О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 147
гр. София, 10.04.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на двадесет и седми януари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 2978 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 5459 от 21.05.2019г., подадена от П. Ц. Р., Б. П. Б. и Д. П. Б., чрез адвокат А. А. от АК – В., срещу решение № 431 от 05.04.2019 г. по в.гр.д.№ 183/2019 г. на Окръжен съд – Варна, с което, след отменяване на решение № 4398 от 05.11.2018 г. по гр.д.№ 16192/2017 г. на Районен съд – Варна, са отхвърлени предявените от П. Ц. Р., Б. П. Б. и Д. П. Б. срещу В. К. Н. искове с правно основание чл. 124 ГПК за приемане за установено по отношение на ответницата, че ищците са собственици на недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор ***, съгласно кадастрална карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-30 от 19.06.2007 г. на Изпълнителния директор на АГКК, последно изменени със Заповед № КД-14-03-639 от 06.03.2012 г. на Началник на СГКК Варна, с адрес на имота: [населено място], СО „М.” № 1472, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: ниско застрояване, с номер по предходен план 1022, с площ от 781 кв.м., а съгласно кадастрална скица – с площ 780 кв.м., при съседи на имота по кад.скица: ***, ***, ***, ***, ***, ***, ведно с находящите се в него временна постройка и трайни насаждения, на основание давностно владение, осъществено за периода от 19.01.2005 г. до 19.01.2015 г. от П. Ц. Р. и П. Б. Р., и наследствено правоприемство (след смъртта на П. Б. Р.), при квоти 4/6 ид.ч. за П. Ц. Р., 1/6 ид.ч. за Б. П. Б. и 1/6 ид.ч. за Д. П. Б., както и, по предявените от В. К. Н. срещу П. Ц. Р., Б. П. Б. и Д. П. Б. насрещни искове, е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че В. К. Н. е собственик на процесния недвижим имот на основание договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 181, том 2, н.д.№ 353 от 19.07.2017 г. на нотариус О. С..
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК.
Ответникът по жалбата В. К. Н. е подала отговор, като поддържа отсъствие на основание за допускане на касационно обжалване, както и неоснователност на жалбата.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
За да отмени първоинстанционното решение и да постанови отхвърляне на предявения от ищците (настоящи касатори) положителен установителен иск за собственост, както и уважаване на предявения срещу тях по реда на чл. 211 ГПК положителен установителен иск за собственост, въззивният съд е приел за установено следното:
С предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 22.01.2004 г., И. Х. В., Я. Б. В., Х. К. В. и Б. К. В. (чрез пълномощника си Я. Б. В.) се съгласили да продадат на П. Б. Р. поземлен имот с площ от 600 кв.м., съставляващ пл.№ * от комбинирания план на мeстност „М.”, район „Вл. В.”, [населено място], ведно с насажденията и подобренията в имота при граници: имот пл. № *, * и път за сумата от 4 000 лв., от която при подписване на договора са броени 1 500 лв. Уговорено е, че разликата от 2 500 лв. ще бъде платена при подписване на окончателния договор и прехвърляне на собствеността пред нотариус. В т. III от договора е записано, че „владението на имота е предадено на 01.04.2002 г. и купувачът владее имота като свой”.
П. Б. Р. починал на 02.02.2017 г. и оставил за наследници съпругата П. Ц. Р. и синовете си Б. П. Б. и Д. П. Б..
Съгласно констативен протокол от 21.11.2001 г., преди завладяването му от П. и П. Р., имотът – предмет на предварителния договор е иззет от ползвател Я. Д. Т., който е отстранен от обекта.
Със Заповед № 2010 от 31.12.2004 г. на зам. кмет на Община Варна, издадена на основание § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, е наредено да бъде възстановено правото на собственост на наследниците на Х. К. В., а именно: И. Х. В.; Я. Б. В., Х. К. В. и Б. К. В. (чрез Я. Б. В.), върху недвижим имот, представляващ новообразуван имот в м. „М.”, землище кв. В., общ. В., кадастрален район 501, с идентификационен № * с площ 4 127 кв. м. с начин на трайно ползване – индивидуално застрояване, при граници: *, *, *, *, *, *, *. Последвало е съставянето на Протокол за въвод във владение на новообразувани имоти (№ * – * от 25.02.2005 г., изд. от Община Варна), в който е отразено, че наследниците на Х. К. В. (И. Х. В., Я. Б. В.) са въведени във владение на имот № *, с площ от 4 127 кв.м. Посочено е, че чупките на имота са обозначени на място с дървени колчета, съгласно протокол за трасиране. Подпис върху протокола са положили длъжностно лице, както и И. Х. В. и Я. Б. В. (за себе си и за Х. К. В. и Б. К. В.). За удостоверяване на така реституираното им право на собственост, с нотариален акт № 9, том I, peг.№ 2902, дело № 100 от 23.03.2005 г. Я. Б. В., И. Х. В., Х. К. В. и Б. К. В. са признати за собственици на поземлен имот № *, кадастрален район 501, [населено място], землище на кв. В., местност „М.”, с площ от 4 127 кв.м. Съсобствеността върху имота е прекратена с договор за доброволна делба от 20.06.2005 г., съгласно който ПИ № *, с площ 781 кв. м. представляващ дял V по техническата експертиза на инж. Й. А., е получен от Я. Б. В.. Последната е починала на 21.09.2007 г., като е оставила за наследници синовете си Х. К. В. и Б. К. В.. В полза на всеки един от последните двама са преведени суми в размер на по 1 250 лв. от П. Б. Р.. Плащанията са от 22.12.2009 г.
С договор от 04.12.2012 г., обективиран в нотариален акт № 197, том III, рег.№ 8593, дело № 540 от 2012 г. по описа на нотариус А. Г., Х. В. прехвърлил собствената си 1/2 ид.ч. от имот № 1 472, с площ от 781 кв.м. на Б. В..
Съгласно договор за покупко-продажба от 19.07.2017 г., обективиран в нотариален акт № 181, том 2, н.д.№ 353 от 19.07.2017 г. на нотариус О. С., Б. Х. В. продава на В. К. Н. поземлен имот с идентификатор ***, съгласно кадастрална карта и кадастралните регистри на [населено място], находящ се в [населено място], СО „М.” № 1472, с номер по предходен план *, с площ от 781 кв.м., а съгласно кадастрална скица с площ 780 кв.м.
От приетото по делото заключение на СТЕ се установява, че ПИ * по КП/1997 г. попада с цялата си площ от 809 кв.м. в ПИ-*, целият с площ 4 126 кв м. по ПНИ/2003 г. По отношение на по-голямата северна част с площ от 781 кв.м. от ПИ-* по КП/1997 г. и дял V с площ 781 кв.м. по договора за доброволна делба от 2005 г. е налице идентичност по граници и площ. Между дял V от договора за доброволна делба от 20.06.2005 г. и ПИ-*** по КККР е налице идентичност по отношение на площ и кадастрални граници. Вещото лице посочва, че в ПИ * по КП/1997 г. има отразена „постройка”, като южната граница на имота, материализирана на място отговаря на кадастралните граници, а разликата между предходна ограда и настоящата е в границите на допустимата грешка и е възможно да се дължи в разлика в меренето по КП от 1997 г. и по КККР.
По отношение на упражняваната фактическа власт върху имота, по делото са обсъдени събраните гласни доказателства чрез разпит на ангажираните от двете страни свидетели: К. В. Б. и Н. Б. П. (на ищцовата страна), както и Б. К. В. и В. К. П. (на ответната страна).
От правна страна е прието, че ищците са ползвали и обработвали имота след 2002 г., но тази фактическа власт не е упражнявана спокойно и несмущавано в продължение на изискуемия от закона десетгодишен срок, считано от 2005 г. По делото не е установен субективният елемент на владението, а именно че ищците са владели имота като свой. Въззивният съд се е аргументирал с представените с исковата молба платежни нареждания от м. декември 2009 г. за превеждане на сумите от по 1 250 лв. по предварителния договор от П. Р. към Х. и Б. В.. Приел е, че владението върху имота, което са осъществявали купувачите въз основа на уговореното в предварителния договор, не е годно да ги направи собственици, на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност, а промяна в субективното им отношение спрямо имота не е установена. С извършените от купувачите два банкови превода към част от страните по предварителния договор е демонстрирано субективно отношение по повод на процесния имот, съгласно което имотът принадлежи на продавачите по предварителния договор и ищците изпълняват задълженията си като страна по този договор да заплатят продажната цена. Тези плащания демонстрират желанието им да придобият собствеността върху имота въз основа на очертан с предварителния окончателен договор, а не въз основа на друг способ – като давността. Тези действия безспорно установяват, че ищците не са имали вътрешното убеждение, че са собственици на имота. Нареждането на банковите преводи всъщност демонстрира съзнанието на наследодателя на ищците, че той не е собственик. Въззивният съд е приел, че към м. декември 2009 г. ищците по първоначално предявения иск не са имали намерение да държат имота като свой и са признали, че фактическата им власт е само осъществяване на държане и че същото не е променено във владение. За периода от 2005 г. до 2009 г. фактическата власт не следва да се квалифицира като владение по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС и не може да се противопостави на собственика на имота, а периодът на упражнявано давностно владение след 2009 г. до подаване на исковата молба (24.10.2017 г.) е недостатъчен за придобиване на имота по давност.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поставят следните въпроси:
1. ,,При предадено владение от продавачите на купувача по предварителен договор, когато за имота не е приключила административната процедура по възстановяване, обективираното в подписания предварителен договор намерение за своене и въведена презумпция с чл. 69 ЗС, владелец или държател е купувача по предварителния договор ?” – с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с Решение № 39 от 25.04.2016 г. по гр.д.№ 3611/2015 г. на ВКС, ІІ г.о.;
2. ,,При безспорни по делото доказателства за осъществяване на фактическа власт върху имота с намерение същия да се свои, ползва ли презумпцията по чл. 69 ЗС ищцата и покойния й съпруг и освобождава ли ги от процесуално задължение да доказват субективния елемент на владението – намерение за своене ?” – с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с Решение № 91 от 02.07.2010 г. по търг.д.№ 713/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 574 от 08.04.2010 г. по гр.д.№ 907/2008 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 204 от 11.01.2013 г. по гр.д.№ 272/2012 г. на ВКС, ІІ г.о. и Решение № 31 от 08.02.2016 г. по гр.д.№ 4539/2015 г. на ВКС, І г.о.;
3. ,,Доплащането на цената по предварителния договор следва ли да се тълкува като промяна в намерението на купувача по предварителен договор, т.е. при изрична клауза в предварителния договор за предаване владението върху имота и безспорни доказателства за осъществявана фактическа власт следва ли доплащането на договорената цена по предварителния договор да се приеме като начален момент на владението с намерение за своене ?” с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с Решение № 82 от 01.06.2015 г. по гр.д.№ 6873/2014 г. на ВКС, І г.о.
Във връзка с този въпрос се поддържа, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК.
Обективираната в атакуваното решение правораздавателна воля свидетелства, че въпрос № 3 има обуславящо значение за изхода на спора, т. е. представлява общо основание за допускане на касационното обжалване. По отношение на него е налице и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото по така поставения проблем отсъства практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В тази връзка следва да се подчертае, че с цитираното от касаторите Решение № 82 от 01.06.2015 г. по гр.д.№ 6873/2014 г. на ВКС, І г.о. е дадено тълкуване по въпрос, който макар и да касае института на придобиването по давност при сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, не е идентичен с релевантния за настоящия казус, поради което не може да се приеме за доказано основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Останалите два въпроса не представляват общо основание за допускане на обжалването.
В съответствие с правомощията си, разяснени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, настоящият състав конкретизира релевантния за спора въпрос в питането: ,, При наличие на изрична клауза в предварителен договор за покупко-продажба, съгласно която владението върху недвижимия имот е предадено на купувача, и упражнявана от купувача фактическа власт върху имота, извършеното доплащане на цената по предварителния договор изключва ли намерението за своене по отношение на недвижимия имот ?”.
При допускане на касационното обжалване касаторът дължи заплащането на пропорционална държавна такса, която в случая възлиза на сумата 190,93 лв.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 431 от 05.04.2019 г., постановено по в.гр.д.№ 183/2019 г. по описа на ОС – Варна.
НАСРОЧВА делото за разглеждане в открито съдебно заседание на ……….
……….……………………… 2020 година от ………… часа, за когато страните да се призоват по реда на чл.289 ГПК.
На касаторите, чрез процесуалния им представител адвокат А. Д. А. от АК – В., да се съобщи задължението в едноседмичен срок от съобщението да представят документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 190,93 (сто и деветдесет лева и 93 стотинки) лева, като при неизпълнение на това задължение производството по делото ще бъде прекратено.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: