5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 15
София, 14.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д. № 1985 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 40 от 29.01.2019 г. по в. гр. д. № 228/2018 г. на Разградски окръжен съд е отменено решение № 123 от 25.07.2018 г. по гр. д. № 570/2017 г. на Кубратския районен съд и е отхвърлен предявеният от Х. А. И. против А. М. А., С. М. С. и А. М. А. положителен установителен иск за собственост на три земеделски земи: нива (лозе) с площ от 2 дка в местността „Я.“, нива с площ от 6,00 дка в местността „Ю.“ и нива с площ от 7.00 дка в местността „А.”.
Описаните земи са реални части от три поземлени имота, възстановени по реда на ЗСПЗЗ, съответно – ПИ № …. с площ от 5,006 дка; ПИ № …. с площ от 12,076 дка и ПИ № …. с площ от 16,190 дка. Земите са възстановени с решение № р0079 от 21.08.1993г. на името на наследодателя на ответниците М. А. У., починал на 03.05.2001 г. Според ищеца Х. М. И., брат на М. А. У., след възстановяването на собствеността двамата братя разделили помежду си в реални части всяка от възстановените земи поради обстоятелството, че още при внасянето им в ТКЗС през 1955 – 1956 г. права върху половината от тях имал ищецът. След това разделяне всеки от двамата братя установил самостоятелно владение върху своята част, като процесните имоти са именно завладените от ищеца със съгласие на брат му реални части от възстановената земя. Спорът по делото е породен от обстоятелството, че ответниците, наследници на М. А. У., са извършили през 2016 г. прехвърлителни сделки помежду си с единия от възстановените имоти и са поделили с договор за доброволна делба другите два имота, без да зачитат правата на ищеца. С предявения иск ищецът заявява права върху процесните имоти по силата на изтекла от 1993 г. придобивна давност.
Първоинстанционният съд е уважил предявения иск, като е индивидуализирал процесните имоти според представените от ищеца скици, в които той на ръка е нанесъл границата между реални части, на които е разделен всеки от трите възстановени имота. За да приеме, че ищецът е придобил процесните реални части по давност, съдът се е позовал на показанията на ищцовите свидетели, които са установили уговорката между двамата братя, установеното въз основа на нея владение на ищеца след 1993 г., както и действията му по заявяване на земята пред ОСЗ „Земеделие“ гр.Кубрат и ДФ „Земеделие“ с цел получаване на субсидии за обработката ?. Позовал се е и на подписаните от ответниците С. С. и А. А. декларации с нотариална заверка на подписите, с които те са признали, че баща им е „дал“ земи на своя брат – от имот …. – 6 дка; от имот …. – 7 дка и от имот …. – 2 дка. Приел е за недоказано възражението на ответниците, че ищецът е бил само държател на процесните имоти, като е счел, че показанията на свидетелите на ответниците са недостоверни.
Въззивният съд е постановил обратния резултат – отхвърлил е предявените искове, тъй като е възприел различна фактическа обстановка. Приел е, че показанията на ищцовите свидетели са противоречиви и не може да им се даде вяра по въпроса извършвана ли е приживе на М. и брат му Х. неформална делба на реституираните имоти. Приетите по делото договори за наем № 80/17.V.2009 г., №12/17.V.2012 г., №9/17.ІІ.2013 г., №7/17.VІ.2014 г., №11/17.VІ.2015г. и №13/17.VІ.2016 г. сочат на предприети от ответниците действия на управление на процесните земи – според въззивния съд договорите не са оспорени и от съдържанието им се установява, че за предоставените за ползване земеделски имоти наемателят се е задължил да заплаща наем, договарян ежегодно в цена на декар. Приложените по делото РКО удостоверяват плащания, извършени към ответниците, в размер, относим към размера на договорената за съответния период наемна цена. С оглед правилото на чл. 181, ал. 2 ГПК, доказана се явява датата на издаването на РКО, предвид тяхната отчетна относимост към реквизитите на неоспорените наемни договори. Относно това, че за периода 2009-2016г. ответниците са управлявали процесните ниви чрез отдаването им под наем, свидетелстват и събраните по делото гласни доказателства. По отношение на сключените от ищеца наемни договори съдът е приел, че касаят друг имот, различен от процесните, затова не само не доказват, но и опровергават твърдението му за установена от него фактическа власт върху реални части от процесните имоти. По отношение на декларациите, в които ответниците А. А. и С. С. са потвърдили, че наследодателят им М. У. е дал на Х. А. У. декари земя в размер на претендираните по иска реални части, въззивният съд е посочил, че в това си съдържание същите не установяват нито основанието, нито момента, в който „са дадени“ земите. Решаващите мотиви на въззивния съд за отхвърляне на иска се състоят в това, че ищецът не е доказал фактическия състав на чл. 79, ал.1 ЗС. Владението на чуждите реални части трябва да е несъмнително – осъществявано по начин, който да разкрива ясно желанието на владелеца да държи вещта като своя и явно – т. е. намерението на владелелеца да свои вещта за себе си да е противопоставено на собственика, това намерение да се упражнява така, че всеки заинтересован да може да научи за него, като същото да е достигнало до собственика. Лицето трябва да е демонстрирало по отношение на невладеещият собственик на вещта поведение на пълноправен собственик, т. е. поведение, което безсъмнено сочи, че упражнява собственическите правомощия в пълен обем единствено за себе си. По делото липсват доказателства, които да са в състояние да обусловят извод за намеренията на ищеца спрямо реалните части от процесните имоти. Не са установени по надлежен начин границите, размерите и разположението на тези части, както и намерението на ищеца по отношение на тях. Ответниците са придобили собствеността на имотите по наследство и в резултат на последващи сделки на разпореждане, извършени по установения за това ред. За претендирания от ищеца давностен период ответниците са обработвали земите, управлявали са ги чрез отдаването им под наем, заплащали са редовно дължимите се за тях данъци. Касационната жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца Х. А. И.. Същият е поискал ВКС да се произнесе по допустимостта на решението, като се е позовал на приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за служебното задължение на ВКС да се произнесе по въпросите за валидността и допустимостта на обжалваното въззивно решение. Изложил е и оплаквания за неправилност нарешението поради необоснованост, незаконосъобразност и съществени нарушения на процесуалните правила.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК. Поставени са въпроси, касаещи фактическия състав на владението, значението на констативния нотариален акт при доказване на владение, придобивната давност и прилагането ? от съда.
По поставените въпроси жалбоподателят сочи следната съдебна практика: тълкувателно решение № 85/1968 г. на ОСГК, постановление № 6/1974 г. на Пленума на ВС, решение № 803/11994 г. (бюл. 10/1994), решение № 231/1997 на I г.о. на ВКС, решение № 546/06.04.1961 г. по гр. д. № 959/1961 г. на I г.о. на ВС, решение № 773/1986 г. на I г.о., решение № 161/1993 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 404/16.06.1995 г. по гр. д. № 1904/1994 г. на IV г.о. Като порок, водещ до недопустимост, евентуално до очевидна неправилност на въззивното решение, жалбоподателят е посочил служебното конституиране на ответниците А. М. А. и С. М. С. в качеството им на необходими другари на въззивния жалбоподател А. М. А.. Отговор е постъпил от ответнииците в производството А. М. А. и С. М. С.. Те считат, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване. По същество считат жалбата за неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по установителни искове за собственост на недвижими имоти. На основание чл.280, ал. 3, т.1 ГПК в този случай въззивното решение подлежи на касационно обжалване без значение каква е цената на исковете.
Касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.2, пр.2 и 3 ГПК за проверка допустимостта на въззивното решение, поради допуснатото от съда присъединяване на А. М. А. и С. М. С. към въззивната жалба на А. М. А., както и с оглед проверка правилността на решаващите изводи на въззивния съд за необходимостта от ангажиране на доказателства за намерението за своене на спорните реални части от ищеца Х. И..
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 40 от 29.01.2019 г. по в. гр. д. № 228/2018 г. на Разградски окръжен съд.
УКАЗВА на жалбоподателя да внесе по сметка на ВКС в едноседмичен срок от съобщението държавна такса в размер на 25 лв. и в същия срок да представи по делото доказателства за внасянето ?, в противен случай жалбата ще бъде върната.
Делото да се докладва за насрочване след представяне на доказателства за внасяне на таксата.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: