11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 143
София, 07.04.2020 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести март през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 4313 от 2019 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№738/28.02.2019г., подадена от Д. А. Д. от [населено място] чрез процесуалния ? представител адв.И. Н., срещу решение №46/07.01.2019г., постановено от Трети въззивен състав на ГО на Окръжен съд-Благоевград по в.гр.д.№840/2018г., в частта, с която въззивният съд е обезсилил решението на първоинстанционния съд, с което е признато за установено по отношение на Н. П. Д., Н. Н. Д. и Д. Н. Д., че Д. А. Д. е собственик на основание реализирано право на строеж на ? идеална част от коридор с площ от 7.52 кв.м., разположен по протежението на партерния етаж между гараж и работилница с площ от 23.5 кв.м. и мазе №2 с площ от 16.6 кв.м., който приземен етаж се намира в сграда с идентификатор ……… по КК и КР на [населено място], с адниминстративен адрес [населено място], [улица], построена в имот с идентификатор…………. по КККР на [населено място] и са осъдени да ? предадат владението на описания имот и е прекратил производството по делото в тази част.
Н. П. Д., Н. Н. Д. и Д. Н. Д. чрез процесуалния си представител адв.В. С., са подали насрещна касационна жалба срещу решение №46/07.01.2019г., постановено по в.гр.д.№840/2018г. по описа на Окръжен съд-Благоевград, в частта, с която решението на първоинстанционния съд е отменено и вместо това е отхвърлен като неоснователен предявеният от тях насрещен иск за признаване за установено по отношение на Д. А. Д., че са собственици по наследство и реализирано право на строеж на ? идеална част от коридор с площ от 5.80 кв.м., разположен в приземния етаж между мазе №2-П. и работилница от 12.5 кв.м. и гараж №1 от 14.00 кв.м.,който приземен етаж се намира в сграда с идентификатор …………… по КККР на [населено място], с адниминстративен адрес [населено място], [улица], построена в имот с идентификатор ……………….. по КККР на [населено място], както и в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от тях срещу Д. А. Д. иск за предаване владението на ? идеална част от П.-мазе №1 с площ от 18.5 кв.м., обект с идентификатор …………….. – гараж с площ от 32.53кв.м., който е образуван от съществуващи на място два обекта – работилница с площ от 12.5 кв.м. и гараж №1 с площ от 14.00 кв.м. в приземния етаж на гореописаната сграда.
В изложението към подадената от Д. А. Д. касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК.
Според касатора в обжалваната от нея част от решението въззивният съд се е произнесъл по матералноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили решаващата му дейност и крайните му правни изводи, както следва:
1.При преценка за допустимост на осъдителен иск по чл.108 ЗС следва ли съдътда прецени наличието, съответно отсъствието на спор между страните относно предназначението на вещта, а именно обща част на сградата;
2.Налице ли е правен интерес от предявяване на иск с правно основание чл.108 ЗС в случай, че общи части на сградата са приобщени към обект, собственост само на един от съсобствениците и това е станало без съгласие на останалите съсобстветиници;
3.Налице ли е погиване на обект, който е обединен с друг чрез разрушаване на преградни стени помежду им;
4.При разрушаване на преградни стени между два обекта, което на практика би довело до обединяването им в един, следва ли да се приеме, че обектите не съществуват /погинали са/ и съответно означава ли, че поради това и собственикът е загубил правата си върху вещта и на практика е поставен в невъзможност да защити правото си на собственост;
5.При премахване на преградни стени между коридор-обща част по смисъла на закона и по предназначението си, и обект- индивидуална собственост на един от етажните собственици /без съгласието на всички етажни собственици/, как следва да се извърши преценката относно предназначението и собствеността на така новообособения обект – обща част или обект с по-голяма площ на единия от етажните собственици.
В изложението към подадената от Н. П. Д., Н. Н. Д. и Д. Н. Д. насрещна касационна жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане ан касационното обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК.
Поддържат, че при постанояване на решението в обжалваната от тях част въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси, имащи значение за крайния изход на спора:
1.При разрешено етапно строителство на триетажна жилищна сграда по КЗРП и реализирано такова само на първи и втори жилищни етажи, сключеният договор за групов строеж по чл.192, ал.1 З. /отм./ преди отпочване на строителството, само между лицата, на които е отстъпено право на строеж на първи и втори жилищни етажи, без участието на собственика на земята, има ли вещноправен ефект и участниците в него придобиват ли изключителна собственост на обектите по този договор;
2.В горната хипотеза участниците в договора за групов стореж, сключен по чл.192, ал.1 З. /отм./ придобиват ли права на собственост повече от притежаваните идеални части с учредената им суперфиция върху обектите в приземния етаж;
3.Договорът за групов строеж по чл.192, ал.1 З. /отм./ има ли прехвърлително действие и води ли до промени в собствеността, когато строителството не е довършено, или има само облигационно действие между участниците в него; следва ли да се извършщи делба на обектите в приземния етаж, съответстващи на притежаваните идеални части на правото на строеж след завършване на строителството на триетажната жилищна сграда с участието на всички етажни собственици.
Поддържат, че изводите на въззивния съд противоречат на практиката на ВКС /решение №433/12.12.2012г. по гр.д.№252/2010г. на Първо ГО на ВКС/.
Считат решението на въззивния съд и за очевидно неправилно.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК Н. П. Д., Н. Н. Д. и Д. Н. Д. изразяват становище, че не са налице поддържаните от касатора Д. А. Д. основания за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендират присъждане на направените по делото разноски.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.3 ГПК Д. А. Д. изразява становище, че подадената от Н. П. Д., Н. Н. Д. и Д. Н. Д. насрещна касационна жалба е недопустима по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Касационната жалба на Д. А. Д. е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
Процесуално допустима като подадена в срока по чл.287, ал.2 ГПК е и насрещната касационна жалба, подадена от Н. П. Д., Н. Н. Д. и Д. Н. Д.. Дводите на Д. А. Д., че насрещна касационна жалба срещу необжалвана от първоначалния касатор част от въззивното решение, не може да бъде подадена след изтичането на срока по чл.283 ГПК, не могат да бъдат споделени. Разпоредбата на чл.287, ал.2 ГПК предвижда срок за подаване на насрещна касационна жалба, различен от предвидения в чл.283 ГПК и не установява ограничения по отношение на частите на въззивното решение, срещу които може да бъде подавана насрещна касационна жалба.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:
По реда на чл.108 ЗС Д. А. Д. е предявила срещу Н. П. Д., Н. Н. Д. и Д. Н. Д. иск за признаване право на собственост и предаване владението на 1/2 ид.част от коридор с площ от 7.52 кв.м., намиращ се по протежение на партерния етаж на сградата между гаража и работилницата и мазе №2 и обекта с предназначение – гараж, с твърдението, че този коридор е съсобствен между нея и ответниците и представлява обща част на сградата, като ответниците са премахнали без нейно съгласие 2.95 метра от стената, обща за коридора и гаража-работилница, както и 3.23 метра от стената, обща за коридора и мазе №2 и обособили самостоятелно помещение, за което заявили, че е тяхна собственост.
Ответниците оспорват така предявения иск като твърдят, че Д. А. Д. не е собственик на ? ид.част от коридора, за който претендира.
Към производството по делото е съединено за общо разглеждане и производството по гр.д.№516/2017г. на РС-Сандански, с предмет предявен от Н. П. Д., Н. Н. Д. и Д. Н. Д. срещу Д. А. Д. и П. Д. Д. иск за признаване право на собственост и предаване владението върху ? идеална част от П.-мазе №1 с площ от 18.5 кв.м., обект с идентификатор ………..-гараж с площ от 32.53кв.м. който е образуван от съществуващи на място два обекта – работилница и гараж №1, както и ? идеална част от коридор по протежението на сградата между П.-мазе №1 от една страна и работилница и гараж №1.
Постановявайки обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предявеният от Д. А. Д. ревандикационен иск е недопустим, тъй като процесният коридор, предмет на предявения ревандикационен иск, е разрушен и не съществува фактически на място, тъй като още преди подаването на исковата молба, през 1996., ответникът Н. Д. е съборил обособяващите и отграничаващите площта на същия преградни, странични стени и то е приобщил като част от притежаваните на същия етаж от него и другите ответници гараж и работилница с площ от 23.5 кв.м. и мазе №2 с площ от 16.6 кв.м., по които обстоятелства страните не спорят, а са установени и от събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и приетата по делото СТЕ.
Изложени са съображения, че искът е недопустим, като насочен към защита на несъществуващ самостоятелен, корпорален обект на правото на собственост. Взето е предвид, че чл.108 ЗС дава възможност за защита правата на невладеещия собственик срещу неправомерно владеещия несобственик или съсобственик, като предявяването и правният интерес от търсената защита предполага към датата на предявяване на исковата молба поне наличие на твърдения за съществуващо и защитимо право на собственост. Прието е, че по реда на чл.108 ЗС може да се иска признаване за установено правото на собственост и предаване владението само по отношение на вещ, която съществува фактически и физически към момента на предявяване на иска, а така предявеният иск може да бъде уважен само ако вещта съществува и към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция, която разглежда спора по същество. В случая е взето предвид, че такъв обект на правото на собственост още в исковата молба се твърди, че не съществува от години, поради което е прието, че с погиването на вещта /коридора/ правото на собственост върху нея се е прекратило, независимо от причините за това.
Така изложените от въззивния съд съображения обосновават наличие на основание за допускане на касационно обжалване по въпроса налице ли е погиване на обект, който е обединен с друг чрез разрушаване на преградните стени помежду им, загубил ли е собственикът на така присъединения обект правата си върху вещта и поставен ли е в невъзможност за защити правото си на собственост по реда на чл.108 ЗС. Касационното обжалване следва да бъде допуснато по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с оглед спецификите на настоящия казус, а именно твърдения за присъединяване на обща част /коридор/ към помещение, принадлежащо на етажен собственик, без при това самата постройка да е била разрушена. В подобна хипотеза разрешението, съдържащо се в посоченото от въззивния съд решение №245/16.12.2015г. по гр.д.№3263/2015г. на Първо ГО на ВКС не може да намери приложение, което, наред с липсата на трайно установена практика на ВКС по поставения въпрос, налага касационното обжалване да бъде допуснато.
По отношение на предявения от Н. П. Д., Н. Н. Д. и Д. Н. Д. ревандикационен иск въззивният съд е приел, че претенцията срещу П. Д. Д. е недопустима, тъй като той не е ищец по първоначално предявения от Д. А. Д. иск. Поради това в частта по така предявения спрямо П. Д. Д. иск решението на първоинстанционния съд е обезсилено и производството по делото е прекратено.
От фактическа страна по претенциите на Н. П. Д., Н. Н. Д. и Д. Н. Д. въззивният съд е приел следното: Дворното място, представляващо към настоящия момент имот с идентификатор …………. по КККР на [населено място], парцел … в кв…. по предходен регулационен план, с площ от 540кв.м., е бил закупен от общия наследодател на страните П. Д. Д., по време на брака му с Д. Д.. П. Д. и Д. Д. последователно на 09.05.1988г., първо с н.а.№…, том …., дело №…./1988г., отстъпили в полза на дъщеря си Р. П. Д. безвъзмездно и безсрочно правото да построи със свои средства и за себе си първи жилищен етаж, ведно с 1/3 ид.част от мазето, тавана и общите части на новата жилищна сграда, проектирана за построяване в северозападната част на парцел …. в кв…. по РС на [населено място] от 1984г., а по стария план съставляващ парцел …в кв…… На същата дата с друг н.а.№…, том …, дело№…/1988г., двамата прехвърлили в полза на снаха си Д. А. Д. правото да построи със свои средства и за себе си втори жилищен етаж, ведно с 1/3 ид.част от мазето, тавана и общите части на същата нова жилищна сграда, срещу задължението на последната да поеме гледането и издръжката на прехвърлителите докато са живи.
Прието е за установено от издадените във връзка със строежа разрешение за строеж №190/19.08.1988г. и копие от одобрения на 19.08.1988г. архитектурен проект, че на Р. П. Д. и Д. А. Д. е разрешено съобразно одобрените проекти, да изградят триетажна жилищна сграда, като третият етаж да изградят етапно. Взето е предвид, че според одобрения графичен проект, на ниво гаражи и мазета е било предвидено да се изградят следните помещения с лице към [улица]– гараж и работилница с площ от 23.5 кв.м. и със самостоятелен вход от към улицата в северната част на сградата, гараж с площ от 14.00 кв.м. със самостоятелен вход откъм улицата и в съседство с него работилница с площ от 12.50кв.м. с вход откъм гаража. Във вътрешността на етажа на това ниво пък, според приетото от въззивния съд, е било проектирано изграждането на П.-мазе №1 с площ от 18.5 кв.м. и мазе №2 с площ от16.6 кв.м., и двете мазета с входове през проектиран за изграждане вътрешен коридор по ширина на сградата от стълбищната клетка, минаващ между помещенията с лице откъм [улица], а именно гараж и работилница с площ от 23.5 кв.м. и гараж с площ от 14.00кв.м., а от другата страна граничещ с мазе №2 с площ от 16.6 кв.м. Въз основа на заключението на вещото лице по СТЕ и приложеното копие от архитектурния проект е прието, че коридорът е бил проектиран с дължина от 5 метра и площ по проекта от 6.42кв.м., като достъпът до двете мазета е бил проектиран да се осъществява посредством врати от този вътрешен коридор, до които се достига през вътрешно стълбище, свързващо приземния с горните етажи на сградата.
Прието е също така, че на 25.08.1988г. между Р. Д. и Н. Д. от една страна и Д. Д. от друга, е сключен договор за групов строеж, според който страните, като собственици на съответните идеални части от правото на строеж се задължават да построят една жилищна сграда съгласно утвърдения архитектурен план, при което Р. Д. и Н. Д. да получат в дял и да станат собственици на първия етаж, състоящ се от едно жилище, гараж и работилница №2 на площ от 30.95кв.м., мазе №2 на площ от 16.50 кв.м., ? ид.част от тавана, включващ таван №3 или общо 157.56кв.м., както и 1/3 от общите части на сградата, а Д. Д. да получи в дял и да стане собственик на втори жилищен етаж, състоящ се от едно жилище, гараж и работилница №1 на площ от 32.53кв.м., мазе №1 на площ от 18.88 кв.м., ? ид.част от тавана, включващ таван №1 или общо 159.15кв.м., както и 1/3 ид.част от общите части на сградата.
За безспорно е прието, че на 28.12.1993г. /н.а.№…, том …, дело №…./1993г./ наследодателят П. Д. Д. със съгласието на съпругата си Д. Д., се разпоредил със собствеността върху парцела и съществуващата, построена в югоизточната част на същия стара жилищна сграда, като ги дарил съобразно описаните в документа идеални части на дъщеря си Р. Д. и на внуците си Д. Д. и П. Д..
Взето е предвид, че Р. П. Д. е починала на 24.04.2005г. и след смъртта си оставила като наследници преживял съпруг Н. П. Д. и две деца – Д. Н. Д. и Н. Н. Д..
Въз основа на изслушаното по делото заключение на СТЕ въззивният съд е приел, че коридорът, който е бил предвиден по архитектурния проект между мазе №2 /с площ от 16.6 кв.м./ и гараж и работилница /с площ от 23.5 кв.м./, разположени в южната част на сградата, служещ за достъп до мазе №1 и мазе №2, към момента не съществува, като това обстоятелство се потвърждава и от събраните гласни доказателства и се признава и от ответника Н. Д..
Въз основа на заключението и разпита на вещото лице е прието за установено, е в приземния етаж още при строителството на сградата са извършени преустройства и промени в отклонение от одобрения архитектурен проект: по цялата дължина на сградата от входната врата на стълбищната клетка до северната външна стена на жилищната сграда е бил изграден един коридор с ширина 1.38 метра, който към момента е запазен само в частта между мазе №1 и работилница и гараж №1, като видно от приложения графичен материал коридорът в частта му между гараж и работилница №2 и мазе №2 от години не съществува на място; на място има и други промени в партерния етаж относно размерите на помещението, предвидено за работилница, на което откъм улицата е монтирана голяма гаражна врата, а съседното помещение-гараж №1, е с по-малка ширина и в разпределената стена между двете помещения няма оставен отвор /врата/ за връзка между тях. Прието е за установено, че тези две помещения имат поставени вътрешни врати за връзка и достъп към изпълнения в отклонение от проекта и съществуващ фактически към момента в тази част на етажа коридор с дължина от 4.20 метра и ширина от 1.38 метра и коридорът е обособен, като е отделена част от площта на проектираното П.-мазе №1, ползвайки от едната си страна западната стена на същото. При разделителната стена между мазе №1 и мазе №2 така изграденият коридор завършва с неотваряема метална врата.
Въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели въззивният съд е приел, че сградата е на три етажа – приземен /гаражен/ и два жилищни, като строежът, според показанията на свидетелите Д. Т. и К. Я., е започнал съгласно сключения договор за групов строеж, през 1989г. и е завършил през 1990г. Прието е за установено, че от изграждането на сградата до настоящия момент Д. Д. и семейството ? ползват втория жилищен етаж, двата гаража в северната част на сградата, както и една стая зад тях, докато приживе Р. Д., а към момента нейното семейство, ползва първия жилищен етаж и едно общо, голямо помещение в приземния етаж, което е образувано от разположените в южната част на сградата гараж-работилница и мазе, преустроени от ответника Н. Д. в работилница /според св.Т. и В./. От показанията на свидетелите е прието за установено, че на място има поставена метална врата, която разделя съществувалия коридор от южната до северната стена на сградата на две, като свидетелят Т. твърди, че тази врата е била поставена от Д. Д., а според свидетелите Я. и И., за да се влезе в помещението, разположено зад двата гаража, собственост на Д. Д., същата преминава през гаражна врата откъм улицата, а не откъм стълбищната клетка.
Въз основа на така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че предявеният от Н. Д., Н. Д. и Д. Д. ревандикационен иск е неоснователен.
Взето е предвид, че претендираната от тях част от коридора е била изградена в отклонение от одобрения архитектурен проект, като така изграденият коридор е бил част от по-дълъг, съществувал до 1996г. и предвиден в архитектурния проект коридор, само в частта му откъм стълбищната клетка до разделителната стена между П.-мазе №1 и мазе №2, като двете части от същия са представлявали един общ дълъг коридор, разположен по протежение на целия приземен етаж от стълбищната клетка, в южната част, до външната северна стена на сградата. Прието е, че така изграденият още при строителството на сградата и запазен до момента коридор, предмет на насрещните искови претенции, служи единствено за връзка между притежаваните от Д. Д. два гаража, които по проект са предвидени и означени като гараж №1 с площ от 14.00 кв.м., съответно работилница с площ от 12.5 кв.м. и разположено зад тях, респ. с оглед преустройството след коридора П.-мазе №1, като достъпът до мазето е възможен чрез допълнително изградени вътрешни врати, разположени в стените на този коридор.
Според въззивния съд вещното право на собственост за страните, респ. за праводателката на ответниците, върху конкретните самостоятелни обекти в процесната сграда е възникнало чрез реализиране в законовия срок на отстъпеното ограничено право на строеж, като сключеният по-късно през 1988г. договор за групов строеж, страна по който е и ответникът Н. Д., има единствено облигационно, но не и вещноправно действие. Прието е обаче, че този договор има отношение относно разпределението и предназначението на общите части, сред които според одобрения архитектурен проект е и П.-мазе №1. Изложени са съображения, че действащият към 1988г. правен режим е допускал промяна на предназначението на обща според архитектурния проект част при единодушно съгласие на етажните собственици, за което не е необходима форма за валидност, като в случая с договора за групов строеж, който е сключен между всички лица, притежаващи право на строеж, респ. които след реализирането му ще притежават право на собственост в сградата, е било постигнато именно такова единодушно общо съгласие П.-мазе №1 да се ползва като самостоятелен обект от Д. Д., като се изключи предназначението му на обща част – според текста на договора Д. Д. ще бъде собственик на П.-мазе №1, което е включено в сбора на площта от притежаваните от нея самостоятелни обекти в бъдещата сграда, а отделно от това според договора е предвидено, че тя ще бъде собственик и на 1/3 ид.част от общите части на сградата. Според въззивния съд тази текстова формулировка показва, че П.-мазе №1 не се счита за обща част от страните по договора, сред които е и ищецът по този иск Н. Д., а напротив се счита за обект извън притежаваните от тях в идеална част, респ. в принудителна съсобственост, общи части. Взето е предвид също така, че според свидетелските показания от построяването на сградата през 1990г. процесното помещение се владее и ползва като мазе единствено от Д. Д., както и обстоятелството, че мазето заедно с процесната част от коридора, изграден в него, е разположено непосредствено зад притежаваните от Д. Д. два гаража и достъпа до същото е осъществяван и се осъществява именно посредством този коридор, като откъм улицата се премине през гаражните врати на който и да е от двата, притежавани от същата гаражи.
Въз основа на тази преценка на правните последици от установените по делото факти и обстоятелства, въззивният съд е приел, че мазето, както и обслужващия го коридор /П.-мазе №1 с площ от 18.5 кв.м. и коридор с площ от 5.80кв.м./, нямат и никога не са имали характеристиките на общи части по предназначение, а напротив винаги са ползвани и са обслужвали обектите на Д. Д., поради което претенцията на ищците по този иск е приета за неоснователна.
С оглед така изложените от въззивния съд съображения ,според настоящия състав на Първо ГО на ВКС, не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по поставените в изложението към насрещната касационна жалба въпроси. Изводите на въззивния съд, че при наличие на надлежно отстъпено право на строеж за самостоятелните обекти в сградата, именно с факта на построяването ? се придобива право на собственост върху построеното, съответства напълно на трайно установената и непротиворечива практика на тричленните състави на ГК на ВКС / решение №399/22.10.2010г. по гр.д.№715/2010г. на ІІ ГО на ВКС/. В съответствие с тази практика също така въззивният съд е приел, че по общо съгласие на носителите на правото на строеж може да бъде променено предназначението на обект, представляващ обща част по предназначение / решение №35/06.03.2018г. по гр.д.№3057/2017г., Четвърто ГО на ВКС и посочените в него решение № 41 от 20.06.2011 г. по гр.д. № 415/2010 г. на ВКС, І г.о., решение № 481 от 25.05.2011 г. по гр.д. № 979/2009 г. на ВКС, І г.о., решение № 438 от 05.01.2012 г. по гр.д. № 987/2010 г. на ВКС, І г.о., решение № 280 от 18.03.2014 г. по гр.д. № 1718/2013 г. на ВКС, І г.о./. Участието на собственика на земята при постигането на подобно съгласие не е необходимо. Достатъчно е съгласието да бъде постигнато между лицата, които след построяването на сградата ще придобият правото на собственост върху построеното, независимо как ще бъде наименован договорът.
Освен това в случая въззивният съд, в съответствие с трайно установената практика на ВКС, е приел, че лице, притежаващо право на собственост върху самостоятелен обект в сградата /Д. Д./, е придобило правото на собственост върху процесното П.-мазе №1 ако не по силата на сключения през 1988г. договор, то по давност, след като по общо съгласие на носителите на правото на строеж предназначението на това помещение е било променено / решение №159/02.01.2019г. по гр.д.№4622/2017г. на Първо ГО на ВКС/. Този съответстващ на практиката на ВКС извод, направен независимо от извода за облигационното действие на договора за групов строеж, изключва приложимостта на чл.192, ал.1 З. /отм./, с която разпоредба са свързани поставените в изложението към насрещната касационна жалба въпроси.
В тази част обжалваното решение не е и очевидно неправилно – при постановяването му е приложен действащият към момента на осъществяване на спорното правоотношение нормативен акт и то според действителния му смисъл и в съответствие с трайно установената и непротиворечива практика на ВКС.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №46/07.01.2019г., постановено от Трети въззивен състав на ГО на Окръжен съд-Благоевград по в.гр.д.№840/2018г. в частта, с която въззивният съд е обезсилил решението на първоинстанционния съд, с което е признато за установено по отношение на Н. П. Д., Н. Н. Д. и Д. Н. Д., че Д. А. Д. е собственик на основание реализирано право на строеж на ? идеална част от коридор с площ от 7.52 кв.м., разположен по протежението на партерния етаж между гараж и работилница с площ от 23.5 кв.м. и мазе №2 с площ от 16.6 кв.м., който приземен етаж се намира в сграда с идентификатор ………… по КК и КР на [населено място], с адниминстративен адрес [населено място], [улица], построена в имот с идентификатор ………….. по КККР на [населено място] и са осъдени да ? предадат владението на описания имот и е прекратил производството по делото в тази част.
Указва на касатора Д. А. Д. в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 25.00 лв. и да представи доказателства, че дължимата държавна такса е внесена.
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №46/07.01.2019г., постановено от Трети въззивен състав на ГО на Окръжен съд-Благоевград по в.гр.д.№840/2018г. в частта, с която решението на първоинстанционния съд е отменено и вместо това е отхвърлен като неоснователен предявеният от Н. П. Д., Н. Н. Д. и Д. Н. Д. насрещен иск за признаване за установено по отношение на Д. А. Д., че са собственици по наследство и реализирано право на строеж на ? идеална част от коридор с площ от 5.80 кв.м., разположен в приземния етаж между мазе №2-П. и работилница от 12.5 кв.м. и гараж №1 от 14.00 кв.м.,който приземен етаж се намира в сграда с идентификатор …………. по КККР на [населено място], с адниминстративен адрес [населено място], [улица], построена в имот с идентификатор ………….. по КККР на [населено място], както и в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от тях срещу Д. А. Д. иск за предаване владението на ? идеална част от П.-мазе №1 с площ от 18.5 кв.м., обект с идентификатор ………… – гараж с площ от 32.53кв.м., който е образуван от съществуващи на място два обекта – работилница с площ от 12.5 кв.м. и гараж №1 с площ от 14.00 кв.м. в приземния етаж на гореописаната сграда.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: