О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 689
София, . 03.11.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 30.09.2009 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 505 /2009 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на В. С. Г. от гр. Д. против въззивно решение на Софийски градски съд № 7/ неправилно посочено в касационната жалба с № 331/ от 02. 02. 2009 год.по в. гр. д. № 2260/2008 год., в частта, с която при условията на чл.208, ал.1 ГПК/ отм./ са уважени предявените срещу касатора обективно кумулативно съединени искове: по чл.402, ал.1 ТЗ/ отм./ за сумата 1325 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 29.09.2007 год. до окончателното и изплащане и по чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане обезщетение за забава за периода 12.11.2003 год.-28.09.2007 год. в размер на 661.64 лв..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за недопустимост и алтернативно за неправилност, основания за касация по чл. 281,т.2 и т.3 ГПК.
Касаторът поддържа, че при наличието на валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност” към датата на осъщественото по негова вина ПТП, то за изплатеното от ищеца застрахователно обезщетение на увреденото в резултат на деликта трето лице, отговорността е на застрахователя на гражданската отговорност на деликвента и едва след това, при наличие на определените в закона предпоставки съществува правна възможност за пряка отговорност на последния.
Подробни са съображенията в обстоятелствената част на касационната жалба и във вр. с въведеното оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт, обосновано с допуснато нарушение на материалния закон. Според касатора липсата на доказателства за реално получено плащане от пострадалия, чрез заверяване сметката му с претендираната от ищцовото ЮЛ сума, изключва наличието на възникнало в полза на последното регресно право спрямо деликвента, независимо от приложеното по делото платежно нареждане, изходящо от същото.
В депозираното изложение по чл.284, ал.3,т.1 ГПК, след изрично дадени на страната в тази насока указания от въззивния съд, касационното обжалване по приложно поле е обосновано единствено с твърдението, че поставеният от въззивната инстанция съдебен акт противоречи на приложените с касационната жалба решения: № 449 от 18.03.2002 год. по гр.д. № 1785/2001 год. на V-то г.о. на ВКС; № 375 от 01.07.1970 год., по гр.д. № 317/70 год. на І н. о. на ВС; на СГС от 14.11.2005 год. по гр.д. № 2038/2005 год.; на СРС от 22.03.2006 год. по гр.д. № 7871/2005 год.; на СГС от 18.04.2006 год. по гр.д. № 1* год., поради което е налице визираното в чл.280, ал.1,т.2 ГПК основание.
Ответната по касационната жалба страна не е взела становище в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на ВКС, второ отделение, търговска колегия, като взе предвид доводите на страната, съобразно данните по делото и правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу съдебен акт на въззивния съд, подлежащ на последващ инстанционен контрол, поради което е процесуално допустима.
Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от формалното и съответствие с императивните изисквания на процесуалния закон, предпоставките за допускане на касационно обжалване- главна и допълнителна в случая отсъстват.
Създадената с действащия ГПК процесуалноправна уредба на факултативност на касационното обжалване, обвързва допустимостта му с наличие на формален критерий – обжалваемия интерес и реални критерии – разрешен от въззивния съд конкретен въпрос на материалното и/ или процесуално право, който, като специфичен за разгледания правен спор е обусловил крайния изход на делото и някое от изчерпателно изброените в т.1-3 на чл.280, ал.1 ГПК основания.
Следователно в случая макар и съдебният акт на въззивния съд да не попада в хипотезата на чл.280, ал.2 ГПК, то отсъствието на въобще формулиран от касатора въпрос на материалното и/ или процесуално право, по който въззивният съд се е произнесъл, задължение императивно вменено на последния от процесуалния закон- чл.284, ал.3,т.1 ГПК, вкл. и с оглед обстоятелствената част на изложението, респ. на самата касационна жалба, изключва допускане на касационната жалба до разглеждането и по същество.
Що се касае до твърдяното противоречие в практиката на съдилищата, освен, че по отношение на цитираните съдебни актове на СРС и СГС липсват доказателства да са влезли в сила, за да могат да бъдат възприети като част от съдебната практика по см. на чл.280, ал.1,т.2 ГПК, то обстоятелството, че касаторът не сочи материалноправният или процесуалноправен въпрос, определил решаващите мотиви на обжалваното въззивно решение и такъв не може да бъде изведен нито от съдържанието на изложението по чл.284, ал.2, т.3 ГПК, нито от обстоятелствената част на касационната жалба, без да бъде нарушено диспозитивното начало в процеса, прави невъзможна съпоставката между отделните съдебни решения, въз основа на установените от законодателя реални критерии, които касационната инстанция единствено може да проверява в производството по чл.288 ГПК.
Поради това, макар и цитираните съдебни решения на ВС и ВКС да касаят приложението на чл.402, ал.1 ТЗ/ отм./, вкл. предпоставките за упражняване регресно застрахователно право на застрахователя, то при отсъствие на поставен от касатора разрешен от въззивния съд въпрос на материалното или процесуално право, същите се явяват неотносими, доколкото приетата в тях фактическа обстановка е съвсем различна от установената по настоящето дело и тази разлика е обусловена от конкретния доказателствен материал, приет и обсъден по делата.
Отделен в тази вр. е въпросът, че даденото от СГС тълкуване на закона- чл. 402, ал.1 ТЗ/ отм./, според което създаденото от законодателя регресно право на застрахователя по имуществена застраховка да иска от третото лице причинило вредата на застрахования възниква с факта на плащане на застрахователното обезщетение на правоимащия и надлежното му упражняване не е обвързано от императивно въведена от законодателя поредност на регресно задължените лица – деликвент, респ. застраховател на гражданската отговорност на последния е изцяло в съгласие със застъпеното и в горепосочените съдебни актове становище на ВКС.
Водим от изложените съображения настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1,т.2 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 7 от 02.02.2009 год., по в.гр.д. № 2260 / 2008 год. по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕИНЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: