1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№236
гр. София, 21.04.2020 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на четиринадесети април през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1898 по описа за 2019г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца Т. В. М. чрез майка си и законен представител Н. В. М. от [населено място], [община], представлявани от процесуален представител адв. П. К., срещу решение № 42 от 04.01.2019г. по гр. дело № 1079/2018г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 1 състав в следните части: 1/ частта, с която след частична отмяна на решение № 8361 от 11.12.2017г. по гр. дело № 16255/2016г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-21 състав е отхвърлен иска на малолетния Т. В. М. чрез майка му и законен представител Н. В. М. по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ във връзка с § 22 ПЗР на КЗ за разликата над 20 500 лв. до 30 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди за болки и страдания от реализирано на 06.01.2016г. в [населено място], [община], област Варна пътно-транспортно произшествие /ПТП/, заедно със законната лихва върху разликата; 2/ частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен иска на малолетния Т. В. М. чрез майка му и законен представител Н. В. М. срещу „Групама Застраховане“ ЕАД, [населено място] по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за разликата над 30 000 лв. до 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди за болки и страдания от същото ПТП, заедно със законната лихва върху разликата, и ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК сума в размер 120 лв. – разноски за първоинстанционното производство; 3/ частта, с която ищецът /въззивник/ е осъден да заплати на ответника /въззиваем/ на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК сума в размер 720 лв. – платена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Касаторът прави оплакване за недопустимост на решението в частта, с която е отхвърлен искът за разликата над 20 500 лв. до 25 500 лв. поради това, че съдът се е произнесъл извън пределите на въззивната жалба – съдебният състав не е съобразил, че ответникът по делото в двете инстанционни производства признава иска за обезщетение в размер 25 500 лв. и се е произнесъл над заявеното от него във въззивната жалба. Касаторът поддържа становище за неправилност на въззивния съдебен акт в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, както и поради това, че решението в обжалваната част е очевидно неправилно:
І. Въпроси, свързани с допуснати процесуални нарушения:
1. Може ли съдът да се произнесе извън пределите на въззивната жалба и какво е решението в частта, в която се произнася и уважава повече от претендираното с жалбата на страната?
2. По отношение на правилността на акта на първоинстанционния съд ограничена ли е въззивната инстанция от посочените в жалбата основания и оплаквания и проверява ли обосноваността извън изрично посочените претенции и оплаквания във въззивната жалба, ако не се отнася до валидност и допустимост на решението и до приложение на императивни правни норми? – противоречие с решение № 14/07.02.2014г. по т. д. № 1130/2013г. на ВКС, ТК, II т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
3. Доколкото обхвата на дейността на въззивната инстанция съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК е ограничен, може ли въззивният съд да приеме, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен, ако във въззивната жалба не се съдържа такова оплакване? – противоречие с решение № 43/04.06.2014г. по т. д. № 213/2012г. на ВКС, ТК, II т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
ІІ. Въпроси, свързани с допуснати процесуални нарушения при обсъждане и ценене на доказателствата:
1. Длъжен ли е въззивният съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма – длъжен ли е въззивният съд да реши спора по същество, като изложи собоственото си становище по крайния изход на спора? Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото и е направено в противоречие с константната съдебна практика, а освен това е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото? – противоречие с т. 2 на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, решение № 42/05.03.2014г. по гр. д. № 5488/2013г. на ВКС, ГК, IV г. о., определение № 1006/15.10.2010г. по гр. д. № 619/2010г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 11/21.04.1994г. по адм. д. № 4900/1993г. на ВКС, III г. о., решение № 87/04.09.1958г. по гр. д. № 55/1958г. на ОСГК на ВКС /основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК/.
2. При наличие на очевидното несъответствие на фактическите изводи на съда на установените по делото доказателства и факти, предпоставя ли грешка при формиране на вътрешното убеждение на съда?
По посочените в р. II, т. 1 и 2 процесуалноправни въпроси касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част.
ІІІ. Въпроси, свързани с нарушение на материалния закон – правилно приложение на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД:
1.1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?
1.2. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания и търпени болки на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите? Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите специфични факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/1968 г.?
Касаторът поддържа, че посочените три правни въпроса са решени в противоречие с решение № 151/12.11.2013г. по т. д. № 486/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 104/25.07.2014г. по т. д. № 2998/2013г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалия и последици за здравето и психиката му и да съобрази значението на всяко увреждане и характера, продължителността и значението на последиците, както и възрастта и начина на живот и активност на едно дете; длъжен ли е да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания? Достатъчно ли е в в мотивите на решение САС да е обсъдил събраните по делото доказателства за претърпените от ищеца неимуществени вреди или съдът е длъжен да оцени в достатъчна степен релевантните обективно съществуващи и установени по делото факти, свързани със състоянието на пострадалия, както и отчитане в тяхната цялост на задължителните критерии за определяне на справедливо обезщетяване за причинените от деликт неимуществени вреди? Касаторът поддържа, че посочените правни въпроса са решени в противоречие с решение № 151/12.11.2013г. по т. д. № 486/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 104/25.07.2014г. по т. д. № 2998/2013г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 196/06.12.2016г. по т. д. № 2326/2014г. на ВКС, ТК, І т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
1.3. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране“, както е направено в обжалваното решение? – противоречие с решение № 124/11.11.2010г. по т. д. № 708/2009г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 88/17.06.2014г. по т. д. № 2974/2013г. на ВКС, ТК, II т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
1.4. Отчитането на несъществени и неверни обстоятелства и игнорирането на съществени такива предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост? Кои са критериите за определяне на справедливо обезщетение? – в този смисъл решение № 28/09.04.2014г. по т. д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
1.5. За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/1968г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят уврежданията? Според касатора решението е постановено в противоречие на решение № 88/09.07.2012г. по т. д. № 1015/2011г. на ВКС, ТК, II т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
2.1. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимитът с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента па настъпване на увредата? Нарушен ли е принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложение на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи /за период 2005-2009г./, но при лимит 25-10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия? Длъжен ли е съдът да посочи какъв е установеният лимит към датата на събитието и фактът, че го съобразява, или е достатъчно да посочи, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието? Следва ли съдът да посочи какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит – само формално соченото „съобразяване с лимита“ достатъчно ли е за обективно приемане на такъв, без дори да е посочен действащият лимит? – противоречие с решение № 27/15.04.2015г. по т. д. № 457/20l4г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 28/09.04.2014г. по т. д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
2.2. Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените законодателя лимити? – противоречие с решение № 184/08.11.2011г. по т. д. № 217/2011г. на ВКС, ТК, II т. о. и определение № 360/29.03.2017г. по т. д. № 60316/2016г. на ВКС, ГК, IV г. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
2.3. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и доколко съдът при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно установените лимити но застраховка „Гражданска отговорност“?
2.4. В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да реализират но-големи печалби или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите?
По отношение на въпросите от т. 2.1 до т. 2.4 касаторът поддържа допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
3. Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на деликта /видно и от голямото несъответствие на паричната компенсация у такива при подобни увреждания/, с установения лимит и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост? Релевантни ли за критерии по чл. 52 ЗЗД са лимитите на застраховане?
Касаторът поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивната инстанция в пълно отклонение от установените в ППВС № 4/23.12.1968г. критерии и постоянната практика, обективирана и в решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 66/03.07.2012г. по т. д. № 619/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 104/25.07.2014г. по т. д. № 2998/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 28/09.04.2014г. по т. д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014г. по т. д. № 3040/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 23/25.03.2014г. по т. д. № 1154/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 94/24.10.2012г. по т. д. № 916/2011г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 27/15.04.2015г. по т. д. № 457/2014г. на ВКС, ТК, II т. о.; решение № 93/23.06.2011г. по т. д. № 566/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 111/01.07.2011г. по т. д. № 676/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 177/ 27.10.2009г. по т. д. № 14/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 271/12.05.2014г. по т. д. № 1053/2012г. на ВКС, ТК, II т. о.; решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
По посочените в т. 3 въпроси касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът Застрахователна компания „Групама застраховане“ ЕАД, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт А. К. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт. Поддържа становище, че въззивният съд не се е произнесъл свръхпетитум, извън пределите на въззивната жалба, тъй като първоинстанционното решение е обжалвано от ответника по иска в осъдителната му част за 30 000 лв.
Относно посочените в раздел II въпроси поддържа, че по първия въпрос съдът не е възприел различна позиция от цитираната в съдебната практика, както и че решението не е очевидно неправилно.
По отношение на въпросите в раздел III от т. 1.1 до т. 1.5. излага съображения, че не са решени в противоречие с практиката на ВКС, а хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице поради наличието на постоянна съдебна практика. Според ответника формулираните в раздел III от т. 2.1 до т. 3 въпроси не са въпроси по смисъла на чл. 280 ГПК, а представляват оплаквания за неправилност на обжалваното решение.
Ответникът претендира присъждане на направените разноски и юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в инкорпорираното в нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК.
Въз основа на събраните доказателства въззивният съд е приел, че са осъществени необходимите предпоставки за заплащане на ищеца на застрахователно обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ във връзка с с § 22 ПЗР на КЗ:
1/ На 06.01.2016г. в [населено място], област Варна Г. М. К. при управление на лек автомобил „ВАЗ 2107“ с рег. В 4102 СХ е нарушил правилата за движение по чл. 20, ал. 2 ЗДвП, вследствие на което по непредпазливост е причинил на Т. В. М. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване в областта на десния ацетабулум /тазобедрена ямка/, което обусловило трайно /за повече от 30 дни/ за период от около 6-7 месеца затруднения в движението на десния долен крайник – деяние, съставляващо престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „б“, пр. 2 връзка с чл. 342, ал. 1 НК, установено със споразумение по н.о.х.д. № 4961/2016г. на Варненски районен съд, 32 състав, имащо последиците на влязла в сила присъда на основание чл. 383, ал. 1 НК.
2/ Посоченият водач на лекия автомобил е застраховано лице по смисъла на чл. 257, ал. 2 КЗ /отм./, като причинените от това лице неимуществени вреди са обект на застраховане по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилисти, сключена от „Групама Застраховане“ ЕАД в качеството на застраховател.
3/ Въз основа на заключението на съдебномедицинската експертиза, изготвено от доц. д-р М. М. Г., съдебният състав е приел, че в резултат на процесното ПТП малолетният ищец е претърпял счупване на десния ацетабулум с отчупено парченце кост; счупването на десния ацетабулум причинява трайно затрудняване на движенията на долния крайник със срок по-дълъг от 30 дни; възможността за физическо натоварване на снагата и десния долен крайник са се възстановили в срок от 12 месеца до степен пострадалият да се движи самостоятелно без помощни средства; болките, от които детето се е оплаквало при натоварване на крака /по данни на майката/, според вещото лице са обичайни, като няма данни за увреждания на ставата до степен, за да се приеме, че тези оплаквания ще продължат до края на живота.
Въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните свидетели и е посочил, че не кредитира показанията на свидетеля В. М. Т. /баща на ищеца/, че синът му е бил в болница два месеца като противоречащи на приетата епикриза, издадена от МБАЛ „Света Анна – Варна“ АД, [населено място], установяваща, че Т. М. е постъпил в болничното заведение на 06.01.2016г. и е изписан на 15.01.2016г. Съдебният състав не е кредитирал показанията на свидетеля В. Т. и в частта, в която сочи, че синът му е изпитвал страх от автомобили и от време на време се е напикавал, тъй като от една страна свидетелят е заинтересован, а от друга страна в тази част показанията на свидетеля Т. противоречат на непосредствените възприятия на свидетеля Е. Й. П., който като експерт на длъжност „разследване на застрахователни измами“ в застрахователното дружество – страна по делото, е бил изпратен през втората половина на месец септември 2017г. от прекия си ръководител да осъществи контакт с родителите на ищеца с цел предлагане и предоставяне на реално обезщетение, и при осъществения контакт лично с малолетния пострадал в присъствието на майка му е видял, че детето играе на топка с други деца, не е забелязал някакъв физически недъг или някакво психическо нараняване на детето от пътната злополука, а напротив ищецът заедно с другите деца е проявил интерес към автомобила, с който свидетелят е пристигнал, интересувал се е за марката и модела и му е заявил, че вече крачето не го боли и може да играе на топка с децата. Показанията на свидетеля Е. П. са кредитирани като пълни и ясни и основани на лични възприятия.
4/ Съдебният състав е констатирал, че към деня на настъпване на процесното ПТП ищецът е бил на 9 години и 9 месеца.
Въззивният съд е приел за неоснователно правопогасяващото възражение на „Групама Застраховане“ ЕАД за недължимост на сумата в размер 25 500 лв. по следните аргументи: В приетото в първоинстанционното производство удостоверение № 24498446/30.06.2017г., издадено от „Банка ДСК“ ЕАД, не е посочена сметката, по която „Групама Застраховане“ ЕАД е внесло сумата от 25 500 лв., което означава, че само въз основа на това удостоверение законният представител на малолетния ищец не е могъл да получи разрешение по чл. 130, ал. 3 СК от районния съд за извършване на действия на разпореждане със сумата по открития му депозит. Представеното удостоверение не доказва извършено плащане от страна на застрахователя, като не е ясно и кога точно е извършено, предвид липсата на посочена в удостоверението дата на внасяне на сумата 25 500 лв. в „Банка ДСК“ ЕАД. Съдебният състав е изложил и съображения, че законният представител на малолетния ищец не е бил длъжен да приема плащане от страна на ответника, след като последният не е изпълнил точно по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗЗД задължението заедно със законна лихва от 06.01.2016г. до окончателното изплащане на задължението.
Въззивната инстанция е приела, че въззивната жалба на ищеца за определяне на занижен размер на обезщетението за неимуществени вреди е неоснователна, а е основателна само въззивната жалба на „Групама Застраховане“ ЕАД за завишен размер на присъденото от първоинстанционния съд обезщетение. За да определи обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди в резултат на процесното ПТП в размер 20 500 лв., съдебният състав е посочил, че съобразява критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, разрешението, дадено в точки II от мотивите и 11 от диспозитива на ППВС № 4/23.12.1968г., и следните обстоятелства: а/ характера и вида на причиненото на ищеца телесно увреждане, от което той напълно се е възстановил в телесно и в психическо отношение; б/ младата възраст на пострадалия, който към момента на пътната злополука е бил на 9 години и 9 месеца, и обективно поради тази си възраст, при нормално развитие, не би трябвало да има травмиращ спомен в бъдеще за увреждането и последиците му; в/ социално-икономическите условия в страна към момента на процесното ПТП, когато минималната работна заплата, определена съгласно ПМС № 375/28.12.2015г., е била 420 лв. Поради това е приел за справедлив размер на обезщетението сумата 20 500 лв.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в отхвърлителната част над 20 500 лв. до 25 5000 лв. поради неговата недопустимост по посочения в раздел I, т. 1 от изложението процесуалноправен въпрос е неоснователен. Постоянна е практиката на ВКС, че едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато се е произнесъл без подадена въззивна жалба или в необжалваната от страната част, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Когато съдът се е произнесъл по непредявен иск, постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно.
В настоящия случай съдебният състав се е произнесъл по предявен допустим иск, като е разгледал твърдените факти и обстоятелства, релевираните възражения и се е произнесъл в рамките на обжалваната, както от ищеца, така и от ответника част на първоинстанционното решение – по въззивната жалба на ответника в осъдителната част за 30 000 лв. и по въззивната жалба на ищеца в отхвърлителната част над 30 000 лв. до 50 000 лв.
Процесуалноправните въпроси, свързани с правомощията на въззивния съд при постановяване на решението му в контекста на чл. 269 ГПК /раздел I, т. 2 и т. 3 от изложението/ са относими към въззивното решение в отхвърлителната част над 20 500 лв. до 25 500 лв. и са релевантни за спора в тази част, тъй като са обусловили правния извод на въззивната инстанция. Настоящият съдебен състав приема за основателно искането за допускане на касационно обжалване по тези въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка на съответствието на даденото от съда разрешение с константната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Формулираните от касатора в раздел ІІІ от изложението материалноправни въпроси се отнасят до прилагане на критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпени неимуществени вреди и в този смисъл са релевантни. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е основателен, поради което следва да се допусне касационно обжалване на въззивния съдебен акт в отхвърлителната част над 20 500 лв. до 50 000 лв. за проверка на прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД със задължителната практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968г. и множество решения, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК, една част от които са цитирани и от касатора.
Неоснователен е доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид наличието на константна практика на ВКС по релевантните материалноправни въпроси, която не се налага да бъде променяна.
По отношение на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК настоящият съдебен състав счита, че преценката дали въззивното решение в обжалваната част е правилно или неправилно следва да бъде извършена в производството по чл. 290 ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 42 от 04.01.2019г. по гр. дело № 1079/2018г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 1 състав в следните части: 1/ частта, с която след частична отмяна на решение № 8361 от 11.12.2017г. по гр. дело № 16255/2016г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-21 състав е отхвърлен иска на малолетния Т. В. М. чрез майка му и законен представител Н. В. М. по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ във връзка с § 22 ПЗР на КЗ за разликата над 20 500 лв. до 30 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди за болки и страдания от реализирано на 06.01.2016г. в [населено място], [община], област Варна пътно-транспортно произшествие /ПТП/, заедно със законната лихва върху разликата; 2/ частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен иска на малолетния Т. В. М. чрез майка му и законен представител Н. В. М. срещу „Групама Застраховане“ ЕАД, [населено място] по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за разликата над 30 000 лв. до 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди за болки и страдания от същото ПТП, заедно със законната лихва върху разликата, и ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК сума в размер 120 лв. – разноски за първоинстанционното производство; 3/ частта, с която ищецът /въззивник/ е осъден да заплати на ответника /въззиваем/ на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК сума в размер 720 лв. – платена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.