1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 228/15.4.2020 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в закритото заседание на двадесет и четвърти март две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Веска Райчева
Членове: Зоя Атанасова
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 293 по описа за 2020 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 155/ 07.10.2019 г. по гр.д. № 293/ 2019 г., с което Пловдивски окръжен съд, потвърждавайки решение № 1414/ 19.11.2018 г. по гр.д. № 2749/ 2017 г. в обжалваните осъдителни части на първоинстанционното решение, на основание чл. 49 ЗЗД е осъдил Община Перущица да заплати на А. И. Т. сумите 15 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и 7 239.54 лв. – обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане, причинено на 07.02.2017 г. към 21.00 ч.
Решението се обжалва от Община Перущица с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по следните процесуално-правни въпроси (първият от които уточнен и конкретизиран, съгласно т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС): 1. Длъжен ли е въззивният съд в решението си да обсъди възраженията срещу предявения иск, с които ответникът е обосновавал и оплакването във въззивната си жалба за необоснованост на първоинстанционното решение, както и събраните по делото доказателства за верността на обстоятелствата, от които възраженията произтичат? 2. Длъжен ли е съдът да обсъди текста на заключението на приетата по делото експертиза, но и отговорите на вещото лице, дадени в откритото съдебно заседание за изясняване на заключението? и 3. Длъжен ли е въззивният съд при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди да извърши преценка на всички конкретни обстоятелства от значение за критерия „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване. По първия (процесуално-правен) и по третия (материално-правен) обосновава допълнителното условие (предпоставка) по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол с довода, че въззивният съд ги е разрешил в противоречие съответно с конкретни решения на ВКС, които цитира и с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г. По втория (процесуално-правен) въпрос обосновава допълнителното условие по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с довода, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По същество се оплаква, че решението е неправилно като необосновано и постановено в нарушение на чл. 49 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД. Претендира разноски.
Ответникът по касация А. И. Т. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно.
Третото лице-помагач „АСС – Синко“ ООД не изразява становище по касационната жалба от подпомагания ответник.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет (решението е въззивно, по гражданско дело с цена на исковете по чл. 49 ЗЗД за обезщетение на имуществени и неимуществени вреди над 5 000 лв.); подадена е от легитимирана страна (касатор е ответникът, а решението е осъдително); спазен е срокът по чл. 283 ГПК и са налице всички предпоставки за редовността и допустимостта на жалбата, а решението следва да бъде допуснато до касационен контрол, макар и само по първия повдигнат въпрос. Съображенията са следните:
Въззивният съд е приел за доказани фактите, които пораждат гаранционно-обезпечителната отговорност на Община Перущица по чл. 49 ЗЗД: 1) бездействие на служители и работници на Общината, изразено в това, че на 07.02.2017 г., около 21.00 ч. на ул.Спас Гинов в гр. Перущица, която е без тротоари, е имало непочистен, покрит със сняг и лед участък; 2) противоправност, изразена в неизпълненото задължение Общината като собственик на общинските улици в гр.Перущица (чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОбС, вр. с § 7, т. 4 ПЗР на ЗМСА), да ги поддържа обезопасени и проходими при зимни условия, включително за пешеходци, когато улиците нямат тротоари; 3) вина на служителите и работниците на Общината, натоварени с тази дейност (презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД) и 4) бездействието по нормативното задължение е причината ищецът А. И. Т. на 07.02.2017 г., около 21.00 ч. да се подхлъзне, да изгуби равновесие и да падне на покрит със сняг участък от ул.Спас Гинов в гр.Перущица, а да претърпи болки и страдания и да понесе имуществени вреди от причиненото му травматично увреждане – от множествените закрити счупвания на двете кости (тибия и фубила) в долната трета на подбедрицата на левия крайник, с външно завъртане на ходилото. Обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е определил в размер от 15 000 лв., намирайки го за адекватен на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Присъдил е и обезщетения за имуществените вреди, както следва: за сумата 240.00 лв. – такса за подобрени битови условия при болничния престой на ищеца; за сумата 109.56 лв. – цена на лекарствата по предписаното му медикаментозно лечение; за сумата 4 850.00 лв. – цена на лечебните масажи за възстановяването от травмата в периода 08.02.2017 – 15.06.2017 г.
В писмения отговор на исковата молба исковете по чл. 49 ЗЗД са били оспорени с възражението, че травматичното увреждане на ищеца не е следствие от неизпълненото нормативно задължение на Община Перущица. Ответникът е твърдял, че м. февруари на 2017 г. в гр.Перущица е бил необичайно топъл, сняг не е валял, среднодневните температури са били над нулата, а по улиците е нямало сняг и лед. Спорът по конкретните твърдения, с които ответникът е обосновал правоизключващото възражение (падането на ищеца да има различна, неустановена причина), е бил пренесен и пред втората инстанция. Ответникът (тогава въззивник, а сега – касатор) в жалбата си срещу осъдителното първоинстанционно решение се е оплакал да са недоказани твърденията на ищеца, че на общинската ул. Спас Гинов в Перущица на 07.02.2017 г., около 21.00 ч. е имало непочистен, покрит със сняг и лед участък, ищецът да е паднал точно на такъв участък, а първоинстанционното решение е необосновано.
В упражнение на правомощията на инстанция, която законът задължава да реши правния спор, като обсъди оплакванията в жалбата (чл. 269, изр. 2, вр. чл. 271, ал. 1 ГПК), по правоизключващото възражение в писмения отговор на исковата молба, което ответникът е поддържал и във въззивната жалба с оплакванията си за необоснованост на първоинстанционното решение, в решението си въззивният съд е обявил извършена „съвкупна преценка на събраните доказателства“. Приел е за доказан оспорения от ответника релевантен факт в състава на чл. 49 ЗЗД – травматичното увреждане да е по причина, че на 07.02.2017 г., около 21.00 ч. ищецът се е подхлъзнал, изгубил е равновесие и е паднал на непочистен от сняг участък на общинската улица. От мотивите на решението личи, че събраните по делото доказателства за този факт са били само косвени – въззивният съд е отбелязал, че на инцидента е нямало очевидци. Въпреки декларираното от него, въззивният съд не е обсъдил онази необходима система от косвени доказателства, която създава сигурност, че оспорения факт действително се е осъществил. Той не е обяснил и значението на ангажираните в установяването на косвените доказателства доказателствени средства – заключенията на съдебно-метеорологичната експертиза и на съдебно-медицинската експертиза не само като писмен текст, но в единство с изясняващите ги отговори на вещите лица, логиката и взаимната връзка на гласните доказателства, събрани чрез показанията на всички разпитани по делото свидетели. Въззивният съд се е ограничил да посочи, че „начина, времето и мястото на претърпяното от ищеца счупване е установено и е в синхрон с описаната в исковата молба фактическа обстановка“. Добавил е, че състоянието, в което ищецът А. Т. е бил открит от свидетелите М. и М. (според показанията на М. – поне 10-15 минути след инцидента) – мокър, премръзнал и уплашен – „изключва възможността за интерпретации от негова страна, различни от истината“. С такива мотиви въззивният съд е обобщил, че възражението на ответника по правоизключващия факт е неоснователно, а първоинстанционното решение – обосновано.
Въззивният съд не се е произнесъл и по възраженията на ответника в писмения отговор на исковата молба, поддържани също като оплаквания във въззивната жалба за необоснованост на първоинстанционното решение, че разходите за подобрени условия при болничния престой на ищеца (за сумата 240.00 лв.) и за лечебни масажи (за общата сума 4 850.00 лв.) нямат за причина непозволеното увреждане. Ответникът е твърдял, че първите са следствие на решението на ищеца да пребивава в болницата при подобрени, а не при обичайните предлагани условия, а това прекъсва причинно-следствената връзка. Ответникът е твърдял също, че предписанията за лечебни масажи са дадени едва с епикризата от 16.02.2018 г. Първото възражение въззивният съд не е разгледал, а по второто е отбелязал, че издадената данъчна фактура за сумата 4 850.00 лв. – лечебни масажи в периода 08.02.2017 – 15.06.2017 г. е истински документ (мотиви, несъответни на конкретните твърдения на ответника по възражението за неустановена по делото причинно-следствена връзка на този разход).
При тези мотиви, с които е било потвърдено осъдителното първоинстанционно решение, първият повдигнат процесуално-правен въпрос обуславя решението. Начинът, по който въззивният съд е процедирал, противоречи на начина, по който въпросът е решен в константната практика на Върховния касационен съд в приложението на чл. 269, изр. 2 ГПК, а и на чл. 271, ал. 1, вр. чл. 236, ал. 2 ГПК, установена с отговорите на правните въпроси, давани в решенията на ВКС по чл. 290 – 293 ГПК. Пример за тази практика са и решенията, на които касаторът се е позовавал (решение № 212/ 01.02.2012 г. по т.д. № 1106/ 2010 г. ВКС, II-ро ТО, решение № 126/ 09.05.2011 г. по гр.д. № 421/ 2009 г. на ВКС, IV-то ГО и много други). От мотивите на решението личи също, че по оспорения от ответника релевантен факт, поддържан и като оплакване във въззивната жалба, въззивният съд е приел за доказан при обсъждане на косвени доказателства. Така начинът, по който му е отговорил противоречи и на решение № 31/ 09.03.2012 г. по гр.д. № 502/ 2011 г., ВКС, Трето ГО, на решение № 841/ 19.01.2010 г. по гр.д. № 3530/ 2008 г. на ВКС, IV-то ГО, на решение № 61/ 01.03.2016 г. по гр.д. № 4578/ 2015 г. на ВКС, IV-то ГО и на много други. Следователно по първия процесуално-правен въпрос са налице общата и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
Другият процесуално-правен въпрос (вторият повдигнат от касатора) е частен, а се явява включен в първия. Настоящият състав намира за излишно и по него да допуска касационното обжалване на въззивното решение.
Материално-правният въпрос (третият повдигнат от касатора) е от значение за размера на иска по чл. 49 ЗЗД за обезщетението на неимуществените вреди от увреждането от 07.02.2017 г. Доколкото процесуално-правният въпрос, по който касационният контрол вече е допуснат (първият повдигнат от касатора), стои в основанието на всичките предявени искове по чл. 49 ЗЗД – за обезщетението на неимуществените, но и на имуществените вреди от увреждането от 07.02.2017 г., настоящият състав намира за излишно да допуска решението до касационно обжалване и по въпроса за приложението на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 155/ 07.10.2019 г. по гр.д. № 293/ 2019 г. на Пловдивски апелативен съд.
УКАЗВА на касатора в 1-седмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за сумата 444.79 лв.
Съобщението с указанията да се връчи след отмяната на извънредното положение, което бе обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. – с оглед спрените срокове по чл.3, ал. 1, т. 1 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание или за връщане на касационната жалба в зависимост от представянето на платежния документ в дадения срок.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.