Социално и здравно осигуряване и данъчно облагане на наети от българска фирма лица, които ще полагат труд само в държавата-членка по пребиваване или само в държава извън ЕС

ЗДДФЛ: чл. 8; чл. 37;
Регламент (ЕО) № 883/2004: чл. 11;
Регламент (ЕО) № 987/2009: чл. 21;
КСО: чл. 10; чл. 4, ал. 3, т. 5 и6; чл. 4, ал. 6; чл. 127, ал. 1; чл. 157, ал. 6;
ЗЗО: чл. 33, ал. 1, т. 3; чл. 34, ал. 1, т. 2;
Наредба № 5/2002 г.: чл. 1, ал. 1;
КТ: чл. 62, ал. 3; чл. 399, ал.1;
ЗЧРБ: чл. 23, ал. 1;

ОТНОСНО: Социално и здравно осигуряване и данъчно облагане на наети от българска фирма лица, които ще полагат труд само в държавата-членка по пребиваване или само в държава извън ЕС

В Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ ……. постъпи Ваше писмо с вх. № ………/03.10.2019 г., в което е изложена следната фактическа обстановка:
В запитването посочвате, че дейността на представляваното от Вас дружество е рекламни услуги по интернет с компании от ЕС и трети страни. За тази цел ще ползвате услуги от физически лица от ЕС и трета страна – Турция.
Задавате следните въпроси:
1. Може ли да сключите трудов договор с чуждестранно физическо лице от Германия, което ще извършва услуга за фирмата Ви на територията на Германия и какви осигуровки и данъци ще дължите? Уточнявате, че то е местно лице на Германия, няма постоянен адрес в България и услугите не са еднократни.
2. Какви документи са необходими за издаване на служебен номер от НАП?
3. Физическо лице, пенсионер, от Турция ще извършва консултантски услуги за Вас на основание сключен граждански договор. Какви осигуровки и данъци дължите?
При така изложената фактическа обстановка, с оглед на предоставената на Националната агенция за приходите компетентност и действащата към настоящия момент нормативна уредба, изразявам следното становище:
По прилагане на осигурителното законодателство:
1. По отношение на дейността на наети от Вас лица на територията на държави-членки на Европейския съюз (в случая Германия):
Свободното движение в рамките на Общността е право, гарантирано на трудово активните лица с Договора за създаване на Европейската общност. За да се реализира свободата на движение на заетите и самостоятелно заетите лица са установени правила за координиране на системите за социално осигуряване. Целта е да се предотврати едновременното прилагане на осигурителните законодателства на повече от една държава-членка спрямо трудово-активните лица, които се движат в рамките на Общността, а така също да се избегнат ситуации, при които не се прилага законодателството на нито една от държавите-членки.
Координационни правила са въведени с Регламент (ЕИО) № 1408/71 на Съвета и регламента за неговото прилагане – Регламент (ЕИО) № 574/72. С присъединяването на Република България към Европейския съюз, регламентите за координиране на схеми за социална сигурност имат пряка сила с приоритет пред националното законодателство в случаи на противоречия.
От 1 май 2010 г. са в сила нови регламенти за координация на системите за социална сигурност в ЕС – Регламент (ЕО) № 883/2004 и регламентът за неговото прилагане – Регламент (ЕО) № 987/2009. От същата дата (01.05.2010 г.) се отменят Регламент (ЕИО) № 1408/71 на Съвета и регламентът за неговото прилагане – Регламент (ЕИО) № 574/72.
Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009 се прилагат на територията на всички държави–членки на ЕС към граждани на държава–членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава–членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави–членки, както и към членовете на техните семейства.
„Определяне на приложимото законодателство” е един от основните принципи, установени с Регламент № 883/2004. Според този принцип, лицата, за които се прилага регламента, са подчинени на законодателството на само една държава–членка (основание чл.11(1) от Регламент № 883/2004).
Основното правило при определяне на приложимото право е, че лицата са подчинени на законодателството на държавата-членка, на чиято територия полагат труда си (“lex loci laboris”). Лицата, осъществяващи дейност като заети или самостоятелно заети в една държава-членка, са подчинени на законодателството на тази държава (чл. 11(3)(а) от Регламент № 883/2004).
За да попаднат в персоналния обхват на Регламент (ЕО) №883/2004 и да възникне ситуация, при която е налице необходимост от определяне на приложимо законодателство според правилата, въведени с Дял II от регламента, гражданите на държава-членка следва да отговарят кумулативно на следните изисквания:
– са (или са били) подчинени на законодателството на една или повече държави-членки;
– наличие спрямо тях на трансгранична ситуация.
Трансгранична ситуация е налице, когато има пресичане на граници между най-малко две държави-членки, които прилагат Регламент (ЕО) №883/2004, от лица, попадащи в персоналния му обхват.
Съгласно изложената фактическа обстановка, в конкретния случай не е налице пресичане на граници между най-малко две държави-членки от посоченото в запитването Ви лице, тъй като то ще полага труд единствено на територията на една държава-членка (в случая Германия).
Въпреки това е налице специфична хипотеза на трансгранична ситуация, предопределена от факта, че работодателят е установен на територията на друга държава-членка (България). С оглед на това, лицето попада в персоналния обхват на Регламент (ЕО) №883/2004 и за него се определя приложимото законодателство.
Съгласно горецитираните разпоредби от Регламента, ако посоченото в запитването Ви лице осъществява трудова дейност за българския си работодател на територията само на една държава-членка (държавата, в която пребивава – Германия), за него ще е приложимо законодателството за социална сигурност на тази държава.
Важно е да се подчертае, че националното законодателство на компетентната държава–членка се прилага в неговата цялост с всички произтичащи задължения, които освен превеждане на осигурителни вноски могат да включват задължителни регистрации, подаване на данни за лицата и други задължения в зависимост от спецификата на въпросното законодателство.
Работодателите със седалище или място на дейност извън държавата-членка, чието законодателство е определено като приложимо спрямо наето от тях лице, изпълняват всички задължения, произтичащи от въпросното законодателство, включително по отношение плащане на задължителните осигурителни вноски, така както ако седалището или мястото им на дейност се намираше в държавата-членка, чието законодателство е определено като приложимо. Работодател, чието място на дейност не е в държавата-членка, чието законодателство се прилага, и заетото лице могат да се договорят последното да изпълнява от свое име задълженията на работодателя по плащането на вноски без да се засягат основните задължения на работодателя. Работодателят изпраща известие за тази договореност на компетентната институция на тази държава-членка (чл. 21(1) и (2)от Регламент № 987/2009).
В запитването не е уточнено по законодателството на коя държава ще бъде наето лицето – по законодателството на РБългария или по законодателството на държавата-членка, в която лицето пребивава и полага труда си (Германия). Ако с лицето бъде сключен трудов договор по българското законодателство, следва да имате предвид и разпоредбите на чл. 62, ал. 3 от Кодекса на труда (КТ) и на чл. 1, ал. 1 от Наредба № 5 от 29 декември 2002 г. за съдържанието и реда за изпращане на уведомлението по чл. 62, ал. 5 от КТ, съгласно които работодателят следва да уведоми компетентната териториална дирекция на Националната агенция за приходите (ТД на НАП) за сключване, изменение или прекратяване на трудовия договор, като изпраща уведомление (приложение № 1).
Следователно, когато за приложимо бъде определено осигурителното законодателство на друга държава-членка (в случая Германия), работодателят със седалище в България няма задължения да внася осигурителни вноски и да подава декларации в България, касаещи осигуряването на наетото лице. Ще има задължение да подаде уведомление (приложение № 1) по реда на Наредба № 5 от 29 декември 2002 г. само ако с лицето е сключен трудов договор по българското законодателство.
Обръщам Ви внимание, че въпросът дали може да сключите трудов договор с чуждестранно физическо лице не е от компетентността на Националната агенция за приходите (НАП). НАП е компетентна да предоставя становища само по прилагане на данъчното и осигурителното законодателство, но не и по въпроси, свързани с тълкуване и прилагане на разпоредби от други нормативни актове. Съгласно чл. 399, ал. 1 от КТ цялостният контрол за спазване на трудовото законодателство във всички отрасли и дейности, включително по изплащане на неизплатени трудови възнаграждения и обезщетения след прекратяване на трудовото правоотношение, се осъществява от Изпълнителната агенция „Главна инспекция по труда“ към министъра на труда и социалната политика.
2. По отношение на дейността на лице, работещо без трудово правоотношение в Турция:
Кодексът за социално осигуряване (КСО) не разграничава лицата в зависимост от тяхното гражданство и местоживеене, а от това дали те упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по българското законодателство. За да възникне задължение за осигуряване е достатъчно лицето да извършва някоя от изброените в чл. 4 и чл. 4а, ал. 1 от КСО дейности. Основание за това е разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от КСО, съгласно която осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1 и за която са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването й.
В разглеждания случай българска фирма ще изплаща възнаграждение за работа без трудово правоотношение на лице с турско гражданство, което е пенсионер, не пребивава на територията на България и ще извършва услуги по сключен граждански договор в Турция. За целите на социалното осигуряване работата без трудово правоотношение е трудова дейност, която се обхваща от разпоредбата на чл. 4, ал. 3, т. 5 или т. 6 от КСО.
Съгласно чл. 4, ал. 3, т. 5 и 6 от КСО задължително осигурени за инвалидност поради общо заболяване, за старост и за смърт са лицата, които полагат труд без трудово правоотношение и получават месечно възнаграждение, равно или над една минимална работна заплата, след намаляването му с разходите за дейността, ако не са осигурени на друго основание през съответния месец. Когато работещите без трудово правоотношение лица са осигурени на друго основание през съответния месец, те подлежат на задължително осигуряване за посочените осигурени рискове, независимо от размера на полученото възнаграждение. Самоосигуряващите се лица и лицата, които полагат труд без трудово правоотношение и на които е отпусната пенсия, се осигуряват по свое желание (чл. 4, ал. 6 от КСО).
Лицата, родени след 31 декември 1959 г., които се осигуряват във фонд „Пенсии“, съответно във фонд „Пенсии за лицата по чл. 69“ на държавното обществено осигуряване с изключение на лицата, осигуряващи се по реда на чл. 4б, се осигуряват задължително и за допълнителна пенсия в универсален пенсионен фонд (чл. 127, ал. 1 от КСО). Осигурителните вноски за допълнително задължително пенсионно осигуряване се внасят върху доходите, за които се дължат осигурителни вноски за държавното обществено осигуряване (чл. 157, ал. 6 от КСО).
Законодателят не е поставил ограничение както относно вида на отпуснатата пенсия, така и относно институцията, която я изплаща. Поради това, от разпоредбата на чл. 4, ал. 6 от КСО могат да се възползват и граждани на трети държави, които получават пенсии от компетентна институция на съответната държава. Отпускането на пенсия се доказва с представяне пред възложителя на съответния официален документ, издаден от институцията, отпуснала пенсията (напр. разпореждане за отпускане на пенсия).
Здравното осигуряване на чуждите граждани е подчинено на специален осигурителен режим, регламентиран в Закона за здравното осигуряване (ЗЗО).
Съгласно чл. 33, ал. 1, т. 3 от ЗЗО задължително осигурени в Националната здравноосигурителна каса (НЗОК) са чуждите граждани или лицата без гражданство, на които е разрешено дългосрочно или постоянно пребиваване в Република България, освен ако е предвидено друго в международен договор, по който Република България е страна. Задължението за осигуряване за чуждите граждани възниква от датата на получаването на разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване (чл. 34, ал. 1, т. 2 от ЗЗО). В чл. 23, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) е регламентирано, че чужденците пребивават в Република България:
1. краткосрочно – до 90 дни в рамките на всеки 180-дневен период от датата на влизането в страната;
2. продължително – с разрешен срок до една година, освен в случаите, предвидени в този закон;
3. дългосрочно – с разрешен първоначален срок 5 години и възможност за подновяване след подадено заявление;
4. постоянно – с разрешен неопределен срок.
В случай, че чуждестранните лица нямат разрешено дългосрочно или постоянно пребиваване в Република България не възниква основание за здравно осигуряване.
При определяне на задължението за осигуряване на чуждестранните физически лица се имат предвид с приоритет и съответните договори за социална сигурност по които РБългария е страна. Между Република България и Република Турция има подписано само Споразумение за изплащане на българските пенсии в Република Турция.
В конкретния случай, когато не е налице договор за социална сигурност, по който България е страна, и е определено за приложимо българското осигурително законодателство (ДОО и ДЗПО), не е от значение обстоятелството дали лицата са осигурени на друго основание в съответните държави.
С оглед изложеното, ако турският гражданин удостовери качеството си на пенсионер, ще подлежи на задължително осигуряване за фондовете на ДОО само ако желае, а задължение за здравно осигуряване ще възникне след като му бъде разрешено дългосрочно или постоянно пребиваване в Република България.

По прилагане на данъчното законодателство
Чуждестранните физически лица са носители на задължението за данъци за придобити доходи от източници в Република България /чл. 7 от ЗДДФЛ/. Изрично в разпоредбата на чл. 8 от закона са изброени доходите от източници в страната.
При изплатен доход по трудови правоотношения на чуждестранно физическо лице от съществено значение е мястото на полагане на труда. При условие, че същият не се полага на територията на страната и работникът пребивава постоянно или повече от 183 дни във всеки дванадесет месечен период, започващ или завършващ в съответната данъчна година, доходът ще се облага в тази друга държава.
При условие, че няма сключен трудов договор и възнаграждението е изплатено на чуждестранно физическо лице за услуга, за да се посочи данъчното третиране следва да се установи характерът на същата. Ако се приеме, че е консултантска, тогава съгласно българското законодателство ще се счита, че доходът е от източник в страната по аргумент на разпоредбите на чл. 8 ал. 6, т. 8 от ЗДДФЛ. Възнаграждения за технически услуги по смисъла на пар. 1, т. 9 от ДР на ЗКПО са плащания с източник Р България за всякакви услуги от консултантско естество, извършени от чуждестранно лице.
Когато доходът не е реализиран от определена база в страната, същият подлежи на облагане с окончателен данък по реда на чл. 37, ал. 1 т. 7 от ЗДДФЛ.
Съгласно чл. 75 от ЗДДФЛ, когато в данъчна спогодба или в друг международен договор, ратифициран от Република България, обнародван и влязъл в сила, се съдържат разпоредби, различни от разпоредбите на този закон, прилагат се разпоредбите на съответната данъчна спогодба или договор.
Предвид на изложеното и полученият доход за консултантска услуга от чуждестранното физическо лице от Р Турция ще е от източник в страната и същото ще се яви данъчно задължено лице. Съгласно българското законодателство изплатеният доход с източник от страната ще подлежи на облагане.
Когато доходът не е реализиран от определена база в страната, същият подлежи на облагане с окончателен данък по реда на чл. 37, ал. 1 т. 7 от ЗДДФЛ. Дружеството платец на дохода е задължено да удържа и внася данъка. Същото съгласно чл. 55, във вр. с чл. 65, ал. 1 от закона подава декларация за удържания и подлежащ на внасяне данък в срок до края на месеца следващ тримесечието на начисляване на дохода. Предприятията платци на доходи подават декларацията по чл. 55 само по електронен път. Мястото на подаване е териториалната дирекция на Националната агенция за приходите, в която подлежат на внасяне дължимите данъци или в случая по място на регистрация на платеца на дохода.
Важно е в случая да се уточни и качеството на лицето, което ще осъществява консултантските услуги, същото упражнява ли свободна професия и тези услуги част ли са от предоставяните професионални независими услуги от него.
Съгласно СИДДО изразът „професионални услуги“ включва по-специално независими научни, литературни, художествени, образователни или преподавателски дейности, както и самостоятелни дейности на лекари, адвокати, инженери, архитекти, стоматолози и счетоводители.
Когато СИДДО предвижда друго данъчно третиране, различно от ЗДДФЛ, нейното прилагане става по реда на глава шестнадесета, раздел ІІІ от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс.
При условие, че се приложи този ред, платецът на дохода, който не е удържал данък на съответното лице, прилагайки правилата на СИДДО подава декларация по реда на чл. 142, ал. 5 от ДОПК.
Настоящото становище е принципно и е въз основа на изложената в запитването фактическа обстановка. В случаите, когато в производство, възложено по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) се установи фактическа обстановка различна от посочената, Вие не може да се позовавате на разпоредбата на чл. 17, ал. 3 от ДОПК.

5/5

Вашият коментар