ЗКПО: чл. 3, ал. 2; чл. 92, ал. 6 и чл. 93
ЗДДФЛ: чл. 8; чл. 75
Регламент 883/2004: чл. 11, ал. 1; чл. 12, ал. 1
Регламент 987/2009: чл. 21, ал. 1 и 2
ОТНОСНО: Прилагане на данъчното и осигурителното законодателство по отношение на наети лица, които са командировани в държава-членка на ЕС
В Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ …….. постъпи Ваше запитване с вх. № ………/………. г., в което е изложена следната фактическа обстановка:
Командировате служители на територията на Република Франция. В допълнение посочвате, че:
1. Дружеството няма дейност на територията на Република България;
2. Дружеството няма служители, полагащи труд на територията на Република България, с изключение на административния персонал;
3. Дружеството не изпълнява условията да прилага българското осигурително законодателство, съответно няма издадено Удостоверение А1, не е подадено и искане в ТД на НАП;
4. Командированите служители ще бъдат изпратени със задача: селскостопански дейности;
5. Служителите ще бъдат командировани за срок до 6 месеца;
6. Цялата администрация на дружеството е на територията на Република България;
7. Счетоводното обслужване на дружеството е на територията на Република България.
Поставяте следните въпроси:
1. Къде трябва да бъдат регистрирани трудовите договори?
2. Къде се декларират социалните и здравни осигурителни вноски? Ако е в България, какви са специфичните особености при попълване на декларация образец № 1 и образец № 6?
3. Къде се декларират данъците по ЗКПО, ЗДДС и ЗДДФЛ?
4. Къде се внасят дължимите осигурителни вноски?
5. Къде се внасят дължимите данъци?
С оглед изложената фактическа обстановка, изразявам следното становище:
По прилагане на осигурителното законодателство:
По отношение на лицата, граждани на държави–членки на Европейския съюз, които осъществяват трудова дейност, упражнявайки правото си на свободно движение в рамките на Европейския съюз, се прилагат Регламент (ЕО) №883/2004 на Европейския парламент и на Съвета за координация на системите за социална сигурност (Регламент (ЕО) №883/2004) и Регламент (ЕО) №987/2009 на Европейския парламент и на Съвета за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) №883/2004 за координация на системите за социална сигурност (Регламент (ЕО) №987/2009).
Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009 се прилагат на територията на всички държави–членки на ЕС към граждани на държава–членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава–членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави–членки, както и към членовете на техните семейства.
Разпоредбите, регламентиращи правилата за определяне на приложимото законодателство, се съдържат в Дял II на Регламент № (ЕО) №883/2004. Тези правила имат приоритет над разпоредбите на националното законодателство на държавите членки по отношение на това, къде трябва да бъде осигурено едно лице.
„Определяне на приложимото законодателство” е един от основните принципи, установени с Регламент № 883/2004. Според този принцип, лицата, за които се прилага регламентът, са подчинени на законодателството на само една държава–членка (основание чл.11(1) от Регламент № 883/2004).
Основното правило при определяне на приложимото право е, че лицата са подчинени на законодателството на държавата–членка, на чиято територия полагат труда си (“lex loci laboris”). Лицата, осъществяващи дейност като заети или самостоятелно заети в една държава–членка, са подчинени на законодателството на тази държава (чл. 11(3)(а) от Регламент № 883/2004).
В Дял II от Регламент (ЕО) №883/2004 са предвидени разпоредби относно запазване на приложимото законодателство на изпращащата държава–членка спрямо заетите лица, които временно извършват работа за своя работодател на територията на друга държава–членка.
Съгласно чл. 12, параграф 1 от Регламент (ЕО) №883/2004 лице, което осъществява дейност като заето лице в държава–членка от името на работодател, който обичайно осъществява дейността си в нея и което е командировано от този работодател в друга държава–членка, за да осъществява там дейност от името на същия работодател, продължава да е подчинено на законодателството на първата държава–членка, при условие, че предвиденото времетраене на тази работа не превишава двадесет и четири месеца и че не е изпратено да замества друго командировано лице.
Цитираната разпоредба поставя пет задължителни изисквания, чието изпълнение е абсолютно условие за запазване на приложимото законодателство на изпращащата държава–членка спрямо работник, който временно извършва работа на територията на друга държава–членка:
1. Законодателството в областта на социалната сигурност на изпращащата държава да е било приложимо спрямо работника или служителя непосредствено преди командироването му;
2. Командироващият работодател обичайно да осъществява дейността си на територията на изпращащата държава–членка;
3. „Пряката връзка“ между работодателя и изпратеното лице да се запази през срока на командироването;
4. Лицето да не се изпраща, за да замества друго командировано лице;
5. Предвиденото времетраене на работата на командированото лице да не превишава 24 месеца.
Приложимото законодателство се удостоверява чрез формуляр А1 – „Удостоверение относно законодателството в областта на социалната сигурност, което се прилага по отношение на притежателя“, издаден от институцията на държавата-членка, чието законодателство е определено като приложимо за съответното лице. Предназначението на формуляра е да доказва, че лицето е подчинено на законодателството на съответната държава–членка, респективно, че е освободено от прилагане на законодателството на други държави–членки, с които би могло да възникне правна колизия.
Основното следствие от определяне на приложимото законодателство според Дял II от Регламент № 883/2004 е, че се определя държавата–членка, в която се дължат задължителните осигурителни вноски съгласно законодателството на тази държава.
Важно е да се подчертае, че националното законодателство на компетентната държава–членка се прилага в неговата цялост с всички произтичащи задължения, които освен превеждане на осигурителни вноски могат да включват задължителни регистрации, подаване на данни за лицата и други задължения в зависимост от спецификата на въпросното законодателство, независимо дали предприятието е регистрирано в същата държава-членка.
Работодателите със седалище или място на дейност извън държавата-членка, чието законодателство е определено като приложимо спрямо наетите от тях лица, изпълняват всички горепосочени задължения, така както ако седалището или мястото им на дейност се намираше в държавата-членка, чието законодателство е определено като приложимо. Работодател, чието място на дейност не е в държавата-членка, чието законодателство се прилага, и заетото лице могат да се договорят последното да изпълнява от свое име задълженията на работодателя по плащането на вноски, без да се засягат основните задължения на работодателя. Работодателят изпраща известие за тази договореност на компетентната институция на тази държава-членка (чл. 21(1) и (2)от Регламент № 987/2009).
Следва да се има предвид, че когато трудовото правоотношение е уредено на основание Кодекса на труда (КТ), съгласно чл. 62, ал. 3 от същия кодекс, работодателят или упълномощено лице е длъжен да изпрати уведомление за сключения трудов договор. Уведомлението се изпраща в тридневен срок от сключването на трудовия договор. След срока по ал. 3 уведомление за сключен трудов договор се изпраща само след влязло в сила задължително предписание от контролните органи на Инспекцията по труда (чл. 62, ал. 4 от КТ). Данните, които се съдържат в уведомлението, и редът за неговото изпращане, са регламентирани с Наредба № 5 от 29 декември 2002 г. за съдържанието и реда за изпращане на уведомлението по чл. 62, ал. 5 от Кодекса на труда.
Предвид изложената от Вас фактическа обстановка, че не отговаряте на условията за командироване на Вашите служители съгласно регламентите за координация на системите за социалната сигурност, за тях ще следва да се приложи основното правило при определяне на приложимото осигурително законодателство, а именно където се полага трудът. В случай, че това е друго европейско законодателство, следва да спазвате изискванията на това национално осигурително законодателство на приемащата държава-членка (в случая Франция).
По прилагане на ЗКПО:
Съгласно разпоредбата на чл. 3, ал. 2 от Закона за корпоративното подоходно облагане (ЗКПО) местните юридически лица се облагат с данъци по този закон за печалбите и доходите си от всички източници в Република България и в чужбина.
Когато българско юридическо лице формира място на стопанска дейност в чужбина, то прилага правилата на чуждото данъчно законодателство, Спогодбата между Народна република България и Република Франция за избягване на двойното данъчно облагане и предотвратяване отклонението от облагане с данъци върху дохода (СИДДО), и като цяло за определяне на световния си доход и на българското данъчно законодателство.
Определение за място на стопанска дейност е дадено с § 1, т. 2 от допълнителните разпоредби (ДР) на ЗКПО, което препраща към § 1, т. 5 от ДР на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Най-кратко казано място на стопанска дейност (МСД) съгласно българското законодателство е определено място (собствено, наето или ползвано на друго основание), посредством което чуждестранно лице извършва цялостно или частично стопанска дейност в страната. Определение за МСД се намира и в член 4 от СИДДО между България и Франция. Точка първа на чл. 4 определя, че по смисъла на тази спогодба изразът „място на стопанска дейност“ означава определено място, посредством което предприятие на едната договаряща държава упражнява цялостно или частично своята дейност в другата договаряща държава. В тази връзка е необходимо дружеството да направи консултация с френската данъчна администрация, дали при договорените условия за работа в чуждата държава ще се формира МСД.
Когато българско дружество е създало МСД в чужбина, то следва да изпълнява изискванията на счетоводното и данъчното законодателство там. След изтичане на данъчната година, независимо че не е имало дейност в страната дружеството следва да подаде годишна данъчна декларация по чл. 92 от ЗКПО и да попълни приложение № 2 за печалби (доходи), обложени в чужбина, за които се прилага метод за избягване на двойното данъчно облагане като спазва изискванията на счетоводното и данъчно законодателство в РБ. При прилагане на методите за освобождаване от двойно данъчно облагане, е необходимо да се има предвид разпоредбата на чл. 92, ал. 6 от ЗКПО, че данъчно задължените лица прилагат към годишната данъчна декларация доказателства за размера на внесените в чужбина данъци. Доказателства не се прилагат за печалби/доходи от източник в чужбина, по отношение на които в спогодба за избягване на двойното данъчно облагане е предвиден метод за избягване на двойното данъчно облагане „освобождаване с прогресия“. При формиран корпоративен данък се прилага чл. 93 от закона – данъчно задължените лица внасят корпоративния данък за съответната година в срок до 31 март на следващата годината след приспадане на внесените авансови вноски за съответната година.
Ако българското дружество не е организирало МСД в чуждата държава, то подава годишната данъчна декларация по чл. 92 от ЗКПО без приложение № 2 и доколкото има отчетен и деклариран корпоративен данък го внася в бюджета на основание чл. 93 от закона. С годишната данъчна декларация се декларират и данъците върху разходите и всички други данни, които се изискват от предприятието.
По прилагане на ЗДДФЛ:
Посочвате, че управляваното от Вас дружество е сключило трудови договори, като лицата ще се командироват за срок до шест месеца със задача селскостопански дейности на територията на Р Франция. Не е описано дали лицата са местни физически лица или чуждестранни. Предвид това приемам, че същите са местни за целите на данъчното облагане.
Местните физически лица са носители на задължението за данъци за придобити доходи от източници в Република България и в чужбина.
Доходите от източници в Република България са изброени изчерпателно в разпоредбите на чл. 8 от ЗДДФЛ. По отношение на доходите от труд е предвидено, че този вид доходи са от източник в Република България, когато трудът е положен на територията на страната.
Съгласно чл. 75 от ЗДДФЛ, когато в друг международен договор, ратифициран от Република България се съдържат разпоредби, различни от разпоредбите на този закон се прилагат разпоредбите на съответната данъчна спогодба. България има сключена Спогодба за избягване на двойното данъчно облагане и избягване на отклонението от облагане с данъци върху дохода с Република Франция /СИДДО/, в член 13 на същата е регламентиран доходът от заплати:
1. С изключение разпоредбите на чл. 14, 16, 17 и 18 заплати, надници и други подобни възнаграждения, които местно лице на едната договаряща държава получава от трудова дейност, се облагат само в тази държава, освен ако работата се извършва в другата договаряща държава. Ако работата се извършва там, възнагражденията, получени от такава дейност, се облагат в тази друга държава.
2. Независимо от разпоредбите на ал. 1 възнагражденията, които местно лице на едната договаряща държава получава от трудова дейност в другата договаряща държава, се облагат само в първата държава, ако:
а) получателят пребивава в другата държава за период или периоди, ненадвишаващи общо 183 дни в течение на съответната данъчна година;
б) възнагражденията се плащат от работодател или за сметка на работодател, който не е местно лице на другата държава;
в) възнаграждението не се изплаща за сметка на място на стопанска дейност или определена база, с каквато работодателят разполага в другата държава.
При условие, че отговаряте кумулативно на изискванията на т. 2 от чл. 13 на СИДДО, данъкът върху доходите от трудови правоотношения на командированите работници ще се дължи в Р България.
В обобщение на гореизложеното, при условие че работниците не пребивават повече от 183 дни в чужбина, дружеството Ви не е местно лице за данъчни цели на Р Франция и не сте формирали място на стопанска дейност или определена база в другата държава, за чиято сметка изплащате възнагражденията, данък върху доходите ще се дължи в България.