ЗТ: чл.3, ал.2; чл. 111; чл. 113; чл.165-168;
ЗМДТ: чл. 61з – 61п;
ЗРБ: чл.3, ал. 1, т. 9;
КСО: чл. 10; чл. 4, ал. 3, 4 и 6; чл. 5, ал. 2; чл.6, ал. 8 и 9; чл. 127, ал. 1; чл. 157, ал. 6;
ЗЗО: чл. 40, ал. 1, т. 2;
НООСЛБГРЧМЛ: чл. 1, ал. 1 и 2; чл. 40, ал. 5, т. 1 и 2;
Наредба № Н-18/2006 г.: чл. 4, т. 6;
ОТНОСНО: Прилагане на данъчното и осигурителното законодателство по отношение на физическо лице, което има регистрирана къща за гости.
В Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ ……… постъпи Ваше запитване с вх. № …………./12.03.2020 г., в което е изложена следната фактическа обстановка:
Имате регистрирана къща за гости с 12 места за настаняване, намираща се в с. М, обл. С. Възнамерявате да извършвате дейност – настаняване на туристи през месеците юли и август, когато е подходящо за туризъм, тъй като населеното място е труднодостъпно през останалата част на годината.
Поставяте следните въпроси:
1. Трябва ли да бъдете регистриран като търговец, за да извършвате дейност – настаняване на гости в къщата, в която живеете?
2. Трябва ли да внасяте осигурителни вноски за тази дейност?
3. Трябва ли да регистрирате приходите от нощувки чрез касов апарат, при положение, че в къщата интернет липсва или е много слаб. Ако не трябва касов апарат, по какъв начин следва да се отчитат продажбите, заплатени в брой?
С оглед изложената фактическа обстановка, изразявам следното становище:
По въпрос 1 и 2:
За ползването на недвижим имот на хотелски принцип се прилагат нормите на Закона за туризма (ЗТ). Самите туристически обекти са изчерпателно изброени в чл. 3, ал. 2 от ЗТ. В т. 1, б. „б“ (посл. изм. ДВ, бр. 17 от 2020 г.) на разпоредбата е посочено, че като туристически обекти клас Б се третират местата за настаняване като семейни хотели, хостели, пансиони, почивни станции, къщи за гости, бунгала и къмпинги. Съгласно чл. 111 от ЗТ (доп. ДВ, бр. 100 от 2019 г., в сила от 01.01.2020 г.) хотелиерство или ресторантьорство на територията на Република България се извършва само в категоризирани или регистрирани по този закон туристически обекти. Категоризацията се извършва от министъра на туризма и от кметовете на общини или от оправомощени от тях длъжностни лица – за видовете обекти и категории, посочени в този закон. Регистрацията се извършва от кметовете на общини или от оправомощени от тях длъжностни лица – в случаите по чл. 113, ал. 2.
Категоризацията на туристически обект се извършва при спазване специалните изисквания, регламентирани в ЗТ и Наредбата за изискванията към местата за настаняване и заведенията за хранене и развлечения и за реда за определяне на категория, отказ, понижаване, спиране на действието и прекратяване на категорията (НИМНЗХРРОКОПСДПК). Къщите за гости с определената категория и лицата, които извършват дейност в тях се вписват в Националния туристически регистър (чл. 165-168 от ЗТ).
Съгласно разпоредбата на чл. 113, ал. 2 от ЗТ (изм. ДВ, бр. 100 от 2019 г., в сила от 01.01.2020 г.) Хотелиерство в стаи за гости, апартаменти за гости и къщи за гости може да извършва и лице, което не е търговец по смисъла на Търговския закон, включително когато те са част от обитаваното от него жилище в жилищна сграда. В тези случаи стаите за гости и апартаментите за гости, ако не са категоризирани, се регистрират при условия и по ред, определени с наредбата по чл. 121, ал. 5.
Трудовата дейност е основна правопораждаща предпоставка за възникване на основанието за социално осигуряване и като общ принцип е изведен в чл. 10 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или 4а, ал. 1 от КСО и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването ?. В този смисъл, за да възникне основание за осигуряване на едно физическо лице за целите на държавното обществено осигуряване (ДОО), следва да е налице упражняване на трудова дейност и да е налице нормативно основание за неговото осигуряване. Кръгът на лицата, които подлежат на осигуряване за ДОО, е определен в чл. 4 и 4а от КСО.
По отношение на осигуряването на физически лица, които не са търговци по смисъла на ТЗ, но извършват дейност по отдаване на имот на туристи, категоризиран като „къща за гости“, съгласно изискванията, регламентирани в ЗТ и НИМНЗХРРОКОПСДПК, следва да се има предвид разпоредбата на чл. 1, ал. 5, т. 1 от Наредбата за общественото осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица (НООСЛБГРЧМЛ). Според нея, за лица, упражняващи свободна професия по регистрация, се считат и тези, които упражняват дейност на основание на предварителна регистрация, определена с нормативен акт. Предвид обстоятелството, че категоризираните места за настаняване и лицата, които извършват дейност в тях, се вписват в Националния туристически регистър съгласно чл. 166 от ЗТ, то при започване на тази дейност за лицето ще е изпълнена хипотезата на чл. 1, ал. 5, т.1 от НООСЛБГРЧМЛ.
Също така, на основание т. 2 от същата разпоредба, за упражняващи свободна професия се считат и лицата, които упражняват дейност, за която подлежат на облагане с патентен данък и не са еднолични търговци. Редът и условията за облагане с патентен данък са определени в глава втора, раздел VI, чл. 61з-61п от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ). Видовете патентни дейности са посочени в Приложение № 4 към глава втора, раздел IV на ЗМДТ. Местата за настаняване с не повече от 20 стаи, категоризирани една или две звезди или регистрирани по Закона за туризма, са посочени в т. 1 на приложението.
За упражняваната дейност като физическо лице – свободна професия, по предоставяне на категоризирана и/или регистрирана по съответния нормативен ред къща за гости, е необходимо да се извърши вписване в регистър БУЛСТАТ като физическо лице, упражняващо свободна професия на основание чл. 3, ал. 1, т. 9 от Закона за регистър БУЛСТАТ.
По смисъла на чл. 5, ал. 2 от КСО лицата, упражняващи свободна професия и/или занаятчийска дейност по регистрация са самоосигуряващи се лица.
Самоосигуряващите се лица се осигуряват по ред, определен с Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица (НООСЛБГРЧМЛ). Съгласно чл. 1, ал. 1 и 2 от посочената наредба задължението за осигуряване на самоосигуряващите се лица възниква от деня на започване или възобновяване на трудовата дейност и продължава до нейното прекъсване или прекратяване. При започване, прекъсване, възобновяване или прекратяване на всяка трудова дейност, самоосигуряващото се лице подава декларация по утвърден образец (ОКд-5) от Изпълнителния директор на Националната агенция за приходите (НАП) до компетентната териториална дирекция на НАП, подписана от самоосигуряващото се лице, в 7-дневен срок от настъпване на обстоятелството. Декларация за прекъсване на дейността не се подава за периодите по чл. 9, ал. 2, т. 5 от КСО.
Самоосигуряващите се лица са задължително осигурени за инвалидност поради общо заболяване, за старост и за смърт. По свой избор те могат да се осигуряват и за общо заболяване и майчинство (чл. 4, ал. 4 от КСО). При условие, че им е отпусната пенсия, те се осигуряват по свое желание (чл. 4, ал. 6 КСО).
Задължително се осигуряват за допълнителна пенсия в универсален пенсионен фонд лицата, родени след 31 декември 1959 г., ако са осигурени във фонд „Пенсии“, съответно във фонд „Пенсии за лицата по чл. 69“, на държавното обществено осигуряване, с изключение на лицата, осигуряващи се по реда на чл. 4б. Осигурителните вноски за допълнително задължително пенсионно осигуряване се внасят върху доходите, за които се дължат осигурителни вноски за държавното обществено осигуряване (чл. 127, ал. 1 и чл. 157, ал. 6 от КСО).
Лицата по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 от КСО внасят здравнооосигурителните си вноски по реда на чл. 40, ал. 1, т. 2 от Закона за здравнотоосигуряване (ЗЗО). В ЗЗО не е предвидена възможност самоосигуряващите се лица по смисъла на КСО, на които е отпусната пенсия, да внасят здравноосигурителни вноски по свое желание.
Осигурителните вноски за самоосигуряващите се лица са за тяхна сметка и се дължат авансово върху месечен осигурителен доход между минималния и максималния месечен размер на дохода, определен със закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за съответната година (чл. 6, ал. 8 от КСО). Те определят и окончателен размер на месечния осигурителен доход по реда на чл. 6, ал. 9 от КСО за периода, през който е упражнявана трудова дейност през предходната година въз основа на данните, декларирани в справка към годишната данъчна декларация по Закона за данъците върху доходите на физическите лица, като този доход не може да бъде по-малък от минималния месечен осигурителен доход и по-голям от максималния месечен осигурителен доход.
Предвид изложеното, за дейността по отдаване на категоризиран и/или регистриран обект на туристи – къща за гости, в която живеете и не сте се регистрирал като търговец, Вие подлежите на осигуряване като физическо лице, упражняващо свободна професия. В качеството Ви на самоосигуряващо се лице по смисъла на КСО за Вас ще възникне задължение за подаване на декларация за регистрация на самоосигуряващо се лице (обр. ОКд-5) в компетентната ТД на НАП в 7-дневен срок от започване на дейността, и задължение за осигуряване за периода, през който упражнявате трудова дейност, по описания по-горе ред.
По въпрос 3:
Предвид неизяснената фактическа обстановка и с оглед разпоредбите на Закона за данък върху добавената стойност и Наредба № Н-18 от 13 декември 2006 г. на МФ за регистриране и отчитане на продажби в търговските обекти чрез фискални устройства, изразявам следното принципно становище:
Разпоредбата на чл. 118, ал. 1 от ЗДДС задължава всяко регистрирано и нерегистрирано по този закон лице да регистрира и отчита извършените от него доставки/продажби в търговски обект чрез издаване на фискална касова бележка от фискално устройство (фискален бон) или чрез издаване на касова бележка от интегрирана автоматизирана система за управление на търговската дейност (системен бон), независимо от това дали е поискан друг данъчен документ.
Редът и начинът за издаване на фискални касови бележки и за установяване на дистанционна връзка с НАП са определени с Наредба № Н-18 на Министерство на финансите от 13.12.2006 г. за регистриране и отчитане на продажби в търговските обекти чрез фискални устройства.
В чл. 3, ал. 1 от Наредба № Н-18/2006г. е указано, че всяко лице е длъжно да регистрира и отчита извършваните от него продажби на стоки или услуги във или от търговски обект чрез издаване на фискална касова бележка от ФУ или касова бележка от ИАСУТД, освен когато плащането се извършва чрез внасяне на пари в наличност по платежна сметка, кредитен превод, директен дебит или наличен паричен превод, извършен чрез доставчик на платежна услуга по смисъла на Закона за платежните услуги и платежните системи, или чрез пощенски паричен превод, извършен чрез лицензиран пощенски оператор за извършване на пощенски парични преводи по смисъла на Закона за пощенските услуги.
Лицата, респективно дейностите, освободени от задължението за издаване на фискална касова бележка, са изброени в чл. 4 и чл. 5 от Наредба № Н-18/2006 г. на МФ.
Видно от разпоредбата на чл. 4, т. 6 от същата наредба, не е задължено да регистрира извършените от него продажби в търговски обект чрез фискално устройство лице, което извършва дейност на наемодател – физическо лице, което не е търговец по смисъла на Търговския закон / ТЗ /, включително отдаващ под наем складови помещения.
За да попадне лицето в изключението на чл. 4, т.6 от приложното поле на Наредба № Н-18/2006 г., следва да са изпълнени кумулативно две изисквания:
1. лицето да извършва дейност на наемодател в качеството си на физическо лице и
2. лицето да не е търговец по смисъла на ТЗ.
Разпоредбата на чл. 2, т. 3 от ТЗ определя, че не са търговци лицата, извършващи хотелиерски услуги чрез предоставяне на стаи в обитаваните от тях жилища. Тук следва да се има предвид, че ТЗ не дава специална дефиниция на понятието „обитавано жилище”, а такава не се съдържа и в разпоредбите на друг нормативен акт, поради което следва да се има предвид общоприетия смисъл на това понятие. В най-общ смисъл, обитавано жилище е жилище, в което лицата пребивават (живеят) на някакво правно основание. По смисъла на § 5, т. 30 от Закона за устройство на територията „жилище” е съвкупност от помещения, покрити и/или открити пространства, обединени функционално и пространствено в едно цяло за задоволяване на жилищни нужди. В конкретния случай може да се допусне, че не сте търговец по смисъла на ТЗ, ако действително обитавате (живеете) в жилището (апартамент, къща, вила) от което извършвате хотелиерски услуги, чрез предоставянето на самостоятелни стаи за настаняване на туристи.
Следователно, ако лицето е наемодател – физическо лице и извършва хотелиерски услуги, чрез предоставянето на самостоятелни стаи за настаняване на туристи в обитавано от същото жилище, то за него няма задължение за регистриране и отчитане на продажбите чрез издаване на фискална касова бележка.
Обръщам внимание, че ако лицето е наемодател-физическо лице и извършва хотелиерски услуги, чрез предоставянето на самостоятелни стаи за настаняване на туристи в жилище, което не е обитавано от същото, то за него не е приложима разпоредбата на чл. 4, т. 6 от Наредба № Н-18/2006 г., т.е. налице е задължение за регистриране и отчитане на продажбите чрез издаване на фискална касова бележка
Следва да се има предвид и разпоредбата на чл. 4, т. 9 от Наредба № Н-18/2006г., по силата на която не е задължено да регистрира чрез ФУ продажбите си лице, което извършва продажби във или от търговски обекти, намирещи се в населени места с брой на лицата с постоянен адрес под 300 души и разположени във високопланински и труднодостъпни места, с изключение на курортите.
Понятията «високопланински» и «труднодостъпни» населени места, по смисъла на Наредба № Н-18/2006г., са дефинирани в § 1, т. 3 и т. 4 от Допълнителните разпоредби на тази наредба, както следва:
– «високопланински населени места» са населени места над 1000 метра надморска височина;
– «труднодостъпни населени места» са населени места с труднопроходими пътища и без регулярен транспорт.
Следователно, по аргумент на чл. 4, т. 9 от Наредба № Н-18/2006г., освободено от задължително регистриране на оборотите от продажби чрез ФУ е лице, което отговаря едновременно на следните условия:
1. извършва продажби във или от търговски обект, разположен над 1000 метра надморска височина;
2. търговският обект е разположен на място с труднопроходими пътища и без регулярен транспорт;
3. търговският обект се намира в населено място с брой на лицата с постоянен адрес под 300 души;
4. търговският обект не се намира на територията на курорт.
Дефиниция на «курорт» се съдържа в чл. 3, ал. 2 от Наредба № 14 от 3 август 1987г. за курортните ресурси, курортните местности и курортите, а именно: курорт е курортна местност, в която има и се използват курортни обекти и заведения.
Предвид на горното и само в случай, че по отношение на търговския обект, стопанисван от семейството, са изпълнени едновременно гореизброените условия , не е налице задължение за регистриране и отчитане продажбите чрез издаване на фискална касова бележка от ФУ.
Важно е да се отбележи, че когато лице, попада в изключенията на чл. 4, т. 6 и т. 9 от Наредбата, няма задължение да ползва фискално устройство, съответно да издава фискални касови бележки, но на основание чл. 9, ал. 2 от ЗДДФЛ следва да издава документ за придобитите доходи.
По силата на чл. 9, ал. 2 от ЗДДФЛ, данъчно задължените лица, които не са задължени да издават фискална касова бележка от фискално устройство, издават документ за придобитите от тях доходи от източници по чл. 10, ал. 1, т. 3 и т. 4 /доходи от стопанска дейност, различна от стопанска дейност като едноличен търговец и доходи от наем или друго възмездно предоставяне за ползване на права или имущество/, съдържащ реквизитите по чл. 6, ал. 1 от Закона за счетоводството / ЗСч/.
В запитването е посочено, че в населеното място липсва интернет. Не е уточнено дали има покритие от съответен мобилен оператор. В тази връзка следва да се отбележи следното:
Разпоредбата на § 59, ал. 9 от ПЗР на Наредба № Н-18/2006г. (ДВ, бр. 83 от 2015 г., в сила от 27.10.2015г.) регламентира, че при постоянна неосигуреност на дистанционна връзка от страна на мобилния оператор поради липса на покритие, лицата по чл.3 прилагат досегашния ред за регистриране и отчитане на продажбите в търговски обекти, включително по отношение изискванията към ФУ, въвеждането във и извеждането им от експлоатация, до осигуряване на покритие. Този параграф се прилага за лицата по чл. 3 за всички изменения на наредбата по отношение на задълженията им, произтичащи от изискването за наличие на дистанционна връзка /Параграф 46 от ПЗР на Наредбата (ДВ, бр. 26 от 29.03.2019г.)/.
Прилагането на разпоредбата на § 59, ал. 9 от ПЗР на Наредбата е допустимо единствено в обекти, за които е налице постоянна неосигуреност на дистанционна връзка от страна на всички мобилни оператори поради липса на покритие.
Следва да се има предвид разпоредбата на чл. 4, т. 11 от Наредба № Н-18/2006г. (нова – ДВ, бр. 75 от 2019 г.), съгласно която не е задължено регистрирането на извършваните продажби чрез ФУ/ИАСУТД във/от търговски обекти, намиращи се на места с постоянна неосигуреност на дистанционна връзка от страна на мобилен оператор поради липса на покритие. Постоянната неосигуреност на дистанционна връзка от страна на всички мобилни оператори поради липса на покритие следва да се докаже с писма от всички мобилни оператори, че в района на обекта няма покритие.
Важно е да се отбележи, че ако лицето няма задължение да ползва фискално устройство, съответно да издава фискални касови бележки, на основание чл. 9, ал. 2 от ЗДДФЛ, следва да издава документ за извършените продажби в съответните търговски обекти.