ОТНОСНО: Задължения по данъчното и осигурителното законодателство за работодател, осъществяващ международен автомобилен транспорт
По повод Ваше запитване, препратено по компетентност в Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” гр. ….. с вх. № 20-12-9 от 30.01.2018 г., Ви уведомявам следното:
В запитването посочвате, че представляваното от Вас дружество „…….“ ЕООД извършва дейност по международен автомобилен транспорт. Превозвате товари в страни от Европейския съюз /ЕС/ и не искате да сте в нарушение на непрекъснато променящите се изисквания на различните законодателства. В тази връзка задавате следните въпроси:
1. Какви са задълженията на дружеството като работодател?
2. Какви са минималните часови ставки в Германия, Франция, Австрия, Белгия, Италия, Люксембург? Поставените въпроси са формулирани твърде общо, а фактическата обстановка, която описвате, е крайно недостатъчна, за да се определи коя норма от данъчното и осигурителното законодателство визирате в писмото си. Доколкото питате за задълженията на „……“ ЕООД в качеството му на работодател, може да се предположи, че въпросите Ви са свързани със задълженията на дружеството за удържане и внасяне на задължителни осигурителни вноски и данък по Закона за данъците върху доходите на физическите лица /ЗДДФЛ/ върху доходите, които изплащате на лицата, заети непосредствено в международния автомобилен превоз на товари на територията на държавите-членки на ЕС. Въпреки това, изчерпателното разглеждане на всички задължения, предвидени в данъчното и осигурително законодателство за работодателите (осигурителите), би засегнало много голяма нормативна уредба. Следва да се отбележи също така, че Националната агенция за приходите (НАП) е компетентна да предоставя становища само по прилагане на данъчното и осигурително законодателство, но не и по въпроси, свързани с тълкуване и коментиране на разпоредби от други нормативни актове. В този смисъл, въпросът относно размерите на минималните часови ставки в страните от ЕС е извън компетентността на НАП.
С оглед гореизложеното, изразявам следното принципно становище:
По прилагане на осигурителното законодателство:
По отношение на лицата, които са граждани на държави-членки на Европейския съюз, се прилагат регламенти за координация на системите за социална сигурност на държавите–членки на Европейския съюз (ЕС) – Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета и регламент за неговото прилагане (Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета). Като източник на вторичното право на ЕС регламентите се прилагат пряко и с приоритет в случаи на противоречие с националното законодателство на държавите–членки.
Приложимото законодателство се определя според разпоредбите на Дял II от Регламент № 883/2004 (чл. 11 – 16), при условие, че е налице трансгранична ситуация (пресичане на граници между държави, които прилагат регламента от лица, попадащи в персоналния му обхват).
„Определяне на приложимото законодателство” е един от основните принципи, установени с Регламент № 883/2004. Според този принцип, лицата, за които се прилага регламента, са подчинени на законодателството на само една държава–членка (основание чл.11, параграф 1 от Регламент № 883/2004).
В Дял ІІ от Регламент (ЕО) № 883/2004 са предвидени разпоредби относно запазване на приложимото законодателство на изпращащата държава-членка спрямо заетите лица, които временно извършват работа за своя работодател на територията на друга държава-членка. Основната цел на правилата, въведени с тези разпоредби, е да се улесни свободното движение на трудово-активните лица и свободното предоставяне на услуги в рамките на ЕС чрез избягване на допълнителните административни затруднения, които биха възникнали за осигуреното лице, работодателя и компетентните институции, ако за периода на временната работа се приложи законодателството на държавата по трудова заетост.
Съгласно чл. 12, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 лице, което осъществява дейност като заето лице в държава–членка от името на работодател, който обичайно осъществява дейността си в нея, и което е командировано от този работодател в друга държава–членка, за да осъществява там дейност от името на същия работодател, продължава да е подчинено на законодателството на първата държава–членка, при условие, че предвиденото времетраене на тази работа не превишава двадесет и четири месеца и че не е изпратено да замества друго командировано лице.
Работодател, установен в България, който изпраща заети лица, за да работят на територията на друга държава–членка, е задължен да уведоми за ситуацията компетентната териториална дирекция на НАП (основание чл. 15, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009). Уведомлението се извършва с подаване на формуляр по образец (Окд-236). При получено уведомление в предвидените по този параграф случаи, институцията, при наличие на основание, издава удостоверението, посочено в чл. 19, параграф 2 от регламента по прилагане (А 1 – Удостоверение относно законодателството в областта на социалната сигурност, което се прилага по отношение на притежателя). Ако не са изпълнени задължителните изисквания за прилагане на чл. 12, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004, спрямо лицата се прилага основното правило – законодателството на държавата–членка, на чиято територия се полага труда (“lex loci laboris”).
По отношение на членовете на екипажи на предприятия, които осъществяват международен транспорт, в Дял II от Регламент (ЕО) № 883/2004 липсва специална разпоредба. Поради това, когато тези лица обичайно извършват дейност като заети лица в две или повече държави-членки, приложимото спрямо тях законодателство в сферата на социалната сигурност се определя въз основа на чл. 13, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004.
Съгласно разпоредбата на чл. 16 от Регламент 987/2009 във всички случаи, когато едно лице упражнява дейности в две или повече държави-членки, то следва да уведоми за това положение компетентната институция на държавата-членка по пребиваване. Тази институция незабавно определя законодателството, приложимо спрямо лицето, като взема предвид разпоредбите на чл. 13 от Регламент 883/2004 и чл. 14 от Регламент 987/2009.
Основното следствие от определяне на приложимото законодателство според Дял II от Регламент № 883/2004 е, че се определя държавата–членка, в която се дължат задължителните осигурителни вноски съгласно законодателството на тази държава, включително за дейностите и доходите от други държави–членки (основание чл. 13, параграф 5 от Регламент (ЕО) № 883/2004).
Правна регламентация на осигурителния доход и осигурителните вноски за лица, командировани в друга държава–членка на Европейския съюз, в друга държава – страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство или в Конфедерация Швейцария, е въведена с разпоредбата на чл. 6а, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Изцяло съобразена със законодателството на ЕС, тази разпоредба обвързва определянето на осигурителния доход за държавното обществено осигуряване с разпоредбите на Директива 96/71/ЕО по отношение на лица, които са командировани на територията на други държави–членки.
На основание чл. 6а, ал. 1 (посл. изм. ДВ, бр. 99 от 2017 г., в сила от 01.01.2018 г.) от КСО, осигурителните вноски за работниците и служителите, командировани или изпратени по реда на чл. 121а, ал. 1, т. 1 и ал. 2, т. 1 от Кодекса на труда и по смисъла на чл. 12, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 г. за координация на системите за социална сигурност, се дължат върху получените, включително начислените и неизплатените, брутни месечни възнаграждения или неначислените месечни възнаграждения, както и други доходи от трудова дейност в приемащата държава и в България, но върху не по-малко от минималните ставки на заплащане на труда в приемащата държава, а за работниците и служителите, командировани или изпратени в държава, в която не са определени минимални ставки на заплащане – минималния осигурителен доход по чл. 6, ал. 2, т. 3 и върху не повече от максималния месечен размер на осигурителния доход по чл. 6, ал. 2, т. 1.
От текста на цитираната разпоредба е видно, че по реда на чл. 6а, ал. 1 от КСО се определя осигурителният доход за лицата, командировани по смисъла на чл. 12 (1) от Регламент (ЕО) № 883/2004 във връзка с Директива 96/71/ЕО. При определяне на приложимото законодателство спрямо лица, които работят на територията на две или повече държави-членки, приложение намират разпоредбите от Регламент (ЕО) № 883/2004, свързани с паралелна трудова активност (чл. 13 от регламента), а не разпоредбите относно командироване на заети лица (чл. 12, параграф 1 от регламента). Следователно чл. 6а, ал. 1 от КСО не би следвало да се прилага към лица, подчинени на българското законодателство в сферата на социалната сигурност, които работят на територията на две или повече държави-членки.
В заключение Ви уведомявам, че въпросите относно командироването от гледна точка на трудовото законодателство, включително за размера на трудовото възнаграждение, за определяне на работното време и за правото на пътни, дневни и квартирни пари са от компетентността на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“, която осъществява цялостния контрол за спазване на трудовото законодателство във всички отрасли и дейности (чл. 399, ал. 1 от Кодекса на труда) и е централното звено за връзка по отношение прилагането на горепосочената директива.
По прилагане на данъчното законодателство:
Въпросът не е по повод възникнал конкретен казус и не изисква разяснение относно прилагането на конкретна норма от закона. Не сте посочили дали международният превоз се извършва изцяло на територията на други държави от ЕС или всеки курс тръгва от страната и завършва в страната, като наетите работници не пребивават повече от 183 дни извън страната. Не сте посочили наетите от Вас лица местни лица ли са на Р. България или чуждестранни и повече от 183 дни ли пребивават на територията на друга страна или не.
Ето защо изразявам общо и принципно становище:
В хипотезата на работодател по смисъла на пар.1, т.27 от Допълнителните разпоредби на ЗДДФЛ, следва да имате предвид разпоредбите на чл.24 от закона. Облагаемият доход от трудови правоотношения е трудовото възнаграждение и всички други плащания в пари и/или в натура от работодателя или за сметка на работодателя, с изключение на доходите, посочени в ал. 2 на същата разпоредба. С оглед подлежащите на авансово облагане доходи от трудови правоотношение следва да се съобразите с разпоредбата на чл.42 от ЗДДФЛ. Изчисляването на годишната данъчна основа и определяне на годишния данък са уредени в чл.49 .
При условие, че сте наели чуждестранни лица или местни лица, които пребивават на територията на друга страна и са извън страната повече от 183 дни, през всеки 12 месечен период, следва да се съобразите със съответната Спогодба за избягване на двойно данъчно облагане с държавата където пребивават лицата или с държавата, на която са местни.