Изх. № ЕП-22
Дата: 30.01.2019 год.
ЗМДТ, чл. 22, т. 2
ОТНОСНО: прилагане на чл. 22, т. 2 от Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/, когато общинският съвет не е приел решение за определяне размера на данъка
В Централно управление на НАП е постъпило писмо с вх. №ЕП-22 от 03.01.2019 г. на ………., с което се иска становище относно прилагането на
чл. 22, т. 2 ЗМДТ в хипотезата, в която общинският съвет не е приел решение за определяне на данъка върху недвижимите имоти за 2019 г. за жилищни имоти, намиращи се в курортни населени места.
В отговор на направеното искане и на основание чл. 10, ал. 1, т. 10 от Закона за Националната агенция за приходите изразявам следното становище:
По силата на чл. 22, т. 2 ЗМДТ общинският съвет определя с наредбата по
чл. 1, ал. 2 размера на данъка за жилищни имоти, разположени на територията на населено място или селищно образувание, включени в Списъка на курортите в Република България и определяне на техните граници, приет с Решение на Министерския съвет №153 от 24 февруари 2012 г., които за съответната година не са основно жилище на данъчно задълженото лице, не са отдадени под наем и не са регистрирани като места за настаняване по смисъла на Закона за туризма, в граници, както следва:
а/ от 5 до 7 на хиляда върху данъчната оценка на недвижимия имот – за имотите, разположени в балнеолечебни, климатични планински и климатични морски курорти от национално значение, включени в списъка по т. 2;
б/ от 4,5 до 6 на хиляда върху данъчната оценка на недвижимия имот – за имотите, включени в списъка, извън тези по буква „а“.
На общинските съвети като органи на местното самоуправление чл. 141, ал. 3 от Конституцията на Република България възлага компетентността за определяне размера на местните данъци при условия, по ред и в границите, установени със закон, т.е. ЗМДТ. Аналогична разпоредба се съдържа и в ЗМДТ, с която на общинските съвети се делигира правомощието да приемат наредби за определяне на размера на местните данъци при условията, по реда и в границите на закона.
Тъй като разпоредбата /чл. 22, т. 2 ЗМДТ/ е съвсем нова, чл. 1, ал. 3 с.з. не намира приложение. Това е нормата, която предвижда, че данъците за текущата година се събират на базата на действащия размер към 31 декември на предходната година, когато до края на предходната година общинският съвет не е определил размера на местните данъци. В разглеждания случай липсва приет от общинския съвет размер на данъка за предходна година.
Размерите на местните данъци се приемат с наредби на общинските съвети, издадени на основание чл. 1, ал. 2 ЗМДТ. Липсата на съответна разпоредба в наредбата, с която се определя ставка на данъка по чл. 22, т. 2, обаче не води до дерогиране действието на законовата норма. В йерархичния ред на нормативните актове наредбите на общинските съвети са по-ниски по степен актове, в резултат на което приложение намира законовата разпоредба.
В ЗМДТ се съдържат редица норми, които уреждат прилагането за текущата година на минималните размери на данъка, установени в закона, когато общинският съвет не е приел размери до края на предходната година или до друга дата, посочена в закона. Такива са: § 18 от ПЗР на ЗИДЗМДТ /обн. ДВ, бр. 110 от 2007 г., в сила от 01.01.2008 г./, § 17 от ПЗР на ЗИДЗМДТ /обн. ДВ, бр. 105 от 2008 г., в сила от 01.01.2009 г., § 40 от ЗР на ЗИДЗКПО /обн. ДВ, бр. 98 от 2018 г., в сила от 01.01.2019 г./.
Относно данъка върху недвижимите имоти в хипотезата по чл. 22, т. 2 от закона подобна разпоредба не е предвидена. Независимо от това считам, че и в този случай облагането на жилищните имоти в курорти, разположени в общини, в които не са приети нови ставки на данъка, следва бъда направено при прилагане на минималните ставки, установени в законовата разпоредба. В противен случай би се стигнало да неравнопоставеност при облагането на жилищни имоти, отговарящи на законовите изисквания, в различните курортни селища в страната, в зависимост от това дали общинският съвет е упражнил или не конституционното си правомощие да определи размер на данъка в границите, фиксирани от закона.
Текстът на чл. 22 ЗМДТ е атакуван от президента пред Конституционния съд /КС/ с искане за обявяване на неговата противоконституционност с аргумента, че с него се нарушават изискванията на чл. 60 от Конституцията за законоустановеност на данъците и за съобразяването им с доходите и имуществата на данъкоплатците. В искането освен това е изложено съображението, че обвързването на размера на данъка с използването на имота смесва по конституционно недопустим начин подоходни и имуществени данъци.
Като правни актове решенията на КС имат присъщите на тези актове правна сила и правно действие. Правната сила се състои в задължителността на решението. Правните субекти са задължени да съобразяват своето поведение с установеното и предписаното от решението. Правното действие се проявява в правните последици. Решенията, с които се установява противоконституцинност на законова разпоредба имат конститутивно действие. При произнасяне на съда и отмяна на разпоредбата като противоконституционна, действието на решението е занапред, което означава, че отменената разпоредба не се прилага от този момент нататък или „с влизане в сила на съдебното решение, постановяващо противоконституционността, се обезсилва действието на закона“ /Тълкувателно решение № 22 от 1995 г. на КС/.
Решението на КС се обнародва в „Държавен вестник“ в срок от 15 дни от постановяването му и в общия случай влиза в сила 3 дни след обнародването му /чл. 151, ал. 2 от Конституцията/. Това е моментът на окончателната му стабилизация като правораздавателен акт. От този момент решението притежава формална правна сила и не може да бъде отменено, то е окончателно. До произнасяне на КС с решение разпоредбата е действаща и всички държавни и общински органи, и лица следва да събразяват поведението си с нея.
ЗАМ. ИЗПЪЛНИТЕЛЕН ДИРЕКТОР НА нап:
/АЛEКСАНДЪР ГЕОРГИЕВ/