2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 176
гр. София, 17 март 2020 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3796 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото М. А. К. срещу решение № 1064/07.05.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 6688/2017 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение е отменено в обжалваната част първоинстанционното решение № 4031/07.06.2017 г. по гр. дело № 1162/2014 г. на Софийския градски съд (СГС) и са отхвърлени, предявените от жалбоподателката искове, както следва: иск, квалифициран и разгледан като такъв с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, срещу ответника Ц. Б. С., за прогласяване „нищожността поради противоречие с добрите нрави“ на договор за продажба на недвижим имот, сключен във формата на нотариален акт № … г., том .., рег. № …, дело № … г. на нотариус с рег. № 310; иск с правно основание чл. 108 от ЗС срещу ответниците Г. И. Т. и Т. В. Т. за признаване за установено, че жалбоподателката-ищца е собственик на ателие № 19 с идентификатор …, находящо се на четвъртия етаж в жилищна сграда № 4 в [населено място],[жк], [жилищен адрес] и за предаване на владението на този имот (предмет на горния договор); и евентуален иск с правно основание чл. 57, ал. 2 от ЗЗД, срещу ответника Ц. С., за осъждането му да заплати на жалбоподателката-ищца сумата 130 000 лв., представляваща пълната стойност на същия имот, който той е придобил от нея и впоследствие е отчуждил; в тежест на жалбоподателката са възложени разноски по делото.
Касационната жалба на ищцата М. К. е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателката по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се излагат доводи и съображения, че въззивният съд разрешил в противоречие с практиката на ВКС процесуалноправен въпрос относно приложното поле на чл. 269 от ГПК, материалноправен въпрос относно приложното поле на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и материалноправен въпрос относно приложното поле на чл. 26, ал. 1, пр. 3, във вр. с чл. 40 от ЗЗД, но формулировки на такива въпроси изложението не съдържа.
Ответниците Г. и Т. Т. в отговора си на касационната жалба излагат становище и доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Ответникът Ц. С. не е подал отговор на касационната жалба.
За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел следното: Пред първоинстанционния съд жалбоподателката-ищца е предявила срещу ответника С. главен иск с правно основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД за обявяване за недействителен на сключения между тях (тя като продавач, а той като купувач) процесен договор за продажба на недвижим имот от 30.06.2011 г. – като сключен от пълномощник без представителна власт, както и евентуален иск по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД – за прогласяване нищожността на договора поради накърняване на добрите нрави. В исковата си молба и уточняващите я молби тя изложила твърдения, че била подведена да подпише пълномощно, с което пълномощникът ? П. И. продал на ответника С. процесния имот на цена 18 000 лв. – пет пъти по-ниска от данъчната оценка; впоследствие ответникът С. продал имота на ответниците Т. за значително по-висока цена; пълната нееквивалентност на престациите нарушавала добрите нрави, поради което договорът, сключен от името на ищцата, бил нищожен. Предвид направените уточнения и пред въззивната инстанция, САС е приел, че е предявен иск за прогласяване нищожност на процесния договор за продажба, като противоречащ на добрите нрави поради пълна нееквивалентност на престациите по него. Срещу ответниците Т. жалбоподателката-ищца е предявила реивандикационен иск, твърдейки, че ответникът С. не е придобил правото на собственост чрез процесната нищожна сделка и последващият договор, сключен от него с Т., не е прехвърлил вещното право в техния патримониум. С първоинстанционното решение СГС е отхвърлил главния иск с правно основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД и в тази част решението е влязло в сила като необжалвано. Предмет на въззивното производство, образувано по въззивните жалби на тримата ответници, е решението на СГС в частта, с която по евентуалния иск, квалифициран и от първата инстанция по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, е прогласена нищожността на процесния договор, и по реивандикационния иск ответниците Т. са осъдени да предадат на ищцата владението върху процесния имот.
САС е приел, че въззивните жалби на ответниците не съдържат оплаквания срещу фактическите изводи на първата инстанция, както и че от доказателствата по делото се установяват следните правно-релевантни факти: Жалбоподателката-ищца е придобила правото на собственост върху процесния имот в груб строеж, по силата на договор за покупко-продажба за сумата 27 000 EUR, в която е включена и цената на гараж, като към 28.03.2005 г. данъчната оценка на апартамента е била 13 023.55 лв. С процесния договор имотът е продаден от пълномощника на ищцата на ответника С. за 18 000 лв., като данъчната оценка е била 85 174.90 лв., а пазарната стойност, определена от съдебно-оценителната експертиза – 87 650.52 лв. На 22.03.2012 г. ответникът С. е продал имота на ответниците Т. за сумата 49 000 EUR, при данъчна оценка 84 072.70 лв. Не се спори, че последните владеят процесния имот.
При така намерените за установени обстоятелства, от правна страна въззивният съд отново е приел, че е предявен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за прогласяване нищожността на процесния договор за продажба, при сключването на който са нарушени добрите нрави поради пълна нееквивалентност на насрещните престации. САС е намерил иска за неоснователен, като в тази връзка е изложил следните съображения: Съдебната практика е възприела разбирането, че нееквивалентността на престациите по един двустранен договор може да представлява нарушаване на добрите нрави като общоприети морални норми, въплъщаващи общественото понятие за справедливост. Не всяко разминаване, нееквивалентност на престациите изпълва хипотезата на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД – нарушаване на добрите нрави – следва да се съблюдава и свободата на договаряне на страните, които са властни да определят вида и размера на насрещните престации, при които волеизявленията им съвпадат. Нарушаване на добрите нрави има само при прекрачване на разумната граница на свободата на договаряне, при такава съществена нееквивалентност, при която не може да се предположи, че договор би бил сключен – при пренебрежимо малка, почти нулева насрещна престация. Така при договори за продажба практиката се е ориентирала към разлика над десет, двадесет и повече пъти между договорената цена и действителната пазарна или данъчна оценка на имота, за да се приеме нарушаване на добрите нрави. Преценката се прави при сравняване на престациите, които страните си разменят по договора. Вътрешните отношения между пълномощник и представляван не са от значение за действителността на договора при оплакване от нарушаване на добрите нрави. Предявеният конкретен иск не може да служи за защита на ищцата от неморално и недобросъвестно поведение на пълномощника при договаряне на цената. В конкретния случай разликата под пет пъти между получената цена за продадения от ищцата имот и неговата данъчна и пазарна оценка не обуславя извод за нарушаване на добрите нрави. Действително цената е ниска, значително по-ниска от пазарната, но не е дотолкова несъществена, че да се приеме наличие на тежък порок на сделката, какъвто е нищожността.
Въззивният съд е приел, че на отхвърляне подлежи и обусловеният реивандикационен иск срещу ответниците Т., по съображения, че правото на собственост върху процесния имот е прехвърлено валидно от ищцата на ответника С. и последният се е разпоредил в полза на ответниците Т. с имот, който е бил негова собственост; последващият договор от 12.03.2012 г. легитимира ответниците Т. като собственици на процесния имот, които го владеят на правно основание, противопоставимо на ищцата.
Въззивната инстанция е разгледала и предявения при условията на евентуалност иск – в случай, че се отхвърли реивандикационния иск, ответникът С. да бъде осъден да заплати на ищцата сумата 130 000 лв., представляваща пълната стойност на процесния имот, който този ответник е придобил от нея и впоследствие е отчуждил. Апелативният съд е намерил и този иск за неоснователен, по съображения, че не е налице хипотезата на чл. 57, ал. 2 от ЗЗД, предвиждаща заплащане стойността на вещта, подлежаща на връщане, но отчуждена от длъжника – прието е, че в случая ответникът С. не дължи връщане на процесния имот, който ищцата му е продала с валиден договор, съответно – не дължи и неговата стойност.
При така постановеното въззивно решение, настоящият съдебен състав намира, че касационното обжалване на същото следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК – с оглед извършване на служебната касационна проверка относно процесуалната допустимост на решението, по правния въпрос относно съотношението между иска по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и иска по чл. 40 от ЗЗД, конкретно – в хипотеза, когато се претендира недействителност/нищожност на двустранен възмезден договор, сключен чрез представител на ищеца, при твърдения на последния за нееквивалентност на насрещните престации по договора, като основание на иска. Касационното обжалване следва да се допусне и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като този правен въпрос е разрешен с обжалваното решение от въззивния съд в противоречие със задължителните указания и разяснения, дадени с т. 3 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г. на ОСГТК на ВКС.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателката следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 848.62 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1064/07.05.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 6688/2017 г. на Софийския апелативен съд.
УКАЗВА на жалбоподателката М. А. К. в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 848.62 лв.; като при неизпълнение на тези указания в посочения срок касационната ? жалба ще бъде върната.
След представяне на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: