О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 139
гр.София, 19.02.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на тридесети януари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов
ЧЛЕНОВЕ: Драгомир Драгнев
Геновева Николаева
като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 2682 по описа за 2019 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на К. И. В. и Л. Н. П. против решение № 247 от 29.01.2019 г., постановено по гражданско дело № 6280 по описа за 2018 г. на Софийския апелативен съд, с което е отменено решение № 625 от 1.09.2017 г. по гр. д. № 4562 по описа за 2016 г. на Софийския градски съд в частта за отхвърляне на иска за установяване дължимостта на 12 900 евро неустойка, постановено е друго решение за признаване за установено, че Л. Н. П. дължи на К. И. В. тази неустойка за забава за 129 дни за времето от 07.12.2012 г. до 15.04.2013 г. и е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за неустойка над 12 900 евро до 70 000 евро.
Касаторът К. И. В. твърди, че решението на Софийския апелативен съд в отхвърлителната му част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост-основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационно обжалване сочи очевидна неправилност и т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси:
1. Прекъсва ли се давността с признание по смисъла на чл.116, б. „д“ от ЗЗД когато длъжникът, имащ задължение да предаде сградата и да получи удостоверение за въвеждане в експлоатация до 15.04.2008 г., подпише на 22.08.2011 г. констативен акт образец 15 за установяване годността за приемане на строежа, а на 20.08.2011 г. двустранен протокол, в който се съгласява подлежаща на приспадане сума да се прихване от последната вноска от продажната цена?
2. Подлежи ли на погасяване по давност задължението да се предаде сградата и да се получи удостоверение за въвеждане в експлоатация, или това задължение е безсрочно и не се погасява по давност?
3. Има ли иск, с който да се осъди длъжник да изпълни поетото от него задължение да предаде сграда и да получи удостоверение за въвеждането и в експлоатация, който да подлежи на погасяване по давност? След това може ли поетото задължение да не е дължимо и да зависи единствено от волята на длъжника?
4. Не следва ли да се приеме, че задължението за осигуряване на удостоверение за въвеждане в експлоатация на сградата обективно е изискуемо и давностният срок за погасяване на това задължение започва да тече от издаването на акт образец 15?
5. Относно задължението на въззивния съд да събере и обсъди всички поискани от страните доказателства и техните доводи. В случая въззивният съд не е обсъдил възраженията за наличие на признания, прекъсващи давността.
6. Необосновано ли е решението на въззивния съд, след като на няколко места в мотивите е приел различна квалификация на вземането—като част от дължимата неустойка във връзка с чл.8 от раздел IV от предварителния договор, или по т.2 от раздел IХ на нотариалния акт?
Касаторът Л. Н. П. обжалва решението на Софийския апелативен съд в частта, с която е отменено първоинстанционното решение и искът за дължимостта на 12 900 евро неустойка е уважен. Твърди, че решението в тази част е недопустимо, неправилно и постановено в противоречие на материалния и процесуалния закон-основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК. Недопустимостта на решението произтича от произнасяне по различен от поискания предмет-неустойка, уредена в т.8 от предварителния договор, а не по неустойка по т.2 от раздел IХ от нотариалния акт, за която е била поискана заповед за изпълнение. Като основание за допускане на касационното обжалване сочи хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по два въпроса:
1. С погасяване по давност на главното вземане погасяват ли се и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла? Според касатора неустойката се погасява с тригодишна давност и след като главното вземане е погасено по давност на 15.04.2013 г., вземането за неустойка е било погасено две години по-рано-на 15.04.2011 г.
2. Нищожна ли се явява уговорена между физически лица неустойка в размер на 100 евро на ден за всеки просрочен ден, без да е определен краен размер и краен срок?
Страните си оспорват взаимно жалбите и претендират за сторените разноски.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
К. И. В. е подал на 8.12.2015 г. искане за издаване на заповед за незабавно изпълнение за неустойка за забава за периода от 7.12.2012 г. до 27.10.2015 г. в размер на 70 000 евро, предявена частично и уговорена в пункт IХ, т.2 от нотариален акт № 39, том I, рег. № 2663, дело № 29 от 1.3.2006 г. Според тази клауза Л. Н. П., който е поел задължение да построи описаната в нотариалния акт сграда и да я предаде с разрешение за ползване до 15.4.2008 г., дължи на К. И. В. неустойка в размер на сто евро за всеки просрочен ден след тази дата. След възражение срещу издадената заповед К. И. В. е предявил искова молба за установяване на вземането си. В отговора на исковата молба Л. Н. П. е оспорил иска, позовавайки се на изтекла погасителна давност на главното задължение/построяването на сградата с издадено разрешение за ползване/ и съответно погасяване по давност и на акцесорното задължение за неустойка. Изложил е съображения, че сградата е построена, издаден е акт 15 и ищецът ползва своите обекти в нея, а причината да не бъде дадено разрешение за ползване се дължи на непредвидени обстоятелства и непреодолими пречки-отказ от прилагане на уличната регулация за новопроектирана улица от страна на администрацията. Изтъкнал е, че ищецът не е дал необходимото съдействие за сключване на окончателен договор за електроснабдяване на сградата, което представлява забава на кредитора. Повдигнал е възражение за нищожност на неустоечната клауза, която излиза извън рамките на присъщата и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция и единствената цел на кредитора е била да се облагодетелства, знаейки предварително за липсата на улична регулация и предстоящите трудности за водоснабдяване и електрификация на сградата. Посочил е също, че неустойката е прекомерно голяма в сравнение с претъпените вреди. Процесната сграда е построена към края на 2008 г. и е годна за живеене, поради което ищецът не търпи вреди от неиздаването на разрешение за ползване. Към отговора е приложен предварителният договор между страните, в чиято точка осма е предвидена неустойката за забава в размер на 100 евро за всеки просрочен ден.
Софийският градски съд е констатирал в решението си, че ответникът не е изпълнил задължението си да построи и да въведе с разрешение за ползване сградата до 15.04.2008 г. Счел е за неоснователни възраженията за обективна невъзможност за изпълнение и за забава на кредитора, но е приел за нищожна клаузата за неустойка за забава, предвидена в раздел IХ, т.2 от нотариалния акт, тъй като излиза извън присъщите за института функции, в частност на обезщетителната. Очакваните вреди от евентуалното забавено изпълнение се изразяват в невъзможност за собственика да ползва обектите по предназначение, които вреди се съизмеряват обичайно със средната пазарна наемна цена на обектите, а в случая уговорената мораторна неустойка е в изключително завишен размер в сравнение с тези вреди. Освен това не е без значение степента на довършеност на жилищната сграда, тъй като размерът на вредите зависи от фазата, на която се намира строежът. При уговарянето на неустойката не е отчетено обстоятелството, че до посочения срок строителните работи могат да са изпълнени в значителна степен, както е и в настоящия случай, а забавата да е налице единствено поради неснабдяване на сградата с изискуемите документи, вредите от което не са идентични с тези при пълно неизпълнение или частично изпълнение до груб строеж. Страните са отчели тези обстоятелства при уговаряне на неустойките за разваляне на договора по раздел IХ, т.5 и т.6, според които учредителят има право да развали едностранно договора, като получи неустойка в размер на 10 000 евро и безвъзмездно одобрените работни инвестиционни проекти за сградата, но не са ги съобразили при неустойката по раздел IХ, т.2 от нотариалния акт. При съпоставяне на тези клаузи се установява, че неустойката за забавено изпълнение достига за сто дни размера на неустойката при разваляне на договора поради пълно или забавено изпълнение на който и да е от етапите на строежа. Тоест, изправната страна би получила значително повече и би се обогатила, ако се позове на последиците от забавата, вместо да развали договора и да получи фиксираното обезщетение. В конкретния случай уговореният размер на ден, представляващ един процент от фиксираното обезщетение за разваляне и неограниченото нарастване на дължимата сума водят до натрупване на неустойка за забава за една година, надвишаваща 3,65 пъти дължимото при разваляне на договора обезщетение. Затова първоинстанционният съд е отхвърлил иска, без да разглежда възражението за погасяване на вземането за неустойка по давност.
Софийският апелативен съд не е възприел доводите на първоинстанционния съд за нищожност на клаузата за неустойка за забава. Към момента на сключване на договора строителството не е било започнало и определянето на висока мораторна неустойка е имало дисциплинираща роля предвид съвместяването в нея на обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция. Въззивният съд е констатирал, че задължението да се предаде сградата е било дължимо до 15.04.2008 г. и искът за изпълнението на това задължение се погасява с общата петгодишна давност на 15.04.2013 г. Приел е, че тази давност не е прекъсната с признание на задължението, съдържащо се в протокол от 20.08.2011 г., както твърди ищецът. В този протокол ответникът заявява, че стойността на останалите за монтиране алуминиеви радиатори ще бъде приспадната от последната вноска в размер на 7 213,50 евро, дължима в седмодневен срок от получаване на разрешение за ползване на сградата. Това волеизявление е свързано с индивидуализиране на срока за заплащане на паричната вноска на ищеца и няма естеството на признаване на неизпълнено задължение. Тъй като главното задължение е погасено по давност на 15.04.2013 г., по аналогия на чл.119 от ЗЗД, при отчитане на акцесорността на задължението, до тази дата може да се претендира неустойката. Забавата, за която се дължи неустойката е за времето от 7.12.2012 г. до 15.04.2013 г., общо 129 дни, за които се дължи по 100 евро, или общо 10 900 евро. До този размер е отменено отхвърлителното решение на първоинстанционния съд и сумата е призната за дължима, а в останалата част решението на Софийския градски съд е потвърдено.
Така постановеното въззивно решение не е недопустимо поради произнасяне по различен от поискания предмет, тъй като неустойката, уредена в т.8 от предварителния договор, е същата неустойка, която страните са уговорили и са възпроизвели в т.2 от раздел IХ от нотариалния акт, за която е била поискана заповед за изпълнение. Ето защо на това основание, формулирано като недопустимост на решението от касатора П. и посочено от касатора В. в неговия шести въпрос, касационно обжалване не следва да се допуска.
Не се констатира и очевидна неправилност на решението, тъй като в мотивите не се съдържат вътрешни противоречия или груби нарушения на правилата на формалната логика, не е приложена правна норма в противоположния и смисъл или несъществуваща правна норма.
За да приеме, че клаузата за неустойка за забава от сто евро на ден не е нищожна, въззивният съд е посочил, че тази клауза е имала дисциплинираща роля предвид съвместяването в нея на обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция. Не са изложени конкретни съображения защо въззивният съд отрича евентуалните недостатъци на тази клауза, които подробно са формулирани от първоинстанционния съд и според него водят до нищожност. Тази лаконичност и неяснота на мотивите води до вероятност по втория въпрос на касатора П. разрешението на въззивния съд да противоречи както на ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, така и на решение № 234 от 17.11.2016 г. по гр. д. № 1856 на III ГО на ВКС. Ето защо по този въпрос решението на Софийския апелативен съд в частта, с която е признато вземането за неустойка в размер на 12 900 евро трябва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Вземането за неустойка за забава е било изискуемо ден за ден и затова начинът, по който е изчислена непогасената по давност част от тази неустойка, не противоречи, а съответства на цитираната от касатора П. практика на ВКС/ решение № 292 от 16.12.2009 г. по т. д. № 292/2009 г. на ТК и № 38 от 23.02.2011 г. по гр. д. № 276/2010 г. на III ГО/. Следователно по втория въпрос на касатора П. касационно обжалване не следва да се допуска.
Първите четири въпроса на касатора В. са от значение за изхода на спора, тъй като са свързани с твърдението му, че задължението да се построи сградата и да се предаде с удостоверение за ползване не се е погасило по давност. Дадените от въззивния съд разрешения на тези въпроси обаче съответстват на материалния закон и на практиката на ВКС. На първо място следва да се посочи, че всички облигационни права могат да се погасят по давност съгласно разпоредбата на чл.110 от ЗЗД и изключването на приложението на давността може да стане само изрично/стр.652, „Гражданско право-обща част“, М. П., изд.2002 г./. На второ място по отношение на признанието на ответника, което може да прекъсне давността по смисъла на чл.116, буква „а“ от ЗЗД е формирана трайна, продължителна и непротиворечива практика на ВКС, съдържаща се в решения № 214 от 14.02.2003 г. на ВКС по гр. д. № 18874/2002 г.на V ГО, № 100 от 20.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 194/2010 г. на II ТО, № 98 от 26.07.2013 г. по т.д. № 851/2012 г на I ТО, № 255 от 26.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 145/2012 г. на II ТО и много други. Според тази практика признанието, което прекъсва давността, трябва да е волеизявление, кореспондиращо на правото, което се признава със съответните индивидуализиращи го белези. В случая това е правото на ищеца и съответно задължението на ответника е да построи и предаде с удостоверение за ползване сградата до определена дата. Такова признание не се съдържа нито в констативен акт образец 15 от 22.08.2011 г. за установяване годността за приемане на строежа, нито в подписания на 20.08.2011 г. двустранен протокол. Следователно изводът на въззивния съд, че давността не е била прекъсната с признание на ответника, съответства на практиката на ВКС. На трето място, за да обоснове произтичащото според него прекъсване на давността, касаторът се позовава на доказателствената сила на удостоверение- образец 15 и на характера му на административен акт. Тези характеристики биха имали значение, ако ответникът беше направил наистина признание по своята същност, което не е адресирано до ищеца, а до държавен орган. След като волеизявлението не съдържа признание като гражданскоправно изявление, доказателствената сила и естеството на акта не могат да му придадат такава функция. Този акт не може да въведе и друг момент на изискуемост на вземането, различен от уговорения между страните срок.
От мотивите на обжалваното решение е видно, че въззивният съд действително е пропуснал да се произнесе по довода на ищеца, че давността е прекъсната с признанието на ответника, съдържащо се в удостоверение-образец 15. Налице е обаче произнасяне по довода, че давността е прекъсната с подписване на двустранния протокол от 20.08.2011 г. По двата довода разрешението е едно и също по изложените по-горе съображения и затова допускането на касационно обжалване по петия въпрос на касатора П. не би променило изхода на спора относно прекъсването на давността.
По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване следва да бъде допуснато в частта, с която Софийският апелативен съд е отменил решението на Софийския градски съд и е признал за установено, че ответникът дължи на ищеца 12 900 евро неустойка за забава. В останалата част, с която е потвърдено решението на Софийския градски съд за отхвърляне на иска над 12 900 евро до 70 000 евро касационно обжалване не трябва да се допуска.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 247 от 29.01.2019 г., постановено по гражданско дело № 6280 по описа за 2018 г. на Софийския апелативен съд, В ЧАСТТА, С КОЯТО е отменено решение № 625 от 1.09.2017 г. по гр. д. № 4562 по описа за 2016 г. на Софийския градски съд за отхвърляне на иска за установяване дължимостта на 12 900 евро неустойка и е постановено друго решение за признаване за установено, че Л. Н. П. дължи на К. И. В. тази неустойка за забава за 129 дни за времето от 07.12.2012 г. до 15.04.2013 г.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 247 от 29.01.2019 г., постановено по гражданско дело № 6280 по описа за 2018 г. на Софийския апелативен съд, В ЧАСТТА, С КОЯТО е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за неустойка над 12 900 евро до 70 000 евро
Дава едноседмичен срок на касатора Л. Н. П. да внесе 504,60? лв. държавна такса по сметката на ВКС и да представи вносния документ. В противен случай производството ще бъде прекратено.
След изтичане на срока делото да се докладва на Председателя на отделението за насрочване или на съдията-докладчик за прекратяване.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: