ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 261/28.04.2020г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА Р БЪЛГАРИЯ, СЪСТАВ НА ВТОРО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на двадесет и осми януари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като взе предвид докладваното от съдия И. т.д. 2444 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
И. И. Л. обжалва решение № 174 от 12.07.2019 г. на Апелативен съд – [населено място], с което е потвърдено решение № 167 от 27.10.2016 г. на Окръжен съд – [населено място] в частта, с която е признато за установено по отношение на И. И. Л. от [населено място], че дължи на „Банка ДСК“ ЕАД сумата от 16 655,47 евро главница ведно със законната лихва от 24.06.2015 г. до окончателното изплащане, както и 649,60 евро неплатена редовна лихва за периода от 02.01.2015 г. до 23.06.2015 г. 13,89 евро лихвена надбавка за забава върху цялата сума на главница за периода от 22.06.2015 г. до 23.06.2015 г. , 14,40 евро лихвена надбавка за забава върху просрочена главница за периода 02.01.2015 г. до 21.06.2015 г. и 60 евро такси изискуемост, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч.г.д. 3508/2015 г. по описа на РРС , както и в частта за разноските.
Излага съображения, че решението е постановено при неспазване на дадените задължителни указания от ВКС с предходно решение. Изводът, че не е доказано от страна на жалбоподателката И. И. Л. валидно извършен банков превод и не е налице забава по смисъла на чл. 95 от ЗЗД за приемане на изпълнението и оказване на съдействие като в решението не се обсъждат отново събраните доказателства – документ отчет от 20.4.2015 г. и суифт съобщение от 27.4.2015 г. в тяхната съвкупност противно на дадените указания на ВКС.
Съдът не бил специфицирал в определението по чл. 158 от ГПК дали е съмнително или представлява особена трудност събирането на доказателство от VP Bank Лихтенщайн.
Счита, че съдът не е приложил разпоредбите на чл. 68, ал. 3 и 4 от ЗПУПС, според които когато вината за неполучаване на едно плащане е в оператора на получателя, той трябвало да покрие съответното плащане. Сметката не била заверена по вина на оператора на „Банка ДСК“ ЕАД. Неправилни били изводите, че решение на „Банка ДСК“ ЕАД било да предостави секюритизиращ канал или не. Излага съображения, че „Банка ДСК“ ЕАД не е изпратила разрешение за прехвърляне на сумата и стартиралата банкова транзакция била останала незавършена. Счита, че към спорните правоотношения следвало да се приложи регламент 1093/10 г. Решението било необосновано. Моли да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което да се отхвърли иска на банката.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 от ГПК поставя следните правни въпроси:
1. Следва ли кредиторът да се ръководи от икономически-финансовия си интерес, когато е налице такъв, при оказване на съдействие на длъжника да изпълни поето задължение, ако без такова съдействие длъжникът не би могъл да изпълни задължението си и би изпаднал в забава по чл. 95 от ЗЗД?
2. Кой икономически-финансов интерес следва да получи защита по привилегия на финансова институция-кредитор: произтичащ от действията й като оператор на международна банкова операция, с която длъжникът изпълнява задължение по сключен договор или произтичащия икономически-финансов интерес от изпълнението на задължението, произтичащо от облигационно отношение, което се изпълнява с международната банкова операция, оперирана от кредитора ?
3. Допустимо ли е поведение на кредитор, дължащ съдействие на длъжника по изпълнение на задължение, без което длъжникът не би могъл да изпълни по смисъла на чл. 95 от ЗЗД да не окаже такова, по преценка на финансово икономическия си интерес от оказаното съдействие, когато от оказаното съдействие би произтекъл такъв интерес, на основание на правомощието си, с което разполага по избор на търговските си партньори ?
Процесуалноправни въпроси
1. Задължен ли е съдът да укаже на страната кои предпоставки, визирани в нормата на чл. 158 от ГПК, счита, че са налице и налага събиране на доказателствата съгласно цитираната норма, дали е съмнително или събирането на същото представлява особена трудност?
2. Непроизнасянето на съда, съгласно т. 1 представлява ли процесуално нарушение?
3. Приложима ли е разпоредбата на чл. 158, ал. 2 от ГПК когато доказателството е събрано след указания срок от въззивния съд в производство по касационно обжалване на решението при повторно разглеждане на делото по чл. 295 от ГПК?
По отношение на всички въпроси сочи наличие на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Позовава се също така на основание за допускане на решението до касационно обжалване, основанието по чл. 280, ал. 2 , пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност. Решението било очевидно неправилно поради невъзприемане на правната рамка, която следва да се приложи и поради неправилно възприемане на фактическата обстановка.
Моли да се допусне касационно обжалване на решението на въззивния съд.
Ответникът „БАНКА ДСК“ ЕАД оспорва касационната жалба. Счита, че поставените от касатора въпроси са свързани с икономически понятия. Но не са свързани с установения според него факт по делото, че не се поставя въпросът дали „Банка ДСК“ ЕАД трябва да окаже съдействие когато е установено, че Суифт съобщението е фалшиво и не е имало дори опит за изпълнение на задължението. Този извод прави от отговор на „ВИ ПИ Банк Лихтенщайн“ по запитване на „Банка ДСК“ ЕАД, съгласно който такъв превод не е нареждан. Липсвало и Суифт сервиз бюро в Брюксел в официалния списък на Суифт сервизните бюра. То било измислено, за да заблуди съда в стремежа на касатора да установи осъществяването на твърдения от него превод. Това се установявало от вещите лица по изслушаната експертиза. Следователно липсвал опит за изпълнение, за да се установява забава на кредитора. Зададените въпроси относно чл. 158 от ГПК били свързани с опит да се шиканира процеса. С оглед продължителността на процеса имало достатъчно време да се представи доказателството. Оспорва автентичността на документите и необходимостта на банкови документи да бъдат представяни като съпътстващ документ. Съмненията за неавтентичност се подсилвали от обстоятелството, че по делото вече имало изходящ от „Ви Пи Банк“ документ в обратен смисъл, а именно, че никога не е бил нареждан. Моли да не се допуска до касационно обжалване решението.
Върховният касационен съд състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
С решение № 174 от 12.07.2019 г. по т.д. 2598/18 г., Апелативен съд – [населено място] е потвърдено решение № 167 от 27.10.2016 г. на Окръжен съд – [населено място] в частта, с която е признато за установено по отношение на И. И. Л. от [населено място], че дължи на „Банка ДСК“ ЕАД сумата от 16 655,47 евро главница ведно със законната лихва от 24.06.2015 г. до окончателното изплащане, както и 649,60 евро неплатена редовна лихва за периода от 02.01.2015 г. до 23.06.2015 г. 13,89 евро лихвена надбавка за забава върху цялата сума на главница за периода от 22.06.2015 г. до 23.06.2015 г. , 14,40 евро лихвена надбавка за забава върху просрочена главница за периода 02.01.2015 г. до 21.06.2015 г. и 60 евро такси изискуемост, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч.г.д. 3508/2015 г. по описа на РРС , както и в частта за разноските. Решението е постановено след отмяна на решение на Апелативен съд – Велико Търново с решение № 98 от 31.07.2018 г. по т.д. 1657/17 г. на ВКС. С последното е отменено решение на Апелативен съд Велико Търново по т.д. 122/16 г. на Окръжен съд – Русе като е прието, че възражението на И. Л., че неприемайки плащането й кредиторът „Банка ДСК“ ЕАД е изпаднал в забава, поради това, че не е изпълнил изискванията за секюритизиращ канал за изпращач с кредитен рейтинг ААА в резултат, на което няма разрешение за прехвърляне на сумата. Изводът за неприложимост на чл. 95 от ЗЗД е приет за незаконосъобразен, поради неправилно приложение на чл. 68 от ЗЗД и изводът, че банката кредитор няма задължение да оказва съдействие на кредитополучателя при извършване от негова страна на международен превод от сметка, разкрита в банкова институция в чужбина. Върховният касационен съд е приел, че по твърдението на Л., че е наредена сумата с платежно нареждане, въззивният съд следва да анализира доказателствата и да допусне съдебно-икономическа експертиза, която да установи обстоятелствата, поради които банковата операция по това платежно нареждане е останала незавършена и дали банката-получател е била длъжна да изпълни технически изисквания като получател на преводното нареждане в качеството си на участник в системата за разплащания. Върховният касационен съд е посочил, че ако се установи забавата на кредитора, ще се установи, че длъжникът е освободен от неговата забава и от последиците й, сред които и правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем. Конкретно е посочено, че по делото е налице писмено доказателство – съобщение от СУИФТ Сервиз бюро от 27.04.2015 г. до VP Bank Лихтенщайн, в качеството на изпращач на транзакция, че бенефициерът на международно платежно нареждане с номер 153248В4736 „Банка ДСК“ ЕАД, не е изпълнил изискванията за секюритизиращ канал за изпращач с кредитен рейтинг ААА. Въззивният съд не бил посочил какви факти се установяват от това доказателство и не е назначил поискана експертиза за установяване обстоятелствата, поради които процесната платежна операция е останала незавършена и съответно да посочи дали са били налице технически изисквания, които банката получател на превода е била задължена да изпълни в качеството си на участник в системата за разплащания RINGS. На основание чл. 294, ал. 1, изр. 2 от ГПК въззивният съд при повторното разглеждане на делото е обвързан от тези мотиви.
С обжалването в настоящето производство решение, въззивният съд е приел, че твърденията на жалбоподателката, е че е изпълнила задължението си на 20.4.2015 г. още преди обявяване на кредита за предсрочно изискуем като е платила дължимата по договора за кредит сума чрез банков превод от „VP Bank“, Лихтенщайн е недоказано. Този извод съдът е направил въз основа заключението на технико-икономическата експертиза, изготвена от икономист и специалист по международни банкови разплащания. Въз основа на експертизата е прието, че в България през процесния период са използвани от БНБ и системата на банки и клонове на територията на страната системите Бисера 6, RINGS, Бисера 7 – EUR и SWIFT преводи, последната система от 1992 г. с използване на NOSTRO сметки в кореспондентски банки. Подчертано е, че това са отделни системи за разплащания, които се използват от банките в тяхната връзка и от БНБ във връзка с банките. Системата SWIFT е самостоятелна система, въведена в България през 1992 г. и свързва българските банки в системата за международни разплащания. Тази система служи за размяна на финансови съобщения за преводи, документарни акредитиви, инкаса, банкови гаранции, чекове, операции и осигурява на банките условия и правила за създаване на SWIFT стандартни съобщения, които покриват всякакъв вид банкова дейност. Едно от често срещаните стандартни съобщения е МТ 103 – кредитен превод за 1 клиент, т. е. само един трансфер. Системата SWIFT изисква съобщенията да са стандартни, конкретна унифицирана информация във всяко поле , в точно определен брой редове с определена максимална дължина и разрешени символи. При съобщенията МТ 103 се избягвала кореспонденция с RMA (Взаимна оторизация за размяна на ширирани съобщения през системата SWIFT) ключове, с които се шифрират и дешифрират разменените съобщения за кореспонденция между две банки по SWIFT. Правото за RMA размяна е само за централи на банки според правилата на SWIFT. Въззивният съд въз основа заключението на вещите лица сочи, че RMA не била често ползвана практика, защото SWIFT предлагал метод за изпълнение на клиентски превод по SWIFT дори и без наличие на секюритизиращ канал към банката-получател. SWIFT сервизните бюра не били част от мрежата SWIFT. Те осигурявали комуникационна свързаност на банките. Те се сертифицирали ежегодно. С помощта на вещите лица в решението на съда е направен анализ на документите „Международен банков превод“ от 20.04.2015 г., издаден от VP Банк, клон „Роуд Таун“ и суифт съобщение МТ 799 от 27.04.2015 г. на Суифт сървиз бюро до VP Bank, Британски Вирджински острови. От тези документи съдът не установил по категоричен начин, че е извършен валидно банков превод на сумата по сметка на жалбоподателката в „Банка ДСК“ ЕАД. Този извод е направен въз основа на заключението на вещите лица, че информацията в съобщението е взаимно изключваща се и не отговаря на утвърдените и общоприети международни стандарти за кореспонденция между банкови институции. Банката следвало да приложи правилата за секюритизиране за мрежата клиенти с кредитен рейтинг ААА на Суифт сервиз бюро, но последното не можело да дава указания към банките при трансгранични преводи. От посоченото в документа относно статуса на сметката: изисква се одобрение и служител, даващ одобрение ставало въпрос за превод, изчакващ одобрение. Тези документи били само вътрешно банкови. Първият бил нареждане-поръчка, от клон на VP BANK Британски Вирджински острови, клон Road Town в клона на VP Bank в Лихтенщайн. На втория имало съобщение на Суифт сервизно бюро, в което обаче имало взаимно изключващи се реквизити – клонът на банката на Британски Вирджински острови получавал съобщение МТ 799 без да има SWIFT свързаност, съветите за арбитраж били вътрешно-банкова информация, която не достигала до наредителя. Swift-кодовете показвали, че първият клон няма Swift свързаност и не може да бъде банка-изпращач, и банка-получател. Вторият клон можел. А вторият (VP Bank Лихтенщайн) имал и можел да използва системата и установени кореспондентски секюритизиращи канали на централата във VP Bank Лихтенщайн. Когато получи нареждане за превод към банка, с която няма секюритизиращ канал, наредителят – клон или банка може да насочи превода към банка-кореспондент за изпълнение на нареждането и превод към банката-краен получател. Масова практика била банките да използват шифровани съобщения МТ 103 към банки-кореспонденти за преводи, за да избегнат непрекъснато установяване на нови секюритизиращи канали заради единични преводи. Изпращане на съобщение, включително за преводи е на банката изпращач да установи директна връзка със SWIFT банката кореспондент отправя към банка кореспондент, която има секюритизиращ канал. Задължението на банката на изпращача е да осигури кореспондентска сметка. При неизпълнение на превода банката регистрирала нареждането, уведомявала наредителя за невъзможността да го изпълни и възстановявала сумата по сметка на наредителя. В този смисъл отговорностите за изпращане на съобщенията, включително и тези за преводи, независимо дали банката има директна връзка със SWIFT или използва SWIFT сервизно бюро, са на банката изпращач.
Въззивният съд е приел и ново доказателство писмо от 5.10.2018 г. по реда на чл. 266, ал.2, т. 2 от ГПК, изходящо от „ВИ Пи Банк Лихтенщайн“, в което е посочено, че изпратеното писмо и документа „международен банков превод“, swift съобщението не е действително защото не съответства на SWIFT МТ 103 и защото SWIFT кода на банката не е верен и IBAN формата. Прието е, с оглед на заключението, че отговорността е на банката – изпращач. Въззивният съд е приел, че с оглед заключението на вещото лице и новоприетото писмено доказателство, представено от кредитора „Банка ДСК“ ЕАД, изходящо от „Ви пи Банк Лихтенщайн“, в което последната заявява, че SWIFT съобщението е съмнително, фалшиво или недействително, „Банка ДСК“ ЕАД не била уведомена за иницииране на плащане. След проверка за периода 20.4.2015 до 30.4.2015 г., от вещите лица в „Банка ДСК“ ЕАД, не било регистрирано съобщение или искане за кореспонденция от „Ви Пи Банк Лихтенщайн“ и Суифт сървиз бюро Брюксел. През м. април 2015 г. „Банка ДСК“ ЕАД била с разкрити ностро-сметки в банки кореспонденти със SWIFT кодове, посочени във всички банкови алманаси за използване на други банки при превод със съобщени МТ 103 през банки-кореспонденти за клиентски плащания през SWIFT. Не е констатирано постъпване на сума от 23 600 евра с наредител И. И. Л.. Не били установени и указания от Суифт сервизно бюро. След анализ на тези доказателства е прието, че с оглед системата за разплащания, която длъжникът посочва за система, с която е инициирал разплащането, не съществува задължение за банката-получател, чиято сметка следва да се завери, да е длъжна да извърши секюритизация чрез създаване на нов канал. Това е мотивирало съда да приеме, че няма задължение на банката, така както е посочено от длъжника и е приел, че липсва основание да се приеме, че в хипотеза като описаната банката като кредитор е длъжна да съдейства на длъжника, за да получи плащане. Това е изключило приложението на чл. 95 от ЗЗД и е прието, че неизправна страна е длъжникът и следва да се потвърди извода за неосвобождаването му от забава поради пълно неизпълнение на задължението за връщане на получения кредит по реда и сроковете, предвидени в договра.
Допускането до касационно обжалване се извършва на основанията, предвидени в чл. 280 от ГПК. Съгласно разясненията на тази норма, съобразно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. 1/09 г. на ОСГТК на ВКС, Върховният касационен съд упражнява дискреция по отношение допускането касационно обжалване на въззивно решение, на основанията предвидени в чл. 280 от ГПК, както и следи служебно за нищожността и недопустимостта на обжалваните въззивни решения. ВКС служебно и с оглед нормата на чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 от ГПК допуска касационно обжалване когато е налице вероятност решението да е нищожно или недопустимо. При извършената в настоящия случай служебна проверка не се установи наличие на основание постановеното решение да съществува вероятност да е нищожно. Налице са и всички предпоставки за произнасяне на въззивния съд по същество на спора, което налага извод, че не съществува вероятност решението да е недопустимост. Поради това при извършената служебна проверка не се установява основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
По отношение на предпоставките, на основание чл. 280, ал.1 от ГПК и чл. 280, ал.2 пр. 3 от ГПК задължително е тяхното обосноваване от касатора. В първия случай съдът извършва проверка с оглед обосноваване на правния въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК и съответствието му с допълнителното сочено от касатора правно основание съобразно посоченото от законодателя съгласно чл. 280 ,ал. 1т. 1- т. 3 от ГПК.
Всички поставени материално-правни въпроси са обосновани от касатора като такива, по отношение на които е налице допълнителното основание по чл. 280, ал.1 , т.3 от ГПК, а именно разрешеният правен въпрос е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.
С оглед формулираните в чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК материалноправни въпроси:
По отношение на първия поставен материално правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че с процесното решение е разрешен спор между банката-кредитор и длъжникът относно наличието на вземане за банката, произтичащо от неизпълнение на парично задължение да върне сумата, получена като кредит по реда и сроковете, уговорени с кредитора, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК. По силата на закона и сключения договор наличие на договор за банков кредит, е налице у банката интерес да получи изпълнение на задължението чрез плащане при осъществяване на банков превод и при необходимост да окаже съдействие на длъжника да изпълни точно по отношение на количество и падежа на задължението. В настоящия случай въззивният съд е установил, че между страните е налице уговорка как да се плати, по какъв ред и в какви срокове. Приел е, че липсва изпълнение на задължението в срок. Но е приел, че за кредитора не се е породило задължение да окаже съдействие на длъжника, за да получи точно изпълнение на задължението при соченото от длъжника изпълнение чрез банков превод на парични средства в евро. Този извод е направил като е взел предвид, че длъжникът е направил възражение за забава на кредитора с твърдението, че е направил превод чрез swift системата и при този превод се е породило задължение за „Банка ДСК“ ЕАД да извърши секюритизация. Но съдът с помощта на вещите лица установява, че в процесния период, в който се твърди, че е наредено плащане няма съобщение или искане за коренспонденция от „Ви Пи Банк Лихтенщайн“ и „Суифт сервиз бюро Брюксел“ или друго. Установил е, че „Банка ДСК“ ЕАД е имала ностро сметки в 5 банки, посочени във всички банкови алманаси и е било възможно потенциално да се извърши превод със съобщение МТ 103 през кореспондентски банки за клиентски плащания през SWIFT. Прието е, че за един-единствен трансфер не може да се осигури RMA канал. Такъв се осигурява при трайни отношения и то не между SWIFT бюро, дори с кредитен рейтинг ААА, а между централите на две банки. Този извод е направен с оглед конкретното заключение на вещите лица, основано на правилата за създаване и поддържане на SWIFT системата. Освен това не е установено за проверявания период от 20.4.2015 г. до 30.4.2015 г. да има софтуерно запитване и постъпване на сума 23 600 евро с наредител И. И. Л.. Както бе посочено по-горе въззивният съд след анализ на доказателствата е приел, че при хипотезата, очертана от длъжника – наредено плащане чрез бюро, клон на банка, чрез системата swift, за „Банка ДСК“ ЕАД не е възникнало задължение да открие специално един секюритизиращ канал, за да получи единствената транзакция, наредена от И. Л.. Прието е, че „Банка ДСК“ ЕАД участва в системата swift, има кореспондентски банки, в които има ностро сметки, посочени във всички банкови алманаси, чрез които може да получи плащане със swift съобщение, както и че в периода, за който длъжникът Л. твърди, че е наредила плащане, не е достигнала информация в необходимия кодифициран способ, така че банката да има точно задължение да завери сметката си. Противоречието в реквизитите на документа, сочен от длъжника като swift съобщение, не дали възможност на банката да получи информация за това, че се заверява нейна сметка чрез банков превод от сметка на Л.. С оглед на изложеното макар и съдът да е дал отговор на въпроса налице ли е забава на кредитора, необходимо ли е било съдействие, то този отговор е направен след анализ на конкретни писмени и гласни доказателства. Въззивният съд е приел, че в посочената хипотеза не е породено задължение за кредитора да окаже друго съдействие, освен вече осигуреното участие в swift системата, да получи плащане по посочения от длъжника начин като открие нов RMA канал. Прието е, че и без сочения от длъжника способ би могло да се изпълни задължението отново чрез същата система за разплащания swift. В този смисъл е прието, че няма задължение за оказване на твърдяното съдействие от кредитора и не е налице забава на кредитора на основание чл. 95 от ЗЗД.
Този извод, основан на доказателствата по делото е свързан с правилността на съдебното решение. В случая конкретните данни по делото и заключението на вещото лице, са мотивирали въззивния съд да приеме, че не е налице забава на кредитора. С оглед разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният въпрос не може да е свързан с правилността на обжалваното решение, с възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните по делото доказателства. Ето защо в случая като се е позовал конкретно на заключението на вещите лица въззивният съд е приел, че кредиторът не е бил длъжен да окаже съдействие на длъжника в описаната хипотеза. Поради изложените мотиви поставеният въпрос не представлява общо основание за допускане касационно обжалване на решението на въззивния съд.
По отношение на втория материалноправен въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Поставеният материалноправен въпроси е свързан с тезата на касатора за едно конкретно описано от него съдействие – да приеме плащане, наредено чрез клон, не би могъл да плати точно. Длъжникът е възразил, че задължение на „БАНКА ДСК“ ЕАД било да осигури секюритизиращ канал, което не било сторено и тезата, че участието в международните разплащания е интерес на банката, който е предпочетен пред интереса да получи плащане по процесния договор за кредит.
Въпросът, така както е поставен не е разрешен с оглед интереса на кредитора да защити друг свой интерес, различен от това да получи точно плащане съобразно уговореното. Такава колизия не е разрешавана. Въззивният съд, с оглед указанията на ВКС в предходното решение по реда на чл. 290 от ГПК, постановено по настоящето дело, е анализирал писмените доказателства, представени от длъжника Л., и с помощта на вещо лице и системата за разплащания, чрез която се твърди от длъжника, че е наредил плащане, за което е представил писмени доказателства – конкретното платежно нареждане 153248В4736 и суифт съобщение, и е приел, че системата SWIFT е международна система за междудбанкови разплащания, която е в електронна среда чрез кодирани съобщения. Според изследването на съда, извършено с помощта на вещите лица, е прието, че съобщението не съдържа необходимите реквизити, за да представлява съобщение съгласно SWIFT системата. По определение и съгласно заключението не вещите лица е прието, че SWIFT е система, е Общност за глобална междубанкова телекомуникация. Представлява телекомуникационна мрежа, която позволява на финансови институции по целия свят да изпращат и получават информация за финансови операции в надеждна, стандартизирана и сигурна среда чрез софтуер. Въззивният съд е приел, че с оглед представените доказателства за изпращане на банков превод посредством тази система става с определени кодове, които трябва да се спазят, за да се разпознаят от всеки участник в системата. Освен това от значение е участникът в системата и неговите правомощия да извършва преводи с оглед сигурността на транзакцията. В този смисъл въззивният съд като решаващ извод е приел, че представеното съобщение не произхожда от финансова институция, която има правомощия да извършва такъв вид преводи и не съдържа достатъчно данни, за да бъде идентифицирана конкретната банкова операция. Неразпознаваемостта на изпращача не обосновава използвания код. Въззивният съд е приел, че за кредитора не е възникнало задължение да окаже това съдействие, което твърди длъжникът, тъй като не са спазени изискванията за преводи посредством SWIFT системата.
Приел, че от конкретното съобщение не се е породило задължение за заверяване на сметката, защото съобщението не отговаря на вида съобщение в системата swift, конкретно е посочено след възприемане заключението на вещите лица, наличие на противоречие в реквизитите. А също така, че задължение на банката на наредителя е да установи кореспонденска банка, извършваща плащания със посочената SWIFT система. С оглед специфичността на различните платежни системи и именно с оглед указанията на ВКС, въззивният съд е допуснал изслушването на икономико-техническа експертиза, която да установи дали „Банка ДСК“ ЕАД е имала задължение да осигури секюритизиращ канал, за да приеме плащането, отправено с платежно нареждане. С помощта на вещите лица е установено, че задължението за превод на сумата и осигуряване на прехвърлянето й е на банката-наредител, а не банката-получател като в конкретния случай нареждането е отправено от бюро, което няма секюритизираща връзка. Такава има следващата кореспондентска връзка, но указанията в съобщението, които са стандартни не са изгответни по стандарта SWIFT и това е дало основание на кореспондента да не завърши операцията. Подробно е разяснено, че секюритизиращ канал RMA се осигурява между банки по решение на централите на две банки и е трудно осъществимо за една единична транзакция. При отсъствие на такъв секюритизиращ канал между изпращача и банката-получател се избира метод за изпращане на съобщение за превод през своя кореспондентска банка. В случая това не е изпълнено, а се дават указания за размяна на RMA, което е право и задължение на централите на двете банки. Прието е, че няма завършена банкова транзакция.
Поради това сметката на „Банка ДСК“ ЕАД не е заверена. А не е било задължение на „Банка ДСК“ ЕАД, а на клона, в който е извършено нареждането (т.е. клонът на наредителя-длъжника) да установи кореспонденска банка по системата SWIFT, за да извърши превода. Освен това съдът е анализирал представено при условията на чл. 266, ал.2, т. 2 от ГПК писмено доказателство – отговор от „Ви пи банк Лихтенщайн“, като е прието, че тази банка, е посочила в писмото, че има разлика в изписването на сметките , но тази разлика е в първата буква, останалите букви и цифри съвпадат и според изявлението на „Ви Пи банк Лихтенщайн“ Суифт съобщението не е действително, защото не съответства на стандарта Суифт МТ 103 и защото Суифт кода на банката не е верен, както и изрично посочва, че не е извършвал превод на 23 600 евро. Прието е, че не е установено „Банка ДСК“ ЕАД да е уведомявана за изискванията на банката-наредител за секюритизация, респ. не е изпълнила това задължение. Вещите лица са извършили проверка в „Банка ДСК“ ЕАД и не са установили съобщение или искане за кореспонденция от „Ви Пи Банк“ Лихтенщайн и Суифт сървиз бюро Брюксел, не е констатирано получаване на писма и други съобщения от Ви Пи банк Лихтенщайн и Суифт сървиз Бюро Брюксел.
Въззивният съд като решаващ мотив, обусловил изхода на спора, е посочил, че нареждането за плащане не съответства на стандарта SWIFT, за да се породи задължение „Банка ДСК“ ЕАД да получи плащане чрез тази система и че не може да се установи друго задължение на банката да получи плащане, без надлежно трансфериране по установените правила чрез кодове и кореспондентски банки, чрез които „Банка ДСК“ ЕАД участва в SWIFT системата за разплащания.
В този смисъл не може да се говори за пораждане на задължение „БАНКА ДСК“ ЕАД като получаваща банка, участник в SWIFT системата, да оказва съдействие и да открие секюритизиращ канал. Секюритизиращият канал не е единственият начин да се изпълни операцията, може да стане и чрез съществуваща банка-кореспондент. Но и в случая наредителят, неговото бюро, отговаря за изпълнение задължението да установи секюритизиращ канал или банка-кореспондент. До „Банка ДСК“ ЕАД не е достигнало съобщение, че следва да получи по определен начин наредената от И. Л. сума. Ето защо въззивният съд не е приел, че е налице отговорност на „БАНКА ДСК“ ЕАД и тя е извършила предпочитане на един свой интерес, пред друг свой интерес, така както е формулиран въпросът от касатора. Въззивният съд е приел, че не може да се установи, че кредиторът е създал пречки за заверяване на сметката при него. Установява се, че не е получил точно сумата по установения кодифициран начин в системата, както и че са били налице всички условия – открити сметки в кореспондентски банки на „Банка ДСК“ ЕАД, за да може по съществуващата изградена система да получи плащане. В този смисъл не може да се приеме, че е разрешен поставеният от касатора въпрос за наличие на колизия между получаване на плащане и участието и като оператор в международна банкова операция. „Банка ДСК“ ЕАД е осигурила участие в системата SWIFT и не е установено от въззивния съд друго основание, пораждащо задължение да осигури получаване на сумата по твърдения от длъжника начин. Соченият правен въпрос не представлява разрешен от въззивния съд въпрос е не може да бъде общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Наред с това, следва да се посочи, че при липса на общо основание за допускане касационно обжалване, то не може да се изследва и допълнително соченото такова.
По поставения трети материалноправен въпрос.
Въззивният съд е приел, че не се е породило задължение за съдействие на кредитора, както бе описано вече по-горе, след като е обсъдил заключението на вещите лица, конкретните документи, представени от длъжника и отговор до кредитора от „ВП Банк Лихтенщайн“ със запитване за конкретно съобщение, представено при новото разглеждане на делото. Въпросът на касатора се основава на твърдение, че не му е оказано съдействие от кредитора да получи сумата. Това задължение на кредитора не е установено, предвид обстоятелството, че като банка участва в системата за разплащания и може да получи плащане по swift системата като не е длъжен и технически, и икономически не е възможно да се открие специално секюритизиращ канал за една единствена банкова транзакция. Доколкото е участник в системата е могъл да получи точно плащане чрез кореспондентски банки по начина