№144 от 4.3.2020 по гр. дело №4449/4449 на 4-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

1

1

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 144

гр.София, 04.03.2020 г.

Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и шести февруари две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров

като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 4449/ 2019 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. М. Т. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Плевенски окръжен съд № 79 от 25.02.2019 г. по гр.д.№ 555/ 2018 г., с което, след като е отменено изцяло решение на Левченски районен съд по гр.д.№ 31/ 2018 г., касаторът е осъден да заплати на „Ентек” ООД, гр. Свищов, по иск квалифициран по чл.55 ал.1 ЗЗД, сумата 5 392,44 лв – получена без правно основание сбор от недължимо платени арендни вноски за стопански години 2011/2012 г., 2012/2013, 2013/2014 и 2014/2015 г. по договор за аренда от 18.08.2005 г. със законната лихва от 27.09.2017 г. и разноските по делото.
От изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК следва да бъде уточнен материалноправният въпрос приложима ли е разпоредбата на чл.293 ТЗ по отношение на договорите за аренда, когато арендодателят е физическо лице, а арендаторът – търговско дружество. Според жалбоподателя този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната страна „Ентек” ООД не взема становище по жалбата.
Съдът намира жалбата за допустима, а са налице и предпоставките за допускане на касационното обжалване.
Въззивният съд приел за установено, че между страните по делото е сключен договор за аренда на земеделска земя на 18.08.2005 г., с който ищецът (арендодател) предоставил на ответника (арендатор) за ползване за срок от 7 стопански години (от 2010/2011 г. до 2016/2017 г.) пет ниви с обща площ от 65,080 дка в землището на [населено място], при размер на арендното плащане за една стопанска година 16 лв за декар. С платежно нареждане от 26.11.2015 г. арендаторът заплатил на арендодателя сумата от 2 850 лева рента за 2014/2015 г., с платежно нареждане от 13.11.2014 г. – сумата от 2 800 лв рента за 2013/2014 г., с разходен касов ордер от 21.11.2013 г. – сумата от 2 153 лева рента за 2012/2013 г. и с разходен касов ордер от 04.09.2012 г. – сумата от 1 754,56 лева рента за 2011/2012 г. С нотариална покана от 12.04.2017 г. ищецът отправил предложение до ответника за изменение на арендния договор по отношение на размера на арендното плащане от 16 лв на 50 лв на декар за стопанската 2016-2017 г., но арендаторът не дал съгласие. От своя страна той, с писмо-покана от 04.08.2017 г., поискал от арендодателя в срок до 15.08.2017 г. да върне неоснователно получена сума от 5 718,84 лв, дължима поради погрешно преведени недължими суми над договореното арендно плащане от 16 лева за декар за всички стопански години, считано от 2011 г. до 2015 г. включително. Ответникът отговорил писмено, че сумите не са погрешно платени, а са резултат от постигнати устни договорености между страните по договора. От заключението на назначената по делото експертиза съдът установил, че сумите, заплатени в повече от уговореното в договора от арендатора на арендодателя са 713,28 лв за стопанската 2011/2012 г., 1 111,72 лв за стопанската 2012/2013 г., 1 758,72 лв за стопанската 2013/2014 г. и 1 808,72 лв за стопанската 2014/2015 г., общо 5 392,44 лева. При тези фактически установявания съдът извел от правна страна, че плащането от ответника на ищеца на суми, които надвишават уговореното с договора арендно възнаграждение от 16 лв на декар е станало без основание. Посочил, че изменението на арендния договор може да бъде извършено само в писмена форма. За този договор разпоредбата на чл.293 ТЗ счел за неприложима, тъй като арендните взаимоотношения в земеделието били уредени със ЗАЗ, този закон предвиждал изменението на арендния договор да се извършва единствено и само в предвидената в него форма за действителност. Съдът посочил, че извършеното от ответника плащане на суми в по-висок размер от договореното и получаването им от ищеца не може да се третира за постигнато от страните съгласие за изменение на арендния договор в частта относно размера на арендната вноска, щом това не е направено в надлежната форма.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставеният от касатора материалноправен въпрос е обуславящ, а основателно е и твърдението, че същият има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Законът не дава изричен отговор, а няма данни по разрешаването на въпроса да има установена практика, поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Плевенски окръжен съд № 79 от 25.02.2019 г. по гр.д.№ 555/ 2018 г.
Указва на жалбоподателя в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото документ за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд в размер 107,85 лв (сто и седем лева, осемдесет и пет стотинки), в противен случай жалбата ще бъде върната.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top