6
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 208
гр. София, 09.04.2020 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на осемнадесети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
при участието на секретаря
като взе предвид докладваното от съдия Галина Иванова т.д. № 2461 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
А. П. Б. и П. Н. П. лично и със съгласието на своята майка А. П. Б. обжалват решение № 1839 /19.07.2019 г. по т.д. 360/19 г., Апелативен съд – София, с което е отменено решението на Софийски градски съд в частта над 30 000 лв и е отхвърлен иска за разликата над 30 000 до 45 000 лв и е потвърдено в останалата обжалвана част, с която първоинстанционният съд е отхвърлил иска за разликата над 45 000 лв до 60 000 лв.
Излага съображения, че решението е недопустимо в частта, в която са отхвърлени акцесорните искове за присъждане на законна лихва върху застрахователни обезщетения от по 30 000 лв за всяко едно от тях за периода 10.08.2009 г. до 06.08.2011 г. Счита, че в тази част решението било влязло в законна сила и че с нея се атакува първоинстанционното съдебно решение, по която са предявени искове за сумите от по над 30 000 лв за всяка една от тях в производството като по отношение на главница и по отношение на акцесорните искове. Счита, че има влязло в сила съдебно решение и в частта за лихвите, защото се обжалва в частта над 30 000 лв в едно със законните лихви.
Излага съображения за нарушение на чл. 269 от ГПК. Освен това счита, че съдът е приложил давността служебно, което е забранено на основание чл. 120 от ЗЗД. Счита, че евентуалният ответник – “TUIR Allianz Polska S.A.“, Република Полша не е депозирал в срок отговор на исковата молба, в който да е направено възражение за изтекла погасителна давност.
Решението било неправилно и по отношение на приложението на чл. 52 и чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Излага подробни съображения. Моли да се отмени решението и вместо него да бъде осъден “TUIR Allianz Polska S.A., Република Полша, да заплати още по 30 000 лв на П. Н. П. и на А. П. Б..
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК излага следните съображения:
1. Вероятна недопустимост на съдебното решение – основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК.
2. Правен въпрос, разрешен в противоречие с практиката на ВКС, основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК: Следва ли въззивният съд да се съобразява с ограничението, визирано в разпоредбата на чл. 269, изр. 2 о т ГПК, а именно да бъде ограничен само до изложените във въззивната жалба оплаквания?
3. Очевидна неправилност – основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – Решението в частта до 30 000 лв било влязло в законна сила. По този начин било постановено в нарушение на диспозитивното начало. Освен това служебно бил приложен в нарушение на чл. 120 от ЗЗД. А също и по отношение на приложението на чл. 51, ал. 1 от ЗЗД и чл. 52 от ЗЗД.
“TUIR Allianz Polska S.A.“, Република Полша в отговора на въззивната жалба излага подробни съображения, че решението не е недопустимо, защото не е постановено свръхпетитум. Освен това нямало произнасяне по посочения правен въпрос и решението не било очевидно неправилно. Давността не била приложена служебно, било направено възражение за погасителна давност. Решението било правилно по отношение определения принос на съпричиняване и размер на обезщетение.
Върховният касационен съд на Р България състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение Апелативен съд София по т.д. 360/19 г. е разгледал въззивната жалба на “TUIR Allianz Polska S.A.“, Република Полша, срещу решението на Софийски градски съд по гр.д. 12 164/14 г. в частта, с която е осъден да заплати на А. Б. и П. Н. над 30 000 лв обезщетение, на основание чл. 226 от КЗ отм. и насрещна въззивна жалба срещу същото решение в частта, с която са отхвърлени исковете на А. Б. и П. Н. П. срещу “TUIR Allianz Polska S.A.“, Република Полша и е отменил решението за разликата над 30 000 лв до 45 000 лв и е потвърдил решението в останалата обжалвана част за разликата над 45 000 лв до 60 000 лв претендирано обезщетение от всяка от ищците.
За да постанови това съдебно решение въззивният съд е приел, че е предявен иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ отм. от А. Б. и П. П. срещу “TUIR Allianz Polska S.A., Република Полша и е налице влязла в сила присъда, задължителна за съда на основание чл. 300 от ГПК. Прието е, че са установени противоправността на деянието и виновността на дееца. Разгледани са възраженията за погасителна давност, направени с молби от ответниците на 28.3.2017 г., 23.10.2017 г. и 24.10.2017 г. и е прието, че при направено увеличение на иска, който не бил заявен като частичен, вземането следвало да се счита предявено от подаване на исковата молба. Давността за увеличената част се прекъсвала с исковата молба и не тече през исковия процес, защото било заявено цялото спорно право. Ищците били предприели увеличение на исковете по размер и за увеличената част не била изтекла погасителна давност.
Определил е обезщетението за неимуществени вреди в по-нисък размер от определения от първоинстанционния съд като е приел, че справедливото обезщетение е за преживените болки и страдания от двете ищци от смъртта на Н. А. П. от по 60 000 лв. Приел е, че Н. П. и А. Б. са живели като съпрузи, разбира ли се. След смъртта на Н. била се чувствала зле, променила се, сега полагала сама грижи за детето им.
По отношение на детето П. Н. П. са приети критерии за определяне на обезщетението възраст на детето, на която е загубило родителя си. Изключително важната роля в живота му, значението за развитието на детето при загуба на бащата. Отсъствието на бащата можело да има неблагоприятно въздействие не само върху съзряване в емоционален и психосоциален план, но и за изграждане представата за семейство. Определил е, че обезщетението от 60 000 лв представлявало 250 минимални работни заплати за страната за 2009 г. 240 лв и 110 средно месечни заплати при 545,71лв средно месечна работна заплата за август 2009 г.
Прието е, че ПТП е извършено като Н. П. бил имал качеството на пешеходец. Установил е с помощта на вещо лице, че пешеходецът се е движел в тъмната част на денонощието, в активната дясна пътна лента, което било забранено, не е използвал аварийната пътна лента и ивица за паркиране. П. бил нарушил императивна правна норма на чл. 108, ал. 2 от ЗДвП и следвало да се приеме, че е допринесъл за увреждането в размер на 90 % . Дължимото обезщетение от 60 000 лв следвало да се редуцира с процента съпричиняване до 6 000 лв, но решението било влязло в законна сила за 30 000 лв и не следвало да се присъжда обезщетение.
По отношение на обезщетението за забава е прието, че покана не следва да се изпраща, че съгласно чл. 111 б. в от ЗЗД вземанията за лихва се дължал от увреждането. Тази норма се отнасяла и за законната лихва. Поради това е отменил решението за разликата от 30 000 лв до уважения размер от 45 000 лв. и е потвърдил решението в останалата част.
Допускането касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от наличие на предпоставките, установени в чл. 280 от ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 2 от ГПК Върховният касационен съд на Р България може да допусне въззивното решение до касационно обжалване, когато може да направи извод, че има вероятност решението да е нищожно или недопустимо. В този случай съдът може и при извършената служебна проверка, ако констатира, че е налице вероятност решението да е нищожно или недопустимо да допусне касационно обжалване. Нормата на чл. 280, ал. 2 пр. 3 от ГПК предвижда, че при посочване на основанието очевидна неправилност от касатора, Върховният касационен съд като констатира това основание следва също да допусне решението до касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено и от наличие на предпоставките, установени в чл. 280 , ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК – касационният жалбоподател да е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд, който е от значение за решението по конкретното дело, за решаващата воля на съда и е обусловил изхода на делото. Задължение на касатора е да посочи правния въпрос, от значение за изхода на конкретното дело като общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Едновременно с това сочените от касатора въпроси следва да отговарят на допълнителните основания, предвидени от законодателя в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК. Преценката на Върховния касационен съд за допускане на решението до касационно обжалване се прави въз основа на изложеното от касатора с оглед посочените от законодателя критерии. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР 1/19.2.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. 1/09 г. правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С оглед тези разяснения в конкретния случай формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси следва да се преценят дали отговарят на посочените предпоставки.
В настоящия случай при извършената служебна проверка и с оглед оплакванията, извършени от касаторите не се установяват основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 от ГПК. По отношение основанието очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК настоящият съдебен състав намира, че това основание се разкрива когато решението е постановено при грубо нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон и когато е явно необосновано, постановено при грубо нарушение на формалната логика. В случая без същинска проверка на решението на основанията, посочени в чл. 281, т. 3 от ГПК, сочените основания от касатора не могат да се установят. Предвид сочените в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК конкретни нарушения на материалноправни норми следва да се извърши проверка на констатациите и изводите за приложението на чл. 51, ал. 2 от ГПК относно основанията за съпричиняване. От изложените мотиви от въззивния съд не може да се направи извод пряко, без проверка за неправилно приложение на материалния закон. По отношение сочената очевидна неправилност при приложението на чл. 52 от ЗЗД, настоящият съдебен състав намира, че също без анализ на конкретните факти, не може да се проверят изводите на съда по приложение на тази норма, поради което не се установява соченото основание чл. 280, ал.2 пр. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване.
По отношение на посочения въпрос 2 за приложението по чл. 269, изр. 2 от ГПК настоящият съдебен състав констатира, че решението е обжалвано само в частта над присъдените 30 000 лв, т.е. при присъдено обезщетение от 45 000 лв и отхвърляне на исковете над 45 000 лв до напълно предявения размер от 60 000 лв въззивният съд е определил обезщетение и размер на съпричиняване на основание чл. 51 ал. 2 от ЗЗД в размер на 90 % . Изрично във въззивната жалба е определено, че се обжалва решението в частта за определеното съпричиняване, като то според въззивния жалбоподател “TUIR Allianz Polska S.A., Република Полша е над 50 %. Нормата на чл. 269 от ГПК предвижда, че въззивният съд след проверка на валидността на съдебното решение и допустимостта му, се произнася по доводите за неправилност само на основанията, заявени във въззивната жалба. С оглед задължителната практика т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.12.2013 г. по тълк.д. 1/13 г. на ОСГТК на ВКС и константната практика на ВКС, израз на която е служебно известното на настоящия съдебен състав решение № 136 от 17.10.2019 г. по н. д. № 2673/2018 г., ТК, 2 ТО на ВКС, с нормата на чл. 269 от ГПК е предвидено задължение на въззивния съд служебно да следи и да се произнесе по отношение валидността на първоинстанционното решение и за допустимостта му в обжалваната част. А по отношение правилността на обжалваното решение въззивният съд може само да приложи императивни правни норми или следи за защита интересите на определени частно-правни субекти. При обжалване на първоинстанционното решение относно неговата правилност въззивният съд е задължен да не нарушава правилото на чл. 269, ал. 2 от ГПК и да извърши своята въззивна проверка само по отношение на сочените във въззивната жалба основания. При решаване делото по същество въззивният съд е длъжен да разреши правния спор само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на изрично посочените констатации и може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване по отношение установяване на релевантен въпрос. В обжалваното въззивно решение оплакванията на застрахователното дружество са за наличие на съпричиняване над 50 % от страна на пострадалото лице. Предвид оплакването над 50 % и приемане частично на дължимост на обезщетение, въззивният съд е приел, че съпричиняването е 90 %, определил е по-нисък размер на обезщетението за вреди, като е приел по-голям процент съпричиняване и по този начин е приел, че обезщетението, дължимо на правоимащите се лица е в размер на 6 000 лв при неоспорване на определения размер и липса на въззивна жалба в частта относно част от присъденото обезщетение в размер на 30 000 лв. По този начин въззивният съд не е съобразил конкретните оплаквания на въззивния жалбоподател и се е произнесъл заявените основания, въведени с обжалването и приемане частично на първоинстанционното решение. Посоченият правен въпрос от касаторите съставлява общо основание за допускане касационно обжалване на решението. Според решения на ВКС като израз на константната практика по гр.д. 6695/13 г. и по гр.д. 4290/14, ВКС, 2 ГО са нарушени при постановяване на решението. Но според настоящия съдебен състав, така посочените решения не формират допълнително основание по чл. 280, ал.1 , т. 1 от ГПК, тъй като са свързани с надлежното сезиране на въззивния съд и допустимостта на въззивните решения и не разрешават поставения от касаторите правен въпрос. Но предвид служебно известните разрешения в задължителната и постоянна практика на съда, посочени по-горе, е налице допълнително соченото от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд на Р България
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване решение № 1839 от 19.07.2019 г. по в. гр.д. 360/19 г. по описа на Апелативен съд София в частта, с която по въззивна жалба на “TUIR Allianz Polska“ S.A., Република Полша е отменено решението на Софийски градски съд и е отхвърлен искът с правно основание чл. 226 от КЗ отм. за разликата над 30 000 лв до 45 000 лв и в обжалваната част от А. П. Б. и П. Н. П. ова, с която Апелативен съд София е потвърдил решението на Софийски градски съд за отхвърляне на иска от 45 000 лв до 60 000 лв.
Делото да се докладва на председателя на Второ търговско отделение за насрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: