Прилагането разпоредбите на Закона за данък върху добавената стойност (ЗДДС) и Закона за корпоративното подоходно облагане (ЗКПО)

Изх. № 20-00-53 от 30.04. 2018 г.
ЗДДС – чл.26, ал.3, т.3
ЗКПО – чл.10
В дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” е постъпило Ваше писмено запитване, прието с вх. №20-00-53/14.02.2018 г., във връзка с прилагането разпоредбите на Закона за данък върху добавената стойност (ЗДДС) и Закона за корпоративното подоходно облагане (ЗКПО).
В запитването е изложена следната фактическа обстановка:
След проведен конкурс „1“ ООД (дружеството) с предишна фирма „2“ ООД, е сключило договор за наем на помещение в сграда на „2“ ЕАД. Едно от условията в конкурса, предвидено и като задължение в договора, е наемателят да заплати сума в размер на 32 000.00 лв., съставляващи неплатен наем и режийни разходи от страна на предишен наемател. На 24.11.2017 г. дружеството е извършило плащания на сумите от 32 000.00 лв. и месечния наем съгласно договора.
Описаният в запитването като приложение договор за наем липсва в преписката, постъпила в дирекция ОДОП.
Във връзка с изложената фактическа обстановка са поставени следните въпроси:
1. Следва ли сумата от 32 000.00 лв. да се третира като допълнителен разход, съпътстващ основната доставка по реда на чл. 26, ал. 3, т. 3 от ЗДДС? Ако не, то как следва да бъде третирано това плащане?
2. Как следва да бъде документирано плащането на горепосочената сума?
3. Счита ли се дължимия данък за включен в сумата на основание чл. 67, ал. 2 от ЗДДС или следва да бъде начислен върху тази стойност?
4. Ще бъде ли признат разходът за целите на ЗКПО и в кой момент?
По така установената фактическата обстановка, въпросите и относимата към тях нормативна уредба изразявам следното становище:
По прилагането на ЗДДС:
Видно от изложената в запитването фактическа обстановка наемодателят, по неизвестни съображения, е решил да не търси удовлетворяване на своите права и законни интереси във връзка с дължимите му от предишен наемател суми по реда, предвиден за това в Гражданския процесуален кодекс (ГПК), а вместо това да прехвърли задължението за тяхното заплащане към последващ наемател. В този случай, обаче, е необходимо да бъде отбелязана липсата на икономическа логика в съгласието на едната от страните по договора да поеме задължение за извършването на разход в подобен, значителен размер, без никаква икономическа изгода срещу това. Още повече предвид факта, че в конкретния случай наемателят е търговско дружество, което освен, а може би и преди евентуалните други цели на своето съществуване, преследва и реализирането на печалби от дейността си. Поради това логично и житейски оправдано е да се приеме, че участвайки в търга дружеството – наемател е съобразило размера на предложената от него наемна цена с условието да бъде извършен разход в посочения размер, като е предложило по-ниска наемна цена за сметка на стойността на разхода.
От гореизложеното следва, че така извършеният разход за целите на ЗДДС не следва да се третира като нищо друго, освен като част от дължимата наемна цена. Доколкото задължението за въпросното плащане не е разпределено във времето и обвързано с конкретни периоди от срока на действие на договора за наем, при условие, че е било дължимо в началото на действието на договора, то следва да се приеме за авансово и да бъде третирано по реда, установен в чл. 25, ал. 7 от ЗДДС. Съгласно разпоредбата на чл. 113, ал. 1 и ал. 4 от ЗДДС доставчикът – наемодател следва да документира полученото авансово плащане с фактура, издадена в 5-дневен срок от датата на получаване на плащането.
Прилагането на разпоредбата на чл. 67, ал. 2 от ЗДДС зависи от уговореното между страните по договора за наем. В случай, че в договора не е изрично отразено, че данъкът се дължи отделно, то той следва да се приеме за включен в платената сума. Предвид липсата на информация относно уговореното между страните не може да бъде изразено еднозначно становище по този въпрос.
В случай, че действително се погасяват задължения за плащане на наем на предходен наемател, няма основания за третиране на плащането като част от дължимата наемна цена, и предходната доставка по отдаване на помещението под наем е обложена по реда на ЗДДС, то сумата от 32 000.00 лв. не може да бъде разглеждана като част от данъчната основа на доставката, по която получател е дружеството, независимо от обстоятелството, че тази сума представлява допълнителен разход във връзка с наетото помещение.
По прилагането на ЗКПО:
За да бъде признат даден разход за данъчни цели, той следва да е свързан с дейността, да е документално обоснован и да не попада в изрично изброените от ЗКПО хипотези, при които възниква данъчна постоянна или данъчна времена разлика.
В конкретния случай, така поставеният въпрос е свързан с прилагането на разпоредбата на чл. 26, т. 2 от ЗКПО, съгласно която не се признават за данъчни цели разходите, които не са документално обосновани по смисъла на този закон. По отношение на документалната обоснованост за целите на признаването на даден счетоводен разход за данъчни цели, в чл. 10 от ЗКПО се съдържат изрични разпоредби, които се базират на изискванията на Закона за счетоводството (ЗСч). По силата на чл. 10, ал. 1 от ЗКПО счетоводен разход се признава за данъчни цели, когато е документално обоснован чрез първичен счетоводен документ по смисъла на ЗСч, отразяващ вярно стопанската операция. В ал. 2 от същата разпоредба се доуточнява, че счетоводен разход се признава за данъчни цели и когато в първичния счетоводен документ липсва част от изискуемата информация по ЗСч, при условие че за липсващата информация са налице документи, които я удостоверяват.
В разпоредбата на чл. 6 от ЗСч е посочена информацията, която най-малко следва да се съдържа в първичния счетоводен документ, адресиран към външен получател.
Следователно, за да се признае счетоводният разход за данъчни цели в описания от Вас случай, следва да притежавате първичен счетоводен документ, по смисъла на ЗСч, който следва да съдържа информация, която по безспорен начин да доказва реално осъществена стопанска операция. Както е посочено и в чл. 10, ал. 2 от ЗКПО, документална обоснованост ще е налице и когато в първичния счетоводен документ, издаден от контрагента, липсва част от необходимата информация, доказваща осъществяването на стопанската операция, но за нея има други документи, които я удостоверяват.
Отчитането на разходите (в т.ч. разходи за наем), респективно приходите от стопански операции в счетоводството на предприятието, следва да бъде съобразено със счетоводното законодателство, към което препращат и разпоредбите на чл. 77 и чл. 78 от ЗКПО. Сделките от стопански операции, следва да се идентифицират в съответствие с тяхното съдържание, същност и икономическа реалност, в съответствие с основните принципи за признаване и оценяване на позициите, които се представят във финансовите отчети на предприятията, регламентирани в чл. 26 от ЗСч. В тази връзка следва да се посочи, че в Национални счетоводни стандарти – общи положения (в сила от 01.01.2016 г. (НСС) е регламентирано, че разходите се признават в отчета за приходите и разходите, когато има пряка връзка между извършените разходи и получените приходи, тоест при спазване на изискването за съпоставимост на разходите и приходите и едновременното или комбинираното им признаване, когато тези приходи и разходи са резултат от едни и същи сделки или други събития.
Предвид изложеното по-горе в частта по ЗДДС, относно първоначалното заплащане на значителна сума, като аванс по договора за наем, то тази част следва да бъде съобразена със срока на договора за наем и съответните наемни вноски. В тази връзка договорът между лицата следва да се разгледа и анализира в неговата цялост, за да може да се прецени дали са или не са налице условията по чл. 15 и чл. 16 от ЗКПО, а именно наличие на отклонение от данъчно облагане.
В случай на документално доказани независими пазарни отношения с контрагентите, както и при документално доказана липса на отклонение от данъчно облагане не би довело до прилагане на разпоредбите на чл. 15 и чл. 16 от ЗКПО.

Настоящото становище е принципно и е въз основа на изложената в запитването фактическа обстановка. В случаите, когато в производство, възложено по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) се установи фактическа обстановка различна от посочената, Вие не може да се позовавате на разпоредбата на чл.17, ал.3 от ДОПК.

Оценете статията

Вашият коментар