О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 106
гр. София, 07.06.2018 год.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести юни две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова ч. гр. д. № 1975 по описа за 2018 год. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на А. В. К., В. Т. К. и Е. А. К., и тримата от [населено място], чрез процесуалния им представител адвокат В. С., против въззивно определение № 613 от 19.03.2018 год. по в. ч. гр. д. № 3063/2017 год. на Пловдивски окръжен съд.
Жалбоподателите поддържат оплаквания за незаконосъобразност, неправилност и необоснованост на обжалваното определение, с твърдения, че е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в противоречие с императивните изисквания на чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК и със съдебната практика.
Жалбата е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирани лица, отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК за редовност, вкл. и е приложено изложение на основания за допускане на касационното обжалване.
Ответниците по частната жалба – А. Т. Д. и А. К. Д., [населено място], чрез процесуалния им представител адвокат В. Р., оспорват същата по съображения в представения в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК писмен отговор. Претендират присъждане на направените в настоящето производство разноски. Ответниците по жалбата – Г. З. П. и Ц. А. П., [населено място], не вземат становище в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК.
За да се произнесе, настоящият състав на ВКС взе предвид следното:
С обжалваното определение Пловдивският окръжен съд е оставил в сила определение № 1336 от 08.11.2017 год. по гр. д. № 1893/2015 год. на Асеновградски районен съд, с което е прекратено производството по гр. д. № 1893/2015 год. на същия съд в частта му относно предявените от А. В. К., В. Т. К. и Е. А. К. искове за признаване за установено по отношение на А. Т. Д., А. К. Д., Г. З. П. и Ц. А. П., че ищците като етажни собственици на СОС 00702.517.21.1 с адрес [населено място], [улица], са собственици на 36 %, включително на 1,62 кв. м. от общите части – антре № 6, входна врата, за първите двама, и на 31 % ид. ч., включително на 1,40 кв. м. от приобщените общи части – антре № 6 и входна врата за третия ищец; да бъде признато за установено, че ответниците Г. П. и Ц. П. не са собственици на СОС 00702.517.21.1.5 по КК на [населено място], с адрес на имота [населено място], [улица], разположен в сграда 1 в ПИ 00702.517.21 с площ от 30,64 кв. м., с предназначение жилище апартамент, брой нива – едно, при съседни самостоятелни обекти: на същия етаж – няма, под обекта – няма, над обекта 00702.517.21.1.2; че не са собственици и на идеални части от общите части на сградата, в т. ч. и на общи части – стълбище, антре № 4 и № 6 и входна врата, както и да бъдат осъдени ответниците Г. и Ц. П. да отстъпят на ищците собствеността и да предадат владението върху общата част антре № 6 – с площ от 1,62 кв. м. за първите двама от ищците, която площ е от 36 % от общите части и 1,40 кв. м. за третия ищец, която площ е от 31 % ид. ч. от общите части, както и да им осигурят достъп до входната врата на антре № 6, като им предоставят ключ.
За да постанови определението си, въззивният съд е приел, че производството е образувано по иск с правно основание чл.124 ГПК, първоначално предявен като отрицателен установителен, и изменен след оставяне на исковата молба без движение, в положителен установителен такъв. Констатирал е, че с първоначално предявеният иск ищците целят установяване, че процесният имот СОС 00702.517.21.1.5 в сграда етажна собственост не е самостоятелен обект на правото на собственост, впоследствие преминават към установяване на правото на собственост върху общите части на сградата и техния размер по отношение на ищците. До приключване на първото по делото заседание последните е следвало да уточнят обхвата и размера на исковата претенция, което не е сторено. По отношение на исковата претенция спрямо ответниците Г. и Ц. П. в частта, с която се преминава от отрицателен установителен иск, че ответниците не са собственици на процесния имот в осъдителен такъв за предаване на владението върху имота и върху общата част антре № 6, въззивният съд е приел за недопустимо преминаването от един вид иск в друг с оглед разпоредбата на чл. 214 ГПК. Изложил е съображения, че е допустимо преминаване от установителен в осъдителен иск и обратно, ако правото на собственост на ищците е предмет и на двата иска. В случая обаче се цели установяване на факта, че ответниците не са собственици на имота, както и да бъдат осъдени те да отстъпят собствеността и да предадат владението, което е недопустимо, тъй като касае предявяването на нов иск, а първоначално предявеният такъв – за установяване, че спорният имот не е самостоятелен обект на правото на собственост, също е недопустим поради искането за установяване на факт извън изрично предвидените в закона случаи. Предявяването на иск по чл. 109 ЗС впоследствие също представлява предявяване на нов иск и е недопустимо.
В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите обосновават наличие на предпоставките за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК (в ред. след изм. ДВ, бр. 86 от 2017 год.) на обжалваното определение по следните правни въпроси: 1. Допустимо ли е да се извършват разпоредителни сделки от лица, които не са собственици на жилище в етажна собственост и да се продават само избени помещения на лица, които също не са собственици на жилища в същата сграда етажна собственост? 2.Допустимо ли е да се извършва преустройство на избени помещения в жилище, като към това жилище се присъединява обща част без съгласие на другите етажни собственици и в нарушение на техните права на собственост върху общите части, както и без архитектурен и конструктивен проект за това преустройство? 3. След като има твърдения в исковата молба, че избените помещения са принадлежност към жилище в сградата на етажната собственост и че не може да се извършват разпоредителни сделки и да се придобиват изби от лица, които не са собственици на жилище в сградата етажна собственост, длъжен ли е съдът да квалифицира спорното право още с доклада по делото, а не с постановяване на съдебния акт? 4. Допустимо ли е или е процесуално нарушение да се отменя хода по същество от съдия, който провежда само едно заседание, след като са събирани доказателства от други двама съдии? 5. Правилно ли е да се приеме от съда договор за правна помощ, който не е в утвърдената от Висшия адвокатски съвет форма, копие е и няма номер? Жалбоподателите твърдят, че въззивното определение е постановено в противоречие с цитираната практиката на ВКС, а именно: определение № 565 от 23.11.2016 год. по гр. д. № 3024/2016 год., І г. о., ВКС, решение № 154 от 01.12.1964 год. по гр. д. № 131/1964 год., ОСГК, ВС, решение № 585 от 06.11.2003 год. по гр. д. № 248/2003 год., І г. о., ВКС, ТР № 1/19.02.2010 год. по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, ВКС, ТР № 4/14.03.2016 год. по тълк. д. № 4/2014 год., ОСГК, ВКС, ТР № 1/2000 год., ОСГК, ВКС.
Съобразявайки доводите на жалбоподателите и данните по делото, настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Съображенията за този извод са следните:
Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 год. по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение (определение), касаторът трябва да формулира точно и ясно правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставеният в изложението правен въпрос определя рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби. В случая формулираните материалноправни въпроси относно това дали е възможно извършване на разпоредителни сделки с избени помещения в сграда етажна собственост от лица, които не са собственици на жилища в тази сграда и допустимо ли е да се извършва преустройство на избени помещения в жилище, като към това жилище се присъединяват общи части без съгласието на другите етажни собственици, не могат да послужат като правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като представляват оплаквания на касаторите по съществото на правния спор, обусловени от установените по делото релевантни факти за собствеността и естеството на СОС 00702.517.21.1.5, съответно за преустройството и принадлежността на общите части на сграда в режим на етажна собственост. Те не са обуславящи правните изводи на съда за прекратяване на производството поради недопустимост на изменението на първоначално предявения отрицателен установителен иск в положителен, съответно в осъдителен такъв по реда на чл. 214 ГПК, и не са предопределили изхода на делото. Произнасянето по тях предпоставя обсъждане на събраните по делото доказателства с оглед доводите на страните и преценката за основателността на предявените искове, поради което сами по себе си и по начина, по който са формулирани с оглед позоваване на цитираната съдебна практика, не могат да обосноват наличие на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Въпросите за извършени от съда съществени процесуални нарушения – относно чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК, отменяне хода на делото по същество и приемане на договор за правна помощ, който не бил в изискуемата форма, също са неотносими в настоящето производство по селекция на касационните жалби, тъй като по своята същност представляват оплаквания за неправилност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които са различни от основанията за допускане на касационно обжалване. Последното не може да бъде постигнато само чрез навеждане на доводи за незаконосъобразност на въззивното определение. Липсата на общата предпоставка – конкретно формулиран правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правния извод във въззивното определение по спорния предмет, сама по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване на въззивното определение, без да е налице необходимост от произнасяне по посочените специални предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Само в допълнение следва да се посочи, че съгласно т. 2 Б, ТР № 4/14.03.2016 год. по т. д. № 4/2014 год., ОСГК, ВКС, е недопустимо по реда на изменение на иска преминаване от положителен установителен или ревандикационен към отрицателен установителен иск и обратно.
Различният предмет на делото по тези искове обуславя различния предмет на доказване, различното разпределение на доказателствената тежест, както и различните обективни предели на силата на пресъдено нещо на решенията, постановени по тях. С преминаването от осъдителен или положителен установителен иск за собственост към отрицателен установителен иск за собственост или обратно изцяло се променя предметът на делото, поради което това преминаване представлява сезиране на съда с нов иск и е недопустимо да бъде извършено чрез изменение на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК. Произнасянето на въззивния съд кореспондира с разясненията по цитираното тълкувателно решение.
Ето защо следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и разглеждане на частната жалба по същество.
С оглед този изход на настоящето производство жалбоподателите следва да заплатят на ответната страна направените в него разноски в размер на 600 лв., дължими за адвокатско възнаграждение, съгласно представените към отговора на частната касационна жалба адвокатски пълномощни, два договора за правна защита и съдействие и списък по чл. 80 ГПК, водим от което настоящият състав на ВКС, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно определение № 613 от 19.03.2018 год. по в. ч. гр. д. № 3063/2017 год. на Пловдивски окръжен съд, по подадената от А. В. К., ЕГН [ЕГН], В. Т. К., ЕГН [ЕГН] и Е. А. К., ЕГН [ЕГН], и тримата от [населено място], чрез процесуалния им представител адвокат В. С., жалба против него.
ОСЪЖДА А. В. К., ЕГН [ЕГН], В. Т. К., ЕГН [ЕГН] и Е. А. К., ЕГН [ЕГН] да заплатят на А. Т. Д., ЕГН [ЕГН] и А. К. Д., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], направените в настоящето производство разноски в размер на 600 лв. /шестстотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: