ОТНОСНО: Признаване на разход за дейността, изплатено обезщетение по чл. 49 от ЗЗД
Във връзка с постъпило запитване вх. № …..01.04.2015г. в Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика”, Ви уведомявам:
Представена е следната фактическа обстановка:
Дружеството има назначени лица, които извършват охрана на физически лица. При изпълнение на задълженията за охрана, служител на предприятието е причинил смърт на друго лице. За причинената вреда на близките на починалото лице съдят фирмата на основание разпоредбата на чл. 49 от ЗЗД. Изплатено е обезщетение в размер на 20000 лв.
Въпросът, който е поставен е следния:
Може ли разходът за изплатеното обезщетение да се признае за данъчен разход?
След разглеждане на нормативната уредба, актуална към момента на поставяне на запитването и изложената непълна фактическа обстановка, изразявам следното становище:
В запитването е посочено, че близките на починалото лице са завели съдебно дело. Размерът на обезщетението по иска е платено и съответно е създаден счетоводен разход.
Във връзка с поставения въпрос е посочена разпоредбата на чл. 49 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/. Нормата е в Обща част, II „Източници на задължение“, т. 2, буква „Г“, т. 4 „Непозволено увреждане“ на ЗЗД. Съгласно чл. 45 и чл. 46 от закона всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното. При неизбежна отбрана няма отговорност за вреди. При крайна необходимост се дължи поправяне на причинените вреди.
Гражданската отговорност е два вида – договорна и деликтна. Институтът на деликтната отговорност /чл. 45 от ЗЗД/ още познат и като непозволено увреждане или “гражданско престъпление“, се основава на общото правило, наследено от римското частно право да не се вреди никому (neminem laedere). За разлика от договорната отговорност, при деликтната отговорност е прието, че противоправното поведение може да причини както имуществени, така и неимуществени вреди. За да се търси отговорност за причинените вреди е необходимо потърпевшият да докаже в съдебен процес противоправното деяние, вредата, причинната връзка между деянието и вредата и виновното й извършване.
Разпоредбата на чл. 49 от ЗЗД определя, че този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Тази отговорност възниква само при виновно причиняване на вредите и има обезпечителен характер. Възложителят отговаря не поради своя вина, а по вина на лицето, на което е възложена работата /служител/. Това е отговорност за чужди противоправни действия. Двете условия за възникване на отговорността са кумулативни. Вредите трябва да бъдат пряка и непоследствена последица от извършеното противоправно деяние.
Основанието за начисляване и изплащане на обезщетението в полза на близките на починалото лице, което се дължи от дружеството-работодател, назначил лицето извършло действията, и които са довели до причиняване на смърт е чл. 49 от ЗЗД.
Поради това, че поетата имуществена отговорност на дружеството е уредена в нормативен акт и произтича пряко от дейността му, в качеството на работодател, начисленият разход за обезщетението, следва да е данъчно признат по общия ред на ЗКПО. В този случай със счетоводния разход за обезщетението не се извършва преобразуване нафинансовия резултат в годишната данъчна декларацията по чл. 92 от ЗКПО.
Към запитването не са представени никакви документи, поради което не може да се установи дали на служителя е вменена вина и отговорност за плащане на обезщетение по силата на съдебното решение. При условие, че служителят по силата на съдебното решение или други уговорки с работодателят следва да участва в изплащането на сумата от 20 000 лв., но той не е поел това свое задължение, с тази негова уговорена или присъдена част от общата сума, следва да се извърши увеличение на счетоводния финансов резултат на основание чл. 26, т. 1 от ЗКПО – не се признават за данъчни цели счетоводните разходи, несвързани с дейността.
Настоящото становище е принципно и е въз основа на изложената в запитването фактическа обстановка. В случаите, когато в производство, възложено по реда на ДОПК се установи фактическа обстановка различна от посочената, дружеството не може да се позовава на разпоредбата на чл.17, ал. 3 от ДОПК.
‘