ОТНОСНО: Прилагане на чл. 6а от Кодекса за социално осигуряване.
В отговор на Ваше запитване, постъпило в Дирекция ОДОП с вх. № /18.08.2014 г., Ви уведомяваме за следното:
Видно от представената в запитването Ви фактическа обстановка, фирмата Ви осъществява дейност по почистване, шлайфане и боядисване на кораби в Германия и Франция. За да осъществявате дейността имате назначени работници с трудови договори, които командировате в Германия и Франция. Кодът на основната Ви икономическа дейност по НКИД е 3315, а лицата ще изпълняват длъжностите: общ работник НКПД: 96220001 и бояджия корабни корпуси с НКПД: 71311005. Поставяте следните въпроси:
1.Върху какъв осигурителен доход следва да ги осигурявате, за да се спазят изискванията на чл. 6а, ал. 1 от КСО, тъй като считате, че няма от къде да знаете какви са минималните ставки на заплащане на труда в приемащата държава?
2.За какъв срок може да се командироват работниците и как следва да се изчисляват командировките след навършването на 180 календарни дни?
3.Ако фирмата продължи да работи в Германия, Франция или друга държава повече от 24 календарни месеца кое законодателство е приложимо за командированите работници?
По първи и трети въпрос, касаещи прилагане на осигурителното законодателство, отговаряме следното:
Правна регламентация на осигурителния доход и осигурителните вноски за лица, командировани в друга държава–членка на Европейския съюз, в друга държава – страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство или в Конфедерация Швейцария е въведена с разпроредабата на чл. 6а, ал. 1 (нов – ДВ, бр. 19 от 2010 г., в сила от 14.09.2010 г., доп. – ДВ, бр. 100 от 2011 г., в сила от 01.01.2012 г., доп. – ДВ, бр. 7 от 2012 г.) от Кодекса за социално осигуряване (КСО).
Съгласно чл. 6а, ал. 1 от КСО, в редакцията след 01.01.2012 г., осигурителните вноски за работниците и служителите, командировани по реда на чл. 121, ал. 3 и 4 от Кодекса на труда, се дължат върху получените, включително начислените и неизплатените, брутни месечни възнаграждения или неначислените месечни възнаграждения, както и други доходи от трудова дейност в приемащата държава и в България, но върху не по-малко от минималните ставки на заплащане на труда в приемащата държава, а за работниците и служителите, командировани в държава, в която не са определени минимални ставки на заплащане – минималния осигурителен доход по чл. 6, ал. 2, т. 3 и върху не повече от максималния месечен размер на осигурителния доход по чл. 6, ал. 2, т. 1.
В тази връзка е важно да се подчертае, че за периода на командироване в друга държава-членка на ЕС осигурителният доход на лицата, за които е приложимо българското законодателство, се определя на база действителните доходи от трудова дейност в съответствие с чл. 6а от Кодекса за социално осигуряване. Осигурителните вноски за работниците и служителите, които са командировани в друга държава–членка на ЕС се дължат върху доходите от трудова дейност, но върху не по-малко от минималните ставки на заплащане на труда в приемащата държава. Осигурителните вноски за работниците и служителите, командировани в държава, в която не са определени минимални ставки на заплащане се дължат върху доходите от трудова дейност, но върху не по-малко от минималния осигурителен доход по основни икономически дейности и квалификационни групи професии, който се прилага и за работниците и служителите, полагащи труд на територията на България.
Изцяло съобразена със законодателството на ЕС, разпоредбата на чл. 6а от Кодекса за социално осигуряване обвързва определянето на осигурителния доход за държавното обществено осигуряване с разпоредбите на Директива 96/71/ЕО по отношение на лица, които са командировани по смисъла на Регламент (ЕО) № 883/2004 на територията на други държави–членки.
В Директива на Европейския парламент и на Съвета 96/71/ЕО от 16 декември 1996 г. относно командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги е предвидено, че на работниците, които са командировани в рамките на предоставянето на услуги,трябва да се осигури заплащане, не по–малко от това, което се полага на работниците в приемащата държава.
С оглед прилагане на чл. 6а, ал. 1 от кодекса минималните ставки на заплащане се определят в съответствие с националното законодателство на държавата–членка, в която е командирован работникът. Легалната дефиниция на минимални ставки на заплащане е въведена с § 1, ал. 1, т. 10 от Допълнителните разпоредби (ДР) на КСО и по своя смисъл съвпада с тази по Директива 96/71/ЕО. „Минимални ставки на заплащане” са определените от националното законодателство и/или от практиката на приемащата държава. В тази връзка следва да се подчертае, че директивата визира единствено условия на работа, в т.ч. минимални ставки на заплащане, които са определени от:
-законови, подзаконови или административниразпоредби и/или
-по силата на колективни договори или арбитражни решения, които са обявени за общоприложими, но само доколкото касаят дейностите изрично посочени в приложение към директивата (строителни работи).
Следва да се има предвид, че извън задълженията и правомощията на НАП е да поддържа регистър на минималните ставки на заплащане в държавите–членки от ЕС. Предвид това считаме, че за повече и по-актуална информация следва да се обърнете към Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда”, която е централно звено за връзка по отношение прилагане на Директива 96/71/ЕО или към институцията в приемащата държава–членка (Германия и Франция), която контролира спазването на законодателството, транспонирано с горепосочената директива.
Обръщаме Ви внимание също, че осигурителният доход се определя по реда на чл. 6а, ал. 1 от КСО, когато за командированите работници и служители е приложимо българското законодателство на основание европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност.
След присъединяването на Република България към ЕС се прилагат европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите–членки на Съюза. От 01.05.2010 г. се прилагат Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета и регламент за неговото прилагане (Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета). Като източник на вторичното право на ЕС регламентите се прилагат пряко и с приоритет в случаи на противоречие с националното законодателство на държавите–членки.
С Регламент (ЕО) № 883/2004 (основен регламент) са въведени материалните разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите–членки, докато в Регламент (ЕО) № 987/2009 (регламент по прилагане) се съдържат предимно процедурни правила за прилагане на основния регламент.
Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009 се прилагат на територията на всички държави–членки на ЕС.
Материалният обхват на Регламент № 883/2004 е определен в чл. 3 от него. Това означава, че определеното приложимо законодателство засяга всички тези клонове на социалната сигурност и лицето ползва права от тези клонове за сметка на държавата, която е определена като компетентна.
Приложимото законодателство се определя според разпоредбите на Дял II от Регламент (ЕО) № 883/2004 (чл. 11 – 16), при условие, че е налице трансгранична ситуация (пресичане на граници между държави, които прилагат регламента от лица, попадащи в персоналния му обхват).
„Определяне на приложимото законодателство” е един от основните принципи, установени с Регламент (ЕО) № 883/2004. Според този принцип, лицата, за които се прилага регламента са подчинени на законодателството на само една държава–членка (основание чл. 11(1) от Регламент № 883/2004).
Основното правило при определяне на приложимото право е, че лицата са подчинени на законодателството на държавата–членка, на чиято територия полагат труда си (“lex loci laboris”). Лицата осъществяващи дейност като заети или като самостоятелно заети в една държава–членка са подчинени на законодателството на тази държава (основание чл. 11(3)(а) от Регламент (ЕО)№ 883/2004).
В Дял II от Регламент (ЕО) № 883/2004 са предвидени и разпоредби относно запазване на законодателството на изпращащата държава–членка спрямо заетите лица, които временно извършват работа за своя работодател на територията на другадържава–членка. Съгласно чл. 12(1) от Регламент (ЕО) № 883/2004 лице, което осъществява дейност като заето лице в държава–членка от името на работодател, който обичайно осъществява дейността си в нея и което е командировано от този работодател в друга държава–членка, за да осъществява там дейност от името на същия работодател, продължава да е подчинено на законодателството на първата държава–членка, при условие, че предвиденото времетраене на тази работа не превишава двадесет и четири месеца и че не е изпратено да замества друго лице.
Основната цел на правилата, въведени с тази разпоредба, е да се улесни свободното движение на трудовоактивните лица и свободното предоставяне на услуги в рамките на ЕС чрез избягване на допълнителните административни затруднения, които биха възникнали за осигуреното лице, работодателя и компетентните институции, ако за периода на временната работа се приложи законодателството на държавата по трудова заетост.
От друга страна, като изключение от основното правило, тази разпоредба поставя редица задължителни изисквания, чието изпълнение е абсолютно условие за запазване на приложимото законодателство на изпращащата държава–членка спрямо заетите лица, които временно извършват работа на територията на другадържава–членка.
Първото изискване е преди командироването лицето да е подчинено на законодателството на изпращащата държава–членка.
Следващото изискване е командироващият работодател обичайно да осъществява дейността си на територията на изпращащата държава–членка.
Друго решаващо условие за прилагане на чл. 12(1) от Регламент (ЕО) № 883/2004 е поддържането на пряка връзка между работодателя и изпратеното лице.
Четвъртото изискване е предвиденото времетраене на работата на командированото лице да не превишава 24 месеца.
Последното задължително условие, определено в чл. 12(1) от Регламент (ЕО) № 883/2004 е лицето да не е изпратено да замества друго командировано лице.
Ако не са изпълнени задължителните изисквания за прилагане на чл. 12(1) от Регламент (ЕО) № 883/2004 спрямо командированите заети лица се прилага основното правило“lex loci laboris” – законодателството на държавата–членка, на чиято територия се полага труда.
В случаите на командироване преценката относно изпълнението на тези задължителни условия във връзка с определяне и удостоверяване на приложимото законодателство се извършва от компетентната институция на изпращащата държава–членка. По отношение на България компетентна да определя приложимото законодателство според Дял II от Регламент (ЕО) № 883/2004 е НАП.
Основното следствие от определяне на приложимото законодателство според Дял II от Регламент (ЕО) № 883/2004 е, че се определя държавата–членка, в която се дължат задължителните осигурителни вноски, съгласно законодателството на тази държава, включително за дейностите и доходите от други държави–членки.
Предприятие, установено в България, което командирова наети лица, за да работят на територията на друга държава–членка е задължено да уведоми за ситуацията компетентната териториална дирекция (ТД) на НАП (основание чл. 15(1) от Регламент (ЕО) № 987/2009). Уведомлението се извършва с подаване на формуляр по образец (Окд-236). При получено уведомление в предвидените по този параграф случаи, институцията, при наличие на основание, издава удостоверението, посочено в чл. 19, параграф 2 от регламента по прилагане (А 1 – Удостоверение относно законодателството в областта на социалната сигурност, което се прилага по отношение на притежателя). Този формуляр удостоверява, че трудовоактивното лице е подчинено на законодателството на определена държава–членка и че същото е освободено от прилагане на осигурителното законодателство на всички други държавичленки, в които то полага труд.
Удостоверение, надлежно издадено от институцията, която е определена от компетентен орган на съответната държава–членка има обвързващ ефект за институциите на другите държави–членки, като те са длъжни да признават формуляра до оттеглянето или обявяването му за невалиден.
Тъй като в запитването Ви не е посочено дали за командированите от Вас работници са налице издадени удостоверения А 1, следва да имате предвид, че само в случай че са налице горецитираните изисквания на разпоредбата на чл. 12(1) от Регламент (ЕО) № 883/2004 и за тях е определено като приложимо българското законодателство, ще се прилагат разпоредбите Кодекса за социално осигуряване, включително на чл. 6а от него.
Ако не са изпълнени задължителните изисквания за прилагане на чл. 12(1) от Регламент (ЕО) № 883/2004 спрямо командированите заети лица ще се прилага законодателството на държавата–членка, на чиято територия се полага труда. В тази връзка в чл. 21 от Регламент (ЕО) 987/2009 е предвидено задължение на работодателя, чието седалище или място на дейност се намира извън компетентната държава-членка, да изпълнява всички задължения произтичащи от законодателството, приложимо за това заето лице, по-специално задължението за плащане на вноските, предвидени в това законодателство, така както ако седалището или мястото му на дейност се намираха в компетентната държава-членка. Предвидена е и възможност работодателят и заетото лице да се договорят последното да изпълнява от свое име задълженията на работодателя по плащането на вноски без да се засягат основните задължения на работодателя (ал. 2 от същата разпоредба).
По втори въпрос:
Поставеният въпрос не е от компетентността на Националната агенция за приходите. Компетентната администрация в тази област е Министерство на труда и социалната политика.
Във връзка с подобен въпрос НАП е получила отговор от Дирекция „Данъчна политика“ към . В това писмо е изразено следното становище:
„Съгласно чл. 11, ал. 1 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина изискването общата продължителност на всички командировки на едно командировано лице за една календарна година да не превишава 180 дни се отнася за ведомствата. Видно от дефиницията в § 1, т.1 и т. 2 от допълнителните разпоредби на наредбата, под термина „ведомства“ се разбират бюджетните предприятия по смисъла на § 1, т. 1 от допълнителната разпоредба на Закона за счетоводството, а под термина „предприятия“ се разбират търговци по смисъла на Търговския закон, юридически лица с нестопанска цел и други юридически лица, създадени и регистрирани по особени закони.
В случаите, когато командироващият е предприятие, задължено да води счетоводна отчетност съгласно българското законодателство, то извършените разходи за командировки следва да бъдат отчитани и документирани съобразно тяхното икономическо съдържание, същност и финансова реалност. В този смисъл при счетоводното отчитане и документиране на разходите за командировки, при които престоят на командированото лице е над 180 дни за една календарна година не е налице специфика извън общия ред на документиране и отчитане на извършените разходи.
Във връзка с данъчното третиране на отчетените разходи за командировки /пътни, дневни и квартирни/ следва да се има предвид, че съгласно Закона за данъците върху доходите на физическите лица/ЗДДФЛ/, пътните и квартирните пари, изплатени от работодател/възложител, не се включват в облагаемия доход на физическото лице, само когато са доказани документално. Дневните командировъчни пари до двукратния размер, посочен в нормативен акт, също не се включват в облагаемия доход. Предвид това, отчетените суми като: пътни и квартирни пари, недоказани документално, както и превишението на дневните над двукратния размер съгласно нормативен акт, се включват в облагаемия доход на лицето, което е получило средствата, и подлежат на облагане по реда на ЗДДФЛ.“