Изх. №94-00-9
21.03.2019 г.
чл. 26, ал. 2 от ЗДДС
чл. 12, ал. 1 от ЗДДФЛ
В дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“, е постъпило Ваше писмено запитване, прието с вх. №94-00-9/26.02.2019 г. във връзка с прилагането на разпоредбите на Закона за данъка върху добавената стойност (ЗДДС) и Закона за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ).
В запитването е изложена следната фактическа обстановка:
Имате договор за консултантски услуги с възложител – чуждестранно лице (консорциум), предоставящ консултантски услуги на Европейската агенция за малки и средни предприятия (EASME) към Европейската комисия. Периодично възниква необходимост от пътувания (командировки) в страната и чужбина както при изпълнение на договора, така и по повод организирани от консорциума, респ. EASME координационни срещи, обучения и др. Съгласно клаузите на договора, в случай на такива пътувания, транспортните разходи и разходите за нощувки са за сметка на възложителя, като заплатените от изпълнителя суми се възстановяват. Отделно се заплащат и дневни разходи, съгласно определени в договора ставки. Отчитането се извършва въз основа на разходооправдателни документи, а хонорарът за предоставените услуги се калкулира единствено на база отчетени реално отработени дни.
В телефонен разговор е уточнено, че ще издавате фактура към възложителя с посочени на отделни редове цена на консултантските услуги (на база отработени часове и ставка на час) и възстановими разходи (на база приложени копия от документи).
Във връзка с изложената фактическа обстановка поставяте следните въпроси:
1. Следва ли при определяне на данъчната основа по ЗДДС, да се включват възстановимите разходи за транспорт и нощувки и на какво основание?
2. Следва ли транспортните разходи, разходите за нощувки и дневните пари за сметка на възложителя, да се третират като доход, който подлежи на облагане и деклариране в годишната данъчна декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ?
Предвид описаната фактическа обстановка, въпросите и относимата към тях нормативна уредба, изразявам следното становище:
По първи въпрос:
Съгласно чл. 26, ал. 2 от ЗДДС данъчната основа се определя на база всичко, което включва възнаграждението, получено от или дължимо на доставчика във връзка с доставката, от получателя или от друго лице, определено в левове и стотинки, без данъка по този закон. Така определената данъчна основа, съгласно чл. 26, ал. 3, т. 3 от ЗДДС се увеличава със съпътстващите разходи, начислени от доставчика на получателя, пряко свързани с доставката.
От изложената в запитването фактическа обстановка може да се направи извода, че разходите, които са за сметка на получателя на услугата (консорциума) са част от разходите, извършени във връзка с предоставяните от Вас услуги по сключения договор, т.е. тези разходи са пряко свързани с извършваната доставка. Следователно в случая цялата фактурирана от Вас сума включително „възстановимите разходи“ има характер на заплащане по доставка за осъществената услуга по договора и представлява данъчната основа на същата.
Според разпоредбата на чл. 26, ал. 5 от ЗДДС данъчната основа не включва сумите, платени на доставчика за покриване на разходите, направени от името и за сметка на получателя, когато тези суми са посочени изрично в счетоводството на доставчика. Доставчикът трябва да разполага с доказателства за действителния размер на сумите и няма право на данъчен кредит по отношение на данъка, който може да е станал дължим при извършването на тези разходи.
В конкретния случай, сумите за възстановените разходи, платени от възложителя на изпълнителя въз основа на документи издадени на името на последния, не попадат в хипотезата на чл. 26, ал. 5, т. 4 от ЗДДС.
Предвид гореизложеното, в качеството Ви на доставчик следва да увеличите данъчната основа с разходите, които са за сметка на възложителя по договора.
В запитването посочвате, че доставките са с място на изпълнение извън територията на страната и на основание чл. 86, ал. 3 от ЗДДС не се дължи ДДС.
Доколкото в запитването не е представена информация за статута на получателя по доставките, следва да имате предвид, че горепосоченото данъчно третиране е приложимо само в случая, когато получателят е данъчно задължено лице по аргумент от чл. 21, ал. 2 от ЗДДС.
В действащите ЗДДС и Правилникът за прилагане на закона за данъка върху добавената стойност (ППЗДДС) не са регламентирани документите, които са необходими за доказване статута на получателя – дали той е данъчно задължено лице или данъчно незадължено лице. Такива доказателства са установени в Регламент за изпълнение (ЕС) №282/2011 на Съвета от 15 март 2011 г. за установяване на мерки за прилагане на Директива 2006/112/ЕО относно общата система на данъка върху добавената стойност, в сила от 01.07.2011 г. (Регламент ЕС №282/2011 ). Регламентът е задължителен и се прилага пряко във всички държави-членки, поради което българските доставчици на услуги следва да се съобразят с правилата, регламентирани в него.
За определяне статута на получателя на услугите като данъчно задължено лице, в регламента са установени доказателствата, които доставчикът следва да получи от получателя. Тези документи са различни в зависимост от това, къде е установен получателя – в Общността или извън нея.
Относно получател на услуги, установен в Общността, съгласно чл.18, пар.1 от Регламент ЕС №282/2011 освен ако не разполага с информация за противното, доставчикът на услуги може да счита, че получателят има статут на данъчно задължено лице, когато:
– получателят му е съобщил идентификационния си номер по ДДС и доставчикът получи потвърждение за валидността на този идентификационен номер и за свързаното с него име и адрес в съответствие с чл. 31 от Регламент (ЕС) №904/2010 на Съвета от 7 октомври 2010 г. относно административното сътрудничество и борбата с измамите в областта на данъка върху добавената стойност (Регламент ЕС №904/2010).
С чл. 31 от Регламент ЕС №904/2010, държавите членки се задължават да потвърждават по електронен път името и адреса на лицето, на което е бил издаден идентификационен номер за целите на ДДС.
– получателят все още не е получил идентификационен номер по ДДС, но информира доставчика, че е подал заявление за такъв и доставчикът се сдобива с каквото и да е друго доказателство за това, че получателят е данъчнозадължено лице или данъчно незадължено юридическо лице, което е задължено да се регистрира за целите на ДДС, и извърши проверка в разумна степен на точността на информацията, предоставена му от получателя, с помощта на обичайните търговски мерки за сигурност като мерките, свързани с проверките на самоличността и на плащанията.
В аспекта на цитираната норма, друго доказателство, че получателят е данъчнозадължено лице би могло да бъде например идентификационен номер, предоставен на получателя от страната по установяване и използван за идентифициране на данъчно задължени лица.
Съгласно чл. 18, пар. 2 от Регламент ЕС №282/2011, освен ако не разполага с информация за противното, доставчикът на услуги може да счита, че получател, установен в Общността, има статут на данъчно незадължено лице, когато докаже, че този получател не му е съобщил идентификационния си номер по ДДС. В този случай, на основание чл. 21, ал. 1 от ЗДДС доставката е с място на изпълнение на територията на страната.
По втори въпрос:
Разходите за пътни, дневни и квартирни пари, свързани с услугите, извършвани от лица по извънтрудови правоотношения, могат в съответствие с договореното да бъдат:
– за сметка на възложителя, т.е. да представляват счетоводен разход за командироващото предприятие и съответно доход за командированото лице, или
– за сметка на изпълнителя по договора.
На основание чл. 12, ал. 1 от ЗДДФЛ облагаеми по този закон са доходите от всички източници, придобити от данъчно задълженото лице през данъчната година, с изключение на доходите, които са необлагаеми по силата на закон.
По силата на чл. 13, ал. 1, т. 23 от ЗДДФЛ не подлежат на облагане получените суми за:
– командировъчни пътни и квартирни пари по правоотношения, които не са трудови, когато са за сметка на възложителя и са доказани документално по реда на действащото законодателство, както и
– дневните командировъчни пари, но не повече от двукратния им размер, определен за лица по трудови правоотношения.
Доколкото в разпоредбите на чл. 13, ал. 1, т. 23 от ЗДДФЛ се използват понятията командировъчни пари – пътни, дневни и квартирни, следва да се има предвид, че нормативните актове, регламентиращи командировките в страната и чужбина, са Наредбата за командировките в страната (НКС) и Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина (НСКСЧ). В посочените наредби са уредени условията и редът за командироване, документирането и отчитането на служебните командировки, вкл. на специализациите в чужбина, правата и задълженията на командироващите органи и на командированите лица.
В конкретния случай се касае за възстановени/изплатени суми от възложител – чуждестранно лице, за покриване на направените от изпълнителя разходи за транспорт и нощувки, както и на дневни разходи. Не е налице нормативно основание тези суми да се квалифицират като командировъчни пари, поради обстоятелството, че не са изплатени съобразно нормите на вътрешното ни законодателство, т.е. съобразно норми, които не са приложими по отношение на възложителя. В тази връзка ирелевантен за данъчното третиране на посочените суми е и начинът на отчитането им при възложителя.
Доколкото въпросните суми не са доходи, освободени от облагане по силата на ЗДДФЛ или по силата на друг закон, същите, както и основното възнаграждение по договора, подлежат на облагане по реда, предвиден в ЗДДФЛ за авансовото и годишното облагане на доходите от упражняване на свободна професия.
Настоящото становище е принципно и е въз основа на изложената в запитването фактическа обстановка.
В случаите, когато в производство, възложено по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), се установи фактическа обстановка различна от посочената, Вие не може да се позовавате на разпоредбата на чл. 17, ал. 3 от ДОПК.