК е осъществено.
Въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с постоянната практика на ВКС, материализирана и в цитираните по- горе решения , приложени с касационната жалба, според която, когато е налице съмнение, неяснота или двусмисленост в договорните клаузи, вкл. относно обема на правата и обектите, които следва да се придобият по силата на сключен договор, действителната обща воля на съконтрахентите се установява чрез тълкуване, законността на което е обусловена от спазване на въведените с чл.20 ЗЗД критерии, вкл. по отношение съдържанието на използваните в договора понятия, което при определените в закона предпоставки може да се различава от законовата дефиниция на същите и да е съобразено с обичая.
По отношение на формулирания в касационната жалба съществен процесуалноправен въпрос, предпоставките на чл.280, ал.1,т.1 ГПК отсъстват.
Определяйки основанието на иска чрез посочените от ищеца в исковата молба факти и обстоятелства, съобразно които източник на облигационното отношение е сключеният между страните специфичен договор за строителство, а не въз основа на твърдяното в петитума неоснователното обогатяване, въззивният съд се е произнесъл в съгласие с практиката на ВКС по приложението на процесуалния закон, която в разглежданата хипотеза е непротиворечива.
Водим от изложените съображения, настоящият състав на ВКС, търговска колегия, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 87 от 29. 04.2008 год., по в.гр.д. № 80/2008 год. на Варненския апелативен съд.
УКАЗВА на Д. Т. Д. да внесе по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер на сумата 378.28 лв., в едноседмичен срок от съобщението до него, на основание чл.18, ал.2,т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
УКАЗВА на М. Т. Д. да внесе по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер на 382.48 лв., в едноседмичен срок от получаване на съобщението до него, на основание чл.18, ал.2,т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
След внасяне на дължимата държавна такса , делото да се докладва за насрочване на председателя на второ отделение, търговска колегия на ВКС.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: