О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№30
София, 20.01.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Камелия Маринова
Членове: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдията Донкова гр. д. № 2674/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК.
С решение № 95 от 18.03.2019 г. по гр. д. № 432/2018 г. на Софийския окръжен съд е потвърдено решение № 60 от 17.05.2018 г. по гр. д. № 591/2015 г. на Свогенския районен съд, с което на основание чл.108 ЗС е признато за установено по отношение на Б. Р. Б., че В. М. Г. е собственик на поземлен имот №** по КВС, съставляващ пасище, мера в землището на [населено място], [община], местността „К.“, с площ * кв. м., при описани граници, като ответникът е осъден да му предаде владението върху гореописания имот.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена в срока по чл.283 ГПК от адвокат Здравка Николова като пълномощник на ответника Б. Р. Б., в която са изложени съображения относно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, изр.2 и изр.3 ГПК и чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът по касация е подал писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
Производството пред районния съд е образувано по предявен от ищеца срещу ответника иск за ревандикация на процесния имот. В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът се легитимира като собственик на основание наследствено правоприемство от В. С. /Ц./, починала през 2000 г. Правото на наследодателката му /негова баба/ е било удостоверено с нотариален акт № 40/10.02.1971 г., издаден на основание чл.483 ГПК /отм./, като със същия е признато правото й на собственост върху ливада от 4 дка, при граници: наследници на Г. М., път, П. В. и Д. К.. След нейната смърт е продължил да упражнява фактическа власт, като процесният имот съставлява част от описания по-горе имот.
Ответникът е въвел твърдение, че е придобил правото на собственост по силата на договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № */*** г. Продавачите са се легитимирали като собственици със съдебна спогодба за делба от 17.06.1977 г. по гр. д. № 137/1975 г. на Свогенския районен съд, по силата на която в техен дял като наследници на С. П. С. е поставена ливада в землището на [населено място], местността „К.“, от около * кв. м., при описани граници. Изложил е доводи, че наследодателката на ищеца е изгубила правото си на собственост с одържавяването на имота по силата на чл.12 ЗСГ /отм./. Същият не й е оставен в собственост по реда на ПМС № 25/11.03.1975 г. с изрично решение на ИК на ОбНС, тъй като не е получавала доходите си основно от селскостопанска дейност, евентуално имотът е бил над определения размер, който е могла да запази. Налице са били и пречки за неговото придобиване съгласно чл.6 ЗРПВПННИ /обн., Изв., бр.90 от 11.11.1958 г./, приложим за населеното място. Имотът не е бил заявен за възстановяване пред органа по земеделска реституция. В доклада на първоинстанционния съд по чл.146 ГПК не е разпределена тежестта на доказване между страните с даване на конкретни указания.
Според заключението на изслушаната основна съдебно-техническа експертиза имотът е със земеделски характер, включен е в изработената карта на възстановените имоти през 1997 г. Направен е извод, че имот № ** по КВС съставлява част от имота, описан в нотариален акт № */* г., единствено въз основа на тази карта и изготвената схема на застъпване по заявление от 2015 г. до ОС „Земеделие“ за заснемане на имота от наследниците на В. С.. Посочено е, че са налице две съвпадащи граници, едната от които е полски път, а другата – Г. М.. Експертизата е оспорена от процесуалния представител на ответника, като по негово искане е допусната тройна съдебно-техническа експертиза. Според нейното заключение не е налице идентичност между имота, описан в съдебната спогодба, с процесния имот, като този извод не е обоснован. По делото не е спорно, че в населеното място не е образувано ТКЗС.
Описаният в констативния нотариален акт имот не е бил заявен за възстановяване /писмо от 12.03.2016 г. на ОС „Земеделие“ – С./. Той е бил включен във фонда по чл.19 ЗСПЗЗ /протоколно решение от 19.01.2009 г./, като със заповед от 25.06.2015 г. на кмета на [община] същият е отписан от този фонд. По заявление на ищеца от 2015 г. до ОС „Земеделие“ – [населено място] е заснет имот с площ * дка, който застъпва изцяло имот № ** по КВС, а за останалата площ от измерения имот са изготвени проектни имоти в КВС и скици със записан собственик В. С. /схема на застъпване/.
Във въззивната жалба на ответника – касатор е направено искане за допълване на доклада на първоинстанционния съд, като са изложени и доводи, че със събраните експертизи не е установена идентичността на имота. Въззивният съд на основание чл.146, ал.1, т.5 ГПК е разпределил тежестта на доказване, като единствено е указал на ищеца, че следва да установи периода, в който наследодателката му е владяла имота. Събрани са гласни доказателства чрез разпит на един свидетел на всяка от страните.
За да потвърди решението на първоинстанционния съд, въззивният съд е приел, че правото на собственост не е било изгубено от наследодателката на ищеца. Направен е извод, че процесният имот не е бил отнет от нея, като тя го е владяла непрекъснато и необезпокоявано в периода от 1965 г.-2000 г., след което фактическата власт е упражнявана от В. Г.. При изследване идентичността на имота са кредитирани заключенията на експертизите. Изложени са съображения, че имотите, които не са били отнети от собствениците им, са били включени във фонда по чл.19 ЗСПЗЗ. Посочено е, че ответникът не е доказал правото на собственост в полза на своите праводатели, предвид неустановената идентичност между имота, предмет на договора за покупко-продажба, и този, поставен в техен дял със съдебната спогодба. Обоснован е извод, че договорът за покупко-продажба, с който той се легитимира, не е произвел вещно-правно действие.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към жалбата на касатора на първо място са изложени твърдения за вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение с доводи за постановяването му по непредявен иск. Поставени са и следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, с които е обосновано приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК: 1. как се разпределя доказателствената тежест при установяване правото на собственост в хипотеза, когато и двете страни се легитимират с нотариални актове и какъв е обема на доказване в тежест на всяка от страните, включително по възраженията на ответника; какви са съответно последиците от недоказването, когато съдът не е разпределил същата. Сочи се противоречие с ТР № 11/21.03.2013 г. по т. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 188/13.05.2014 г. по гр. д. № 5563/2013 г. на четвърто г. о., решение № 183/23.07.2012 г. по гр. д. № 1387/2011 г. на трето г. о., решение № 157/19.06.2013 г. по гр. д. № 103/2013 г. на първо г. о., решение № 137/17.06.2014 г. по гр. д. № 6868/2013 г. на първо г. о. и решение № 25/27.01.2012 г. по гр. д. № 1832/2010 г. на четвърто г. о.; 2. кои са обективните параметри, по които се установява идентичност между недвижими имоти. Поддържа се противоречие с решение № 27/26.01.2011 г. по гр. д. № 1687/2009 г. на първо г. о., решение № 98/27.07.2010 г. по гр. д. № 5262/2008 г. на второ г. о., решение № 62/17.02.2012 г. по гр. д. № 705/2011 г. на второ г. о.; 3. какво следва да бъде процесуалното поведение на въззивния съд в контекста на чл.236, ал.2 ГПК за излагане на мотиви в решението и в какво се изразява задължението му съгласно тази разпоредба; извършва ли процесуално нарушение, ако не изпълни същото. Твърди се противоречие с решение № 184/17.12.2018 г. по т. д. № 2781/2017 г. на първо т. о., решение № 210/15.08.2014 г. по гр. д. № 6605/2013 г. на четвърто г. о.; 4. подлежал ли е на възстановяване земеделски имот, включен във фонда по чл.19 ЗСПЗЗ; означава ли включването му в него, че е бил одържавен; Сочи се противоречие с ППВС № 8/06.03.1980 г. и решение № 484/15.07.2010 г. по гр. д. № 1005/2009 г. на първо г. о. Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК – очевидна неправилност.
Не е налице вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение. Същата е обоснована с произнасяне по непредявен иск, след негово недопустимо изменение, като е изложено твърдение, че първоначално е предявен иск за различен от процесния имот. В настоящата хипотеза не се касае за изменение на иска по смисъла на чл.214, ал.1 ГПК. Индивидуализацията на имота е извършена след оставяне на исковата молба без движение, в изпълнение на указанията за отстраняване на нейните нередовности.
Налице е основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението първи, втори и четвърти въпрос. Същите са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и са от значение за изхода на делото, като уточнени от настоящия състав на ВКС съобразно правомощията му по т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, трябва да бъдат формулирани по следния начин: 1. следва ли въззивният съд при разпределение на тежестта на доказване да вземе предвид въведените от ответника възражения, като даде изрични указания по същите за ангажиране на съответни доказателства; 2. как следва да се установи идентичността между два недвижими имота, в различен период от време и достатъчно ли е да бъде приета за доказана такава идентичност с наличието на съвпадение между две граници; 3. подлежи ли на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ земеделски имот, чиято собственост е отнета или същият е одържавен.
В обобщение, касационно обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за преценка съответствието на обжалваното решение с установената трайна съдебна практика, включително тълкувателна такава по първия въпрос /ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.2/.
Жалбоподателят дължи внасяне на държавна такса в размер на 25 лв. /чл.18, ал.2, т.2 от Тарифа за държавните такси/ по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба по същество.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 95 от 18.03.2019 г., постановено по гр. д. № 432/2018 г. на Софийския окръжен съд.
УКАЗВА на жалбоподателя в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 25 лв. /двадесет и пет лева/ и представи в същия срок доказателства за внасянето й, като в противен случай касационното производство ще бъде прекратено.
Делото да се докладва на председателя на Второ гражданско отделение за насрочване след представяне на доказателства за внасяне на държавната такса.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: 1.
2.