ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 121
София, 26. февруари 2020 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на дванадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр. д. № 4040 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 113/08.07.2019 на Пловдивския апелативен съд по гр. д. № 246/2019, с което е потвърдено решение № 1417/20.11.2018 на Пловдивския окръжен съд по гр. д. № 205/2015, с което е отхвърлен предявеният иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване на предварителен договор за окончателен за 1/2 ид. част от имот.
Недоволен от решението е касаторът П. Д. Д., представляван от адв. И. Д. от ПАК, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос за възможността във въззивното производство да се събират доказателствата, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения и длъжен ли е въззивният съд да допусне тези доказателства на основание чл. 266, ал. 3 ГПК и по материалноправния въпрос за действието (обвързващата сила) на сделката на разпореждане, съответно на предварителния договор, сключен от един от съпрузите, без участието на другия, с недвижим имот, притежаван в режим на съпружеска имуществена общност (СИО), които (въпроси) са решени в противоречие с практиката на ВКС, основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Позовава се и прилага противоречива съдебна практика на ВКС.
Ответникът по жалбата Н. Н. Р., представляван от адв. П. К. от САК, я оспорва, като счита, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение и касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че предметът на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 30.05.2014 г. страните са сключили предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот – апартамент в [населено място] срещу цена от 110.000 евро (или по 55.000 евро за всеки от ответниците). Страните са се договорили в срок до пет месеца от подписването на договора (т.е. до 30.10.2014 г.) да сключат окончателен договор. С нотариална покана от 27.10.2014 г. ищецът е поканил ответниците да се явят за сключване на окончателен договор на 30.10.2014 г. в 09,00 ч. в нотариалната кантора на посочен нотариус. Поканата не е успешно връчена на ответниците, тъй като никой от тях не е бил открит, нито е намерено лице, което да е съгласно да я получи, поради което е изпратена нова покана, с определен срок за сключване на сделката – третия ден от връчване на поканата, която също е останала неуспешно връчена, поради което е залепено уведомление и на 17.11.2014 г. е съставен констативен протокол за явяване на купувача в нотариалната кантора с готовност да изпълни задължението си за заплащане на продажната цена, но продавачите, нито техен представител не са се явили. По делото е прието за установено, че ответниците са закупили и са собственици на процесния имот и доколкото няма изрично отбелязване при какви права е придобит имота, то е прието, че двамата са придобили при равни квоти. По делото са приложени извлечения от банкова сметка на ищеца и банкова референция от 26.05.2015 г., че към 26.06.2014 г. е имал по сметката си сума от 115 000 евро, която е изтеглена преди 30.09.2014 г. Приложено е изявление от двамата ответници до ищеца за разваляне на предварителния договор за покупко-продажба на процесния недвижим имот, поради неплащане на продажната цена в уговорения срок за сключване на окончателен договор – 30.10.2014 г. (изпратено по пощата с обратна разписка, която е надлежно оформена за връчване лично на адресата на 01.11.2018 г.). Представени са доказателства за сключен граждански брак за всеки от ответниците, като Ж. Р. е сключил граждански брак на 12.01.2002 г., но по силата на брачен договор със съпругата си са избрали режим на разделност на имуществените отношения. Ответникът Н. Р. е сключил брак na 29.01.1993 г., като няма данни да е сключил брачен договор, поради което въззивният съд е приел, че важи законовия режим на общност. С оглед констатациите, че ответниците са белгийски граждани и са сключили граждански брак в Белгия, съдът е изискал и получил от Министерство на правосъдието приложимите разпоредби на белгийския Граждански кодекс, като полученото извлечение и превода му са приложени към делото.
Въззивният съд е приел, че е налице валиден писмен предварителен договор, с който страните са постигнали съгласие за сключване на договор за покупко-продажба на недвижим имот, като ответниците са се съгласили да прехвърлят собствеността си върху имота, а ищецът – да им заплати уговорената цена, със срок за сключване на сделката – пет месеца от подписване на предварителния договор. Прието е, че ответниците се легитимират като собственици на процесния имот при равни права (видно от приложения по делото нотариален акт), но към момента на сключване на предварителния договор и двамата се намират в граждански бракове, а по делото липсват данни те да са прекратени. Видно от представеното копие на паспорта му Н. Р. притежава белгийско гражданство, а в представеното копие на акта му за брак липсва отбелязване за сключен брачен договор или за избор на режим на разделност. В изпратения от белгийски съд формуляр № 3 от Регламент ЕО №1206/2001 относно сътрудничеството между съдилищата на държавите членки в събирането на доказателства по граждански или търговски дела е приложен акт за брак № 5 29/01/ от който се установява, че със съпругата си не са сключили брачен договор с предбрачни условия (л.880 от първоинстанционното дело), а в акта за брак на Ж. Р. е отбелязано, че съпрузите са избрали режим на имуществена общност, като в копие от пълния акт за брак № 7 от 12.01.2002 г. е отбелязано, че съпрузите са сключили брачен договор, в който са приели режима на разделност на имуществото. Доколкото и двамата ответници са белгийски граждани, както и техните съпруги, въззивният съд е приел, че при приложение на правилата на КМЧП, за приложимо право при определяне на правния режим на придобитото имущество, следва да бъде определено белгийското, като се позовава на КМЧП (чл. 48 и чл. 79 КМЧП). Съгласно белгийското законодателство (извадка от Гражданския кодекс на Кралство Белгия), дял V Брачни режими, гл. I Общи разпоредби – чл. 1387, в който е регламентирано, че съпрузите уреждат брачните си споразумения както им е удобно, стига да не противоречат на обществения ред и добрите нрави, а в чл. 1390 – че при липса на споразумение се прилагат правилата на гл. II – имущество и реинвестиране. В посочената глава са описани начините придобитото и по време на брака да остане лично имущество на единия съпруг, като правната уредба кореспондира с уредбата на трансформацията и придобиването по наследство на българското право. В чл. 1405, т. 4 изрично е подчертано, че са общи всички имущества, за които не е доказано да са собствени на единия съпруг. Нормата на чл. 1418 пък предвижда, че се изисква съгласието и на двамата съпрузи за придобиване, прехвърляне и обременяване с вещни права на недвижими имоти. Предвид изложеното въззивният съд е приел, че с оглед избраните от двамата ответници режими на имущество при сключване на брак, се установява, че Ж. Р. се явява индивидуален собственик на придобитата от него 1/2 ид.ч. от недвижимия имот, а Н. Р. притежава в съсобственост със съпругата си останалата 1/2 ид. ч., при липса на твърдения и доказателства да е налице трансформация на лично имущество. В случая данни за съгласие от съпругата или за упълномощаване от нея за извършване на разпоредителни сделки с имота няма, поради което е прието, че ответникът Н. Р. не може да се разпорежда с притежаваната в съсобственост със съпругата му идеална част от процесния имот, поради което при липса на съгласие от страна на двамата собственици, сключеният предварителен договор по отношение на тази 1/2 ид.ч. не може да произведе действие. Като неоснователни са приети възраженията на ищеца, че липсата на съгласие от единия съпруг не е пречка за обявяване на предварителния договор за окончателен, тъй като той можел да води отменителен иск. Въззивният съд е счел, че след като се установява изрично липсата на съгласие на единия съпруг е недопустимо извършването на разпоредителна сделка без това съгласие, а нормата на чл. 24, ал. 4 СК е въведена в защита на интересите на неучаствалия в разпоредителната сделка съпруг, когато същата вече е факт, независимо от липсата на волеизявление за разпореждане на единия от съпрузите, като тя обаче, не обосновава правило, че сделки с имущество – съпружеска имуществена общност могат да се извършват само от единия от съпрузите. Предвид изложеното, искът за обявяване на предварителния договор за окончателен е отхвърлен за 1/2 ид.ч. от процесния имот, а по отношение на за останалата 1/2 ид.ч., притежавана от ответника Ж. Р., искът е уважен като основателен.
Касационното обжалване следва да бъде допуснато, тъй като повдигнатият материалноправен въпрос обуславя решението по делото и се разрешава противоречиво от съдилищата.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 113/08.07.2019 на Пловдивския апелативен съд по гр. д. № 246/2019.
Указва на касатора П. Д. Д. и му предоставя възможност в едноседмичен срок от връчване на определението да внесе по сметка на Върховния касационен съд такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 537,86 лева като представи документ за извършения превод.
Делото да се докладва за насрочване след представянето на документ за внесената такса или изтичането на срока за това.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.