7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 114
София, 19.03.2020 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 4045 от 2019 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№79385/17.06.2019г., подадена от Л. П. Д. и С. Н. Д.-Р., чрез процесуалния им представител адв.Н. Л., срещу решение №2526/08.04.2019г., постановено от IV-Д въззивен състав на ГО на Софийски градски съд по в.гр.д.№7788/2018г., с което решението на първоинстанционния съд е отменено и вместо това е отхвърлен предявеният срещу Столична община иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване по отношение на Столичната община, че Л. П. Д. и С. Н. Д. – Р. са собственици на поземлен имот с идентификатор ………., намиращ се в [населено място], по КККР, одобрени със заповед № РД-18-55/15.12.2011г. на изпълнителния директор на АГКК, и адрес на поземления имот [населено място], район П., м.“Ч.“, с площ на имота от 1860кв.м., при съседи на имота: имоти с идентификатори …………..; …………….; ………….; ………….; ……………; …………; …………; ………….; …………….
В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 и т.3, както и по чл.280, ал.2 ГПК.
Според касаторите необсъждането от въззивния съд на изготвената от в.л.Л. Г. експертиза, в която е отразено, че за процесния имот няма данни за извършено обезщетение, противоречи на практиката на ВКС /решение №275/18.11.2014г. по гр.д.№2620/2014г. на ВКС/ по въпроса може ли съдът да игнорира приета техническа експертиза /основно заключение, третиращо обезщетение, получено при отчуждаване/, ако счита, че тя не е изпълнила поставената задача. Според касаторите на още по-голямо основание съдът не може да игнорира експертиза и когато тя е изготвена от компетентно вещо лице и е отговорила на поставената задача. Във връзка с извода на въззивния съд, че наследодателят е получил обезщетение при отчуждаването на имота касаторите поставят и въпроса как следва да се извършва преценка на доказателствата и допустимо ли е без обосноваване да се игнорират приети по делото и относими доказателства. По този въпрос поддържат наличие на основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Поддържат също така, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС /ТР №20 от 04.02.1963г. по гр.д.№1/1963г. на ОСГК на ВС/ и по въпроса допустимо ли е на документи, издадени по един и същи начин /удостоверение изх.№221 от 22.11.1977г. и удостоверение изх.№94/01.10.1977г./ да се придава различна материална доказателствена сила.
Според касаторите въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС /решение №107 от 06.01.2017г. по гр.д.№2173/2016г. на Второ ГО на ВКС/ и по въпроса относно силата на акта за държавна собственост, като е приел, че имотът е станал държавна собственост по силата на такъв акт.
Поставят и въпроса допустимо ли е съдът сам, по своя инициатива да изменя и замества със свои изводи твърденията на страните, обективирани в техни актове /в конкретния случай въззивна жалба/. Наличие на основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК обосновават с доводите, че в решението въззивният съд е приел, че процесният имот е станал държавен въз основа на влезлия в сила регулационен план /1966г./, а не на решение на Т. комисия, макар сам ответникът във въззивната жалба да е твърдял, че имотът е отнет от Н. Й. Д. през 1962г.
Поддържат, че в противоречие с практиката на ВКС /решение №300/28.06.2011г. по гр.д.№3248/2008г. на ВКС/ въззивният съд е приел, че отчуждителният ефект настъпва с одобряването на плана, с който имотът е отреден за мероприятия по уличната регулация, без оглед наличието на други предпоставки, т.е. независимо дали наследодателят е бил обезщетен или не, като считат, че касационно обжалване следва да бъде допуснато по въпроса кога се счита отчуждено от собствениците едно дворно място, ако отчуждаването е извършено с улично-регулационен план при действието на ЗПИНМ, редакция след 1956г.
Поддържат, че въззивното решение противоречи на решение №96 от 16.01.1957г. по гр.д.№7749/1956г. на Четвърто ГО на ВС по въпроса дали незаконният състав на Т. комисията прави решението ? нищожно.
Считат решението на въззивния съд и за очевидно неправилно.
Според касаторите очевидно неправилни са изводите на съда относно доказателствената стойност на удостоверение изх.№221/22.11.1977г.; относно въпроса за обезщетяването на техния наследодател; относно констатацията, че и в двата протокола от 16.08.1962г. е отразено, че имотът се заменя за нива с площ от 1.000 дка в м.“Р.“; необсъждането на обстоятелството за отразяването на основанието, на което се свои имотът от ответната община /сочат, че в АЧОС №…/17.12.1998г. като основание е записано чл.2, ал.1 ЗОбС/; относно извода на въззивния съд, че договорът за доброволна делба от 1950г. е нищожен без ответникът да е въвеждал искане за прогласяване нищожността на този договор и без да уведоми страните за това и да им даде възможност да изразят становище и да ангажират доказателства, както и без да е разпределил доказателствената тежест. Поддържат, че по въпроса за служебното приложение на императивна материална норма във въззивната инстанция и за задълженията на съда във връзка с това обжалваното решение противоречи и на практиката на ВКС /решение №97 от 11.06.2019г. по гр.д.№2967/2018г. на Първо ГО на ВКС/.
В писмен отговор в срока по чл.276, ал.1 ГПК Столична община изразява становище, че не са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащи на обжалване актове на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:
По реда на чл.124, ал.1 ГПК Л. П. Д. и С. Н. Д.-Р. са предявили срещу Столична община иск за признаване правото им на собственост върху процесния ПИ с идентификатор ………., намиращ се в [населено място], с твърдението, че са наследници на Н. Й. Д., от когото този имот е отнет не по установения в закона ред от Т. комисия с протокол от 16.08.1962г. Поддържат, че отнемането на имот, включен в регулация още през 1931г., е незаконосъобразно, доколкото е допустимо отчуждаване от Т. комисии само на земеделски земи, но не и на имоти в регулация, както и че комисията е била в незаконен състав.
В подадения отговор на исковата молба Столична община е оспорила предявения иск като предявен след изтичането на установения преклузивен срок по §2, ал.1 и ал.2 ПЗР ЗОСОИ; с твърдението, че не е установено правото на собственост на наследодателя на ищците, както и имотът да е бил отнет на основание някой от законите, изброени в чл.2 ЗВСОНИ; с твърдението, че не съществува регулационен план на населеното място към 1931г.
В обжалваното решение от фактическа страна е прието за безспорно, че с продавателен запис от 22.03.1900г. на неколцина купувачи, измежду които и М. Д., е бил продаден чифлик в местността „П.“ „заедно с всички принадлежащи нему сградета, земи, ниви, ливаде, пасбища и гори“, от които впоследствие е било формирано землището на [населено място], както и че Й. М. Д., починал на 31.03.1951г., е наследник на посочения сред купувачите М. Д..
Прието е също така, че с нотариален акт за собственост по давностно владение №…, том …, дело №…/1979г. Н. Й. Д., син на Й. М. Д. и наследодател на ищците по делото, е признат за собственик на дворно място с едноетажна жилищна сграда, цялото от 2500кв.м., съставляващо имот пл.№…, от който за 600кв.м. е отреден парцел … от кв…. по плана на София-Плана, а останалата част се отчуждава за селсъвет, културен дом и ресторант на ТКЗС.
Прието е, че представеният пред районния съд с исковата молба договор от 14.09.1950г., с който наследниците на Й. Д., сред които и Н. Й. Д., са поделили помежду си имотите му чрез теглене на жребий, не съставлява доказателство за собственост, тъй като е сключен преди смъртта на наследодателя и следователно съставлява договор върху неоткрито наследство, който поради противоречието му с морала се явява нищожен. Прието е също така, че представеното удостоверение от 22.11.1977г., издадено от П. на [населено място] в уверение на това, че процесният имот е бил собственост на Н. Й. Д. по наследство от неговите родители, не е снабдено с материална доказателствена сила, без да са посочени съображенията на съда в подкрепа на този извод. Посочено е само, че от н.а.№…, том …, дело №…/1979г. е видно, че Н. Й. Д. е признат за собственик на дворно място с едноетажна жилищна сграда, цялото от 2500кв.м., съставляващо имот пл.№…, от който за 600кв.м. е отреден парцел .. от кв.. по плана на София-Плана, а останалата част се отчуждава за селсъвет, културен дом и ресторант на ТКЗС. Връзката на тази констатация с извода за липса на доказателствена сила на удостоверението също не е посочена.
Доколкото доводи, че сключеният на 14.09.1950г. договор за доброволна делба е нищожен не са въведени в предмета на спора нито с отговора на исковата молба, нито с въззивната жалба, настоящият състав на Първо ГО на ВКС приема, че поставеният от касаторите въпрос кога въззивният съд служебно прилага императивна материалноправна норма и какви са задълженията във връзка с това, има значение за правилността на обжалваното решение.
По въпроса длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор, или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила съответно възражение за нищожност обаче е образувано ТД 1/2020 на ОСГТК. До приключване на производството по това тълкувателно дело производството по настоящето дело следва да бъде спряно. След приключване на производството по тълкувателното дело ще следва да бъде извършена преценка за правилността на извършените от въззивния съд действия.
Въззивният съд е посочил, че за доказване, респ. опровергаване на твърдението за незаконно отнемане на процесната част от имота по делото са представени два преписа-извлечение от протокол, съставен на 16.08.1962г., според първия – на Т. комисия, а според втория – на партийното бюро, съвета и стопанския съвет, по т.2 на който е взето решение за отнемане на част от двора на Н. Д. за оформлението на площада на селото, като според първия протокол отнетата площ е от 1900кв.м., а според втория – от 600кв.м., но и по двата протокола е отразено, че имотът се заменя за нива с площ от 1.000 дка в местността „Р.“.
Взето е предвид, че според основното и допълнителното заключение на вещото лице Г. по допуснатата СТЕ, по кадастралния план от 1962г. процесният имот е записан на Н. Й. и Т. Б. Д., с площ от 3216кв.м., а по плана от 1981г. е бил разделен на четири имота, от които имоти с пл.№№ …, … и … са без данни за собственик, а само имот пл.№… е записан на Н. Й. Д. с н.а.№…/1979г. Въз основа на експертното заключение е прието за установено също така, че действащият регулационен план е одобрен със заповед №72/1966г. и по него от имота е обособен парцел ………. с площ от 600кв.м., а останалата част попада в парцел …., отреден за селсъвет, културен дом на ТКЗС и ресторант.
Взето е предвид също така, че с акт за държавна собственост №………/1984г. парцел …. от кв…. с площ от 1770кв.м. е актуван за държавен, като в описанието и основанието за одържавяването е посочено, че имотът е актуван като стар държавен имот, който е отреден за културен дом и ресторант, а през 1998г. за същия парцел, отреден за културен дом и ресторант, е съставен акт за частна общинска собственост, след което на 20.11.2012г. е съставен акт за частна общинска собственост №…., по който имотът е описан като реална част от УПИ …. с площ на частта 1860кв.м., която именно е предмет на спора.
Въз основа на така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел предявения установителен иск за неоснователен.
Прието е, че не са налице предпоставките за възстановяване на правото на собственост на поддържаното от предявилите иска лица основание, а именно чл.2, ал.2 ЗВСОНИ.
Изложени са съображения, че от представения акт за държавна собственост №……… от 11.06.1984г. се установява, че по силата на същия е одържавена останалата част от имота извън парцел … като стар държавен поради отреждането му за културен дом и ресторант, като така посоченото в акта основание за завземане на имота /отреждане по регулационния план/ кореспондира на данните от основното заключение на СТЕ, според което от целия имот на наследодателя на ищците Н. Д. за парцел …. е отредена само част с площ от 600кв.м., а останалата част, заедно със съседния имот пл.№… попадат в парцел …., отреден за селсъвет, културен дом на ТКЗС и ресторант, както и на документа за собственост – н.а.№…/1979г. С оглед на това е прието за установено от тези доказателства, че имотът е станал държавна собственост на основание влезлия в сила регулационен план, а не на решение на Т.. И тъй като за законността на процедурата по това отчуждаване предявилите иска лица не са навеждали твърдения и доводи, нито по делото са събирани доказателства, въззивният съд е приел, че заемането на имота от държавата е напълно правомерно и не попада в предметния обхват на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ. Изложени са съображения, че така отчужденият имот би подлежал на реституция по реда на ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДС и ЗС, но не и по реда на чл.2 ЗВСОНИ, на който се основава искът.
Следователно въззивният съд е приел, че имотът е станал държавна собственост на основание влезлия в сила регулационен план, което обстоятелство се установява както от приетите заключения на СТЕ, така и от представените актове за държавна и общинска собственост, т.е. този извод не е основан само на съдържащите се в актовете за държавна и общинска собственост констатации. Поради това настоящият състав приема, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса за силата на акта за държавна собственост – съдът не е придал на представените актове за държавна и общинска собственост конститутивно действие, а напротив приел е, че действието им е установително, като от приетите експертизи се установява всъщност осъществяването на посоченото в актовете основание, на което държавата е придобила собствеността.
Така изложените от въззивния съд съображения обаче обосновават наличие на основание за допускане на касационно обжалване по въпроса кога се счита отчуждено от собствениците едно дворно място, ако отчуждаването е извършено с улично-регулационен план при действието на ЗПИНМ, редакция след 1956г. с оглед необходимостта да бъде извършена преценка по правилността на извода на съда, че отчужденият имот би подлежал на реституция по реда на ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДС и ЗС. Касационното обжалване следва да бъде допуснато по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на изразеното от въззивния съд становище с посоченото в изложението решение №300/28.06.2011г. по гр.д.№3248/2008г. на ВКС.
И тъй като е налице самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване независимо от произнасянето на въззивния съд по въпроса за нищожността на сключения през 1950г. договор за делба, настоящият състав приема, че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, след което производството по делото бъде спряно до приключване на производството по т.д.№1/2020г. по описа на ОСГТК на ВКС.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №2526/08.04.2019г., постановено от IV-Д въззивен състав на ГО на Софийски градски съд по в.гр.д.№7788/2019г.
Указва на касаторите в едноседмичен срок от съобщението да внесат по сметка на ВКС държавна такса в размер на 29.82 лв. и да представят доказателства, че дължимата държавна такса е внесена.
СПИРА производството по делото до приключване на производството по тълк.д.№1/2020г. по описа на ОСГТК на ВКС.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: