О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 309
София, 14.04.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети март, през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 4656 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 27741 от 24.09.2019 г. от Л. А. К. от [населено място], чрез пълномощника си адв. В. П. от АК-Пловдив, против въззивно решение № 1015 от 13.08.2019 г., постановено по в.гр.д. № 912/2019 г. на Пловдивския окръжен съд, ГО, ІХ въззивен състав, в частта му, с която като е потвърдено решение № 911 от 07.03.2017 г., постановено по гр.д. № 1244/2018 г. на Пловдивския районен съд, упражняването на родителските права върху ненавършилото пълнолетие дете Р. Б. Т. е предоставено на бащата Б. М. Т. от [населено място]; майката Л. А. К. е осъдена да заплаща на детето си Р. Б. Т., [дата на раждане] , чрез неговия баща и законен представител Б. М. Т., месечна издръжка в размер на 200 лв., считано от завеждане на иска в съда – 24.01.2018г. до настъпване на законоустановена причина за нейното изменение или прекратяване, ведно със законната лихва върху всяка просрочена месечна вноска; Л. А. К. е осъдена да заплаща на детето си Р. Б. Т., [дата на раждане] , чрез неговия баща и законен представител Б. М. Т., месечна издръжка в размер на 200 (двеста) лева, за едногодишен минал период от време, считано от 24.01.2017г. до завеждане на исковата молба – 24.01.2018г., ведно със законната лихва върху всяка просрочена месечна вноска, считано от влизане на решението в сила; оставено е без уважение искането на Л. А. К. да бъдат ограничени родителските права на Б. М. Т. по отношение на детето Р. Б. Т., както и в частта, с която е определен режим на лични отношения на детето Р. Б. Т. с майката Л. А. К. , с адрес: [населено място], [улица], ет. 1, ап. 1, както следва: всяка първа и трета седмица от месеца, от 17,00 часа в четвъртък до 18,00 часа в неделя, както и един месец през лятото, несъвпадащ с платения годишен отпуск на бащата. В останалата му отхвърлителна част, въззивното решение като необжалвано, е влязло в сила. Жалбоподателката релевира касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК на въззивното решение в обжалваната му част.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторката поддържа, че с въззивното решение са разрешени правни въпроси от материално и процесуално естество от значение за изхода на спора, решени в противоречие с практиката на ВС и ВКС и чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Поставените правни въпроси от материално и процесуално естество, с твърдението, че са обусловили изхода на делото, са следните: следва ли съдът да обсъди не отделни, а съвкупността от всички конкретно установени по делото обстоятелства, при преценка относно тяхното изменение, наличието или липсата на рисково поведение на родител и най-добрия интерес на детето, при спор относно иск по чл. 59, ал. 9 СК и чл. 131 СК; при уважаване на иск по чл. 59, ал. 9 СК за промяна на мерките по упражняването на родителските права, от кой момент родителят, който съгласно предходното съдебно решение е упражнявал родителските права, дължи издръжка – от влизане в сила на решението, с което се уважава искът, от датата на завеждане на исковата молба в съда или от едногодишен минал период от време спрямо датата на завеждане на исковата молба в съда; следва ли съдът да направи съпоставка и анализ в мотивите си на изложеното от страните при изслушването по реда на чл. 59, ал. 6 СК, както и чл. 176 ГПК и останалите обективни факти по делото. Касаторката твърди, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВС и ВКС и разрешаването им е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – приложно поле за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Във връзка с това се позовава и представя съдебна практика, за която твърди, че не е съобразена от въззивния съд в обжалваното решение, а именно – Постановление № 1/ 12.11.1974 г. на Пленума на ВС, решение № 65 от 28.02.2014 г. по гр.д. № 4202/2013 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. Приложените определения на ВКС по чл. 288 ГПК не съставляват установена съдебна практика – ТР № 2/2010 от 28.09.2011 г. по тълк.д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1.
Ответникът по касационната жалба Б. М. Т. от [населено място], в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяем иск по чл. 59, ал. 9 СК и обусловените от него искове по чл. 59, ал. 3 и ал. 5 СК, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в едномесечния срок по чл. 283 ГПК.
Касационната жалба срещу въззивното решение в частта му, с която на основание чл. 149 СК Л. А. К. е осъдена да заплаща на детето си Р. Б. Т., [дата на раждане] , действащ лично и със съгласието на своя баща и законен представител Б. М. Т., месечна издръжка в размер на 200 (двеста) лева, за едногодишен минал период от време, считано от 24.01.2017г. до завеждане на исковата молба – 24.01.2018г., ведно със законната лихва върху всяка просрочена месечна вноска, считано от влизане на решението в сила, като процесуално недопустима, на основание чл. 280, ал. 3, т. 2, пр. 1/ред. ДВ, бр. 86/2017 г./, съгласно която разпоредба не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по искове за издръжка, следва да бъде оставена без разглеждане.
За да уважи предявения иск с правно основание чл. 59, ал. 9 СК, въззивният съд е приел, че в случая е установено изменение на обстоятелствата по смисъла на чл. 59, ал. 9 СК, което да обуславя промяна на постановените по гр.д. № 11424/2009 г. на Пловдивския районен съд, мерки относно упражняването на родителските права по отношение на ненавършилото пълнолетие дете Р., [дата на раждане] , като упражняването на родителските права по отношение на него са предоставени на бащата Б. М. Т.. При извършване на анализ на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, в т.ч. и изслушването на детето Р. на основание чл. 59, ал. 6 СК, при условията на чл. 15 от Закона за закрила на детето, представените социални доклади, показанията на разпитаните свидетели и становищата на страните, въззивната инстанция е приела, че между страните не се спори, че детето Р. понастоящем се отглежда от своя баща и баба си по майчина линия в жилище, собственост на бабата, в което то има обособен кът, където да подготвя домашните си и да работи на компютър. Съдът е приел, че при решаване на въпроса кому от родителите да бъде предоставено упражняването на родителските права по отношение на ненавършилите пълнолетие деца, следва да бъдат преценени всички обстоятелства, с оглед интересите на децата, като: възпитателските качества на родителите, полаганите до момента грижи и отношение към децата, желанието на родителите, привързаността на децата към родителите, пола и възрастта на децата, възможността за помощ от трети лица – близки на родителите, социалното обкръжение и материалните възможности. Тези обстоятелства, взети в съвкупност, формират комплексния критерий, въз основа на който се извършва преценката при кого от родителите да живее детето и кой да упражнява родителските права. Под „интереси на децата“, както е разяснено в ППВС № 1/1974 г., чиито указания запазват силата си и при действащия СК – 2009 г., следва да се разбират всестранните интереси на децата по тяхното отглеждане, възпитание и развитие, създаване на трудови навици и дисциплина, подготовка за общественополезен труд и изобщо изграждане на всяко дете като личност. Изброените в постановлението обстоятелства са минимумът, който трябва да бъде взет предвид при изследване на най-добрия интерес на детето по смисъла на параграф 1, т. 5 от ДР на Закон за закрила на детето. В тази връзка съдът е приел, че в случая и двамата родители притежават родителски капацитет. Действията, които и двамата са извършвали по отношение на възпитанието, образованието и развитието на сина им са изцяло в интерес на детето и двамата са силно загрижени за здравословното му състояние. При изслушването на детето – 17 годишен младеж, се наблюдава нежелание от него да се върне при майка си. Такова нежелание се наблюдава и в представения по делото Протокол за предаване на дете от 28.01.2018г. по изп. дело № 3172/2017г., III район, където е посочено, че бащата е довел детето с багажа му за предаването на майката при съдебния изпълнител на посочената дата, като след напускането на баща му от кабинета, детето категорично е заявило, че не желае да се върне при майка си, тъй като го е страх да не го заведе на операция, както и че няма доверие към нея. По изложените съображения, преценявайки родителския капацитет на майката и бащата, съдът е приел, че с оглед на възрастта, пола, интересите на момчето и здравословното му състояние/същият е диагностициран с онкологично заболяване/, родителските права следва да бъдат предоставени на бащата. Касае се до дете на 17 години, което навършва пълнолетие на 24.05.2020г. Съдът е приел за установено по делото, че обстановката, в която живее момчето в момента, е спокойна, сигурна и безопасна и позволява на детето да се развива. По отношение на образованието, Р. е с отличен успех в елитна пловдивска гимназия. Обича да излиза с приятели и спортува редовно. Грижи за него полагат както баща му, така и баба му по майчина линия. От изслушването на детето е установено, че при баща си се учи на полезни битови навици, поради което въззивният съд е приел, че е в интерес на детето да не бъде откъсвано от сегашната си среда, където той лично при проведеното от съда изслушване посочва, че се чувства по-добре. По отношение на режима на лични отношения на детето с майката, съдът е приел, че за да може да се гарантира в най-голяма степен интересът на детето, следва да бъде изменен посоченият от първоинстанционния съд режим на лични контакти с майката, като се гарантира възможността на майката да осигури на детето медицинска и образователна подкрепа, е определил разширен режим на лични контакти, който да включва и делничен ден, при който детето да е при майка си, както следва: всяка първа и трета седмица от месеца, от 17:00 часа в четвъртък до 18:00 часа в неделя, както и един месец през лятото, несъвпадащ с платения годишен отпуск на бащата.
По отношение на исковете за издръжка, съдът е приел, отчитайки възрастта на момчето – 17 годишен ученик в математическа гимназия, като за него са необходими средства освен за храна и за дрехи, за пособия и за задоволяване на други текущи нужди, така и предвид на влошеното му здравословно състояние, е необходимо то да приема по-здравословни храни и продукти с естествени съставки, поради което е определил общия размер на издръжката на сумата от 500 лв. на месец, която е съобразил както с нуждите на детето, така и с възможностите на родителите, като майката следва да заплаща сумата от 200 лв. месечно, а останалата част от 300 лв. да се поеме от бащата, който е с по-добри финансови възможности, считано от завеждане на иска. Съдът е уважил и иска по чл. 149 СК за издръжка за минало време – по 200 лв. месечно, считано от 24.01.2017г. до 24.01.2018г. – датата на подаване на исковата молба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от касаторката предпоставки за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правни въпроси от материално и процесуално естество, с обжалваното решение не са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната и установена съдебна практика на ВС и ВКС, установена с визираното по-горе Постановление на Пленума на ВС, както и с решението на ВКС, постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК, посочено от касаторката. В тази връзка следва да се отбележи, че поставените въпроси трябва да са от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касаторката правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело, са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно. В случая като основание за допускане на касационно обжалване са посочени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
В случая наведените доводи и обстоятелства в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на ищцата, включително формулирания правен въпрос от процесуално естество – за задължението на съда да изследва и прецени всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност, както и всички доводи и съображения, направени от страните в производството по чл. 59, ал. 9 СК и преценка на изслушването по реда на чл. 59, ал. 6 СК, както и чл. 176 ГПК и да изложи собствени мотиви, свързан с приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 176 ГПК и чл. 59, ал. 6 СК, дори да осъществяват общото, не осъществяват соченото допълнително основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Този въпрос се свежда до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Този процесуалноправен въпрос е от значение за изхода на спора, но той не е решен от въззивния съд в противоречие с установената съдебна практика, уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК. Така с решение № 470 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1318/2010 г., ІV г.о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о., е прието, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните като той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В тази връзка съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В случая в съответствие с тази установена съдебна практика на ВКС въззивният съд в обжалваното решение я е съобразил, а именно, че в мотивите на решението следва да обсъди всички доказателства относно правнорелевантните факти, като посочи кои намира за установени и кои за недоказани. Налице е задължителна съдебна практика за обстоятелствата от значение при определяне и изменение на упражняване на родителските права и режима на лични отношения между дете и родител, обективирана в Постановление № 1 от 12.11.1974 г. на Пленума на ВС, чиито задължителни разрешения са възпроизведени в множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС /решение № 334 от 06.01.2016 г. по гр. д. № 2202/2015 г. на ІV г.о.; решение № 162 от 27.07.2015 г. по гр. д. № 7228/2014 г. на ІІІ г.о.; решение № 294 от 11.11.2015 г. по гр. д. № 1454/2015 г. на ІV г.о. и др./, която е съобразена от въззивния съд в атакуваното решение. Това е така, тъй като според Постановление № 1 от 12.11.1974 г. по гр. д. № 3/1974 г. на Пленума на ВС, което не е загубило своето значение, определените мерки по чл. 59, ал. 2 СК могат да бъдат изменени по молба на единия от родителите или служебно, ако обстоятелствата се изменят съществено, като от значение са както измененията, засягащи обстоятелствата, взети предвид във влязлото в сила споразумение между страните, така и измененията, които произтичат от изгубилите смисъл или променени на практика мерки по упражняване на родителските права. Тези нови обстоятелства могат да имат различна проявна форма /родителските, възпитателските или моралните качества, социалната среда, в която живеят децата, жилищните или битовите условия и др. /, но те следва да се отразяват на положението на децата и на ефикасността на мерките. Към промените, засягащи положението на детето, спадат: влошаване условията при родителя, на когото е предоставено детето, или пък подобряване условията на живот при другия родител; изпадане в невъзможност на родителя, при когото е детето да упражнява родителските права поради заболяване, осъждане на лишаване от свобода за дълъг срок, напускане пределите на страната без разрешение и други такива; загубване на родителския авторитет или фактическа невъзможност родителят да се справи с лоши прояви на детето, а другият родител е в състояние да повлияе положително; повторно встъпване в нов брак на единия от двамата родители с трето лице. Към промените, засягащи мерките и тяхната ефективност, спадат: невъзможност да се изпълни решението поради поведение на самото дете; нерационален режим, като в течение на изпълнението му мерките са се оказали неблагоприятни за детето; болест на детето и невъзможност за прилагане на мерките и други подобни случаи. Съществува и особена група от изменени обстоятелства, които са свързани с нововъзникналите права и задължения на родителите по повод задължителното спазване на мерките като: отчуждаване на детето по вина на отглеждащия родител спрямо другия родител или обратно; пречки на родителя, който отглежда детето, за осъществяване на личните отношения с другия родител; невръщане на детето след осъществяване на личните отношения от родителя, на когото не са предоставени за упражнение родителските права, или пък нарушаване по различни начини режима на детето, ако е във възпитателно заведение, отвличане на детето и т.н.; неизпълнение на мерките и неосигуряване на лични грижи по отношение на детето.
Въззивният съд, съблюдавайки горните критерии, е обосновал извод, че подобна промяна в правнозначимите обстоятелства е налице, преценявайки въз основа на събраните по делото доказателства, родителския капацитет на майката и бащата. В тази връзка съдът е приел, че с оглед на възрастта, пола, интересите на момчето и здравословното му състояние/същият е диагностициран с онкологично заболяване/, както и фактическото положение и желанието на детето, 17 годишен младеж, да живее при баща си, е предоставил упражняването на родителските права на бащата. Отчел е, че обстановката, в която живее момчето в момента, е спокойна, сигурна и безопасна и позволява на детето да се развива, същият е отличник в Математическата гимназия като грижи за него полагат както баща му, така и баба му по майчина линия. Отчитайки всички обстоятелства, въззивният съд е приел, че в интерес на детето е то да не бъде откъсвано от сегашната си среда, където той лично при проведеното от съда изслушване посочва, че се чувства по-добре живеейки с баща си, на който има безусловно доверие. Съдът се е ръководил от основния принцип при възлагане на родителските права – зачитане на висшия интерес на детето. Приемайки, че за пълноценното съзряване на детето са необходими двама родители и единият от тях не може да замести изключителното значение както на майката, така и на бащата, съдът възлагайки упражняването на родителските права на бащата е определил разширен режим на лични отношения с майката. Въпросът, задължен ли е съдът да събира доказателства с оглед защита на интереса на детето във всеки един момент от развитието на производството пред инстанцията по същество, когато спорът касае страна, за чийто интерес съдът следи служебно, е разрешен в съответствие с константната съдебна практика – ТР 1/2013, ОСГТК на ВКС и решение № 280 по гр.д. № 888/2010 г., IV г.о. на ВКС), съгласно която при спор за родителски права съдът съобразява факти и допуска доказателства и служебно, без да е обвързан от процесуалното поведение на страните, тъй като в това производство водещ е интересът на детето. В съответствие с установената практика, с оглед защита интересите на ненавършилото пълнолетие дете/17 годишен младеж/, съдът е изслушал социални доклади относно възможностите на родителите за осигуряване условия за отглеждане на детето, които е обсъдил ведно с останалия доказателствен материал като е разгледал съвкупността от относими към разглеждания случай обстоятелства, определящи най-добрия интерес на детето по смисъла на § 1, т. 5 ДР ЗЗакр.Д като е съобразил и установената от ВКС съдебна практика в решение № 331 по гр.д. № 2181/2013 г., IV г.о., решение № 215 по гр.д. № 1325/2010 г., III г.о., решение № 152 по гр.д. № 1066/2011 г., III г.о., решение № 65 по гр.д. № 4202/2013 г., IV г.о. и др.
На следващо място, релевантните за спора обстоятелства, следва да бъдат обсъдени поотделно и в съвкупност, като във всеки случай съдът е длъжен да мотивира защо дава приоритет на едни или други от тях и то като се ръководи най-напред от интереса на детето. Кой е най-добрият интерес на детето се определя в съответствие с легалната дефиниция по § 1, Т. 5 от ДР на Закона за закрила на детето и той е приоритетен при преценката, кой да упражнява родителските права. За да охрани този интерес съдът съобразява възпитателските качества и моралния облик на родителите, полаганите от тях грижи и желанието да отглеждат и възпитават децата, привързаността на децата към тях, полът и възрастта на децата, възможността за помощ от трети лица, социалното обкръжение и жилищно битовите и други материални условия на живот, с които всеки от родителите разполага. Съдът е длъжен да обсъди всички тези и други съществени за упражняването на родителските права обстоятелства (ако има такива) поотделно и в съвкупност и да обоснове как те се отнасят към интереса на детето. При тази преценка следва да бъде обосновано и защо се зачита, или не се зачита, желанието на детето при кого от родителите иска да живее.
В конкретния случай въззивният съд не се е отклонил от това правно разрешение. След анализ и съпоставка на всички конкретни критерии, съдът е счел, че ще е в най-добрия интерес на детето родителските права да бъдат упражнявани от бащата, тъй като е установено правнорелевантно изменение обстоятелствата, за да се постанови промяна на определените мерки. При това положение и с оглед изложените решаващи изводи на въззивния съд, не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по поставените въпроси в поддържаната от жалбоподателя хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Оплакванията за незаконосъобразност и необоснованост на обжалвания съдебен акт, които се съдържат в изложението на касаторката и отразяват несъгласието й с анализа и оценката на доказателствата, направена от съда, не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК. По поставените въпроси не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като за наличие на това основание липсва обосновка, а и по тези въпроси е налице установена съдебна практика, съобразена от въззивния съд, което изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Не е налице и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по втория правен въпрос, касаещ издръжката на ненавършилото пълнолетие дете, тъй като разрешаването на този въпрос е обусловен от резултата по иска за изменение упражняването на родителските права, по който иск, който е уважен, както се посочи по-горе, не са налице основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Това е така, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 2, пр. 1 ГПК решенията по въззивни дела по искове за издръжка не подлежат на касационен контрол.
Следователно, поради липса на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК ГПК, въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол, а касационната жалба по иска за издръжка за минало време на основание чл. 149 СК, следва да бъде оставена без разглеждане като процесуално недопустима.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба с вх. № 27741 от 24.09.2019 г. от Л. А. К. от [населено място], чрез пълномощника си адв. В. П. от АК-Пловдив, против въззивно решение № 1015 от 13.08.2019 г., постановено по в.гр.д. № 912/2019 г. на Пловдивския окръжен съд, ГО, ІХ въззивен състав, в частта му, с която е уважен искът за издръжка за минало време, с правно основание чл. 149 СК.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1015 от 13.08.2019 г., постановено по в.гр.д. № 912/2019 г. на Пловдивския окръжен съд, ГО, ІХ въззивен състав, в останалата му обжалваната му част, по касационна жалба с вх. № 27741 от 24.09.2019 г. от Л. А. К. от [населено място].
Определението в частта, с която касационната жалба е оставена без разглеждане, може да се обжалва с частна жалба в едноседмичен срок от съобщението пред друг тричленен състав на ВКС, а в останалата част определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: