.М-24-31-94
Дата:21.11.2012 год.
ЗМДТ, чл. 11, ал. 1;
ЗМДТ, чл. 11, ал. 3
относно:право на обитаване върху жилище
В отговор на поставения въпрос относно правната същност на правото на обитаване на жилищен имот и определянето му за целите на данъчното облагане по ЗМДТ, Ви уведомяваме:
Вещните права върху чужда вещ са уредени в Закона върху собствеността . Правната уредба на правото на ползване се съдържа в чл. 56-62 ЗС. Правото на ползване включва три основни правомощия: право на владеене – правото на ползвателя на фактическа власт върху имота, което кореспондира със задължението на всички други лица да се въздържат от действия спрямо ползвания имот, които биха попречили на ползвателя да упражнява правото си; право имотът да се ползва съгласно неговото предназначение и право да се получават добивите /плодовете/ от имота, без той да се променя съществено – чл. 56, ал. 1 ЗС.
Правото на обитаване не е уредено в действащото българско законодателство. Споредпроф. Джеров обитаването е личен сервитут, подвид на употреблението /usus/. Habitatio е право на употребление върху сграда. Отмененият Закон за имуществата, собствеността и сервитутите /ЗИСС/ е определял този сервитут като онова, което е нужно за обитаването на този, на когото то е отстъпено, и на неговото семейство според положението му. Френският граждански кодекс познава сервитута habitatio, макар и общо описан. Немският граждански законник го приема за личен сервитут върху сграда или върху част от нея, като правоимащият има право да прибере в жилището семейството си, необходимата прислуга и хората за обслужване съобразно общественото си положение.
Според проф. Джеров habitatio е личен сервитут, който създава върху чуждо жилище право на обитаване за задоволяване нуждите на обитателя и на членовете на неговото семейство, без право на нарушаване субстанцията на жилището.Обитаването е само за жилище, но не и за дворно място. Това право не може да се прехвърля, да се отстъпва на трето лице или да се отдава под наем, защото е лично, поради коетосе погасява със смъртта на носителя му.
Съдебната практика също определя правото на обитаване като вещно право на ползване на недвижим имот за личните нужди на ползвателя /ТР № 47 от 03.04.1961 г. на ОСГК на ВС/.
Вещното право на обитаване е конкретно. То се учредява в полза на определени лица върху конкретно, точно и пълно описана вещ.
От казаното може да се направи извода, че правото на ползване и правото на обитаване са различни по своя обем вещни права върху чужда вещ. Първото е по-широко по обхват.
Според чл. 11, ал. 1 и ал. 3 ЗМДТ данъчнозадължени лица са собствениците на облагаеми имоти, а когато върху имота е учредено вещно право на ползване, данъчнозадължено лице е ползвателят. Тъй като правото на обитаване не е уредено в действащото законодателство и е различно по обем /по-ограничен/ и характервещно право върху чужда вещ, нашето мнение е, че за целите на облагането с данък върху недвижимите имоти по ЗМДТ носителите на право на обитаване на жилищен имот не могат да бъдат считаниза ползватели по смисъла на чл. 11, ал. 3 ЗМДТ.
/п/
/С.МАРКОВ/
‘