О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 31
София, 21.01. 2020 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на тридесети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№2392/2019г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Г к И.” АД – [населено място], срещу решение №1316 от 03.06.2019г., постановено по в.т.д.№5056/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 с-в, с което е потвърдено решение от 10.07.2018г. по т.д.№1667/2014г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-2 с-в.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че изводът на съда относно началната дата на неплатежоспособност противоречи на критериите за нейното определяне, установени в съдебната практика и в закона като се сочи, че необосновано началната дата на несъстоятелността е определена въз основа на спорното към 2009г. задължение на ответното дружество към „Р. Б.” Германия Г.. Според касатора апелативният състав погрешно е приел, че „реалната имуществена способност за генериране на парични средства” е правен елемент от фактическия състав на неплатежоспособността. Оспорва се становището на съда, според което статутът на един актив се урежда единствено по правилата на М. №1. Излагат се доводи, че част от аргументите на въззивния състав относно разграничителните критерии по М. №1 имат хипотетичен характер и не са основани на конкретни факти. Твърди се, че задълженията на дружеството са в по-малък размер на текущите активи, което обуславя възможност за тяхното погасяване. Сочи се, че съдът не е изследвал какви са действителните причини да не бъде реализирана продажбата на акциите на „Я. -Ре” АД, както и че не е взел предвид обстоятелството, че никой от кредиторите не е направил опит да се удовлетвори чрез продажбата на тези акции по реда на публичното изпълнение. Според касатора съдът е следвало да отчете факта, че акциите на „Я. -Ре” АД са били в патримониума на „Г к И.” АД към датата на устните състезания. На последно място се застъпва становището, че съдът не се е съобразил с намаляването на задълженията на дружеството към НАП, отсъствието на задължения към работници и служители, нито с подобряването във времето на коефициентите на ликвидност. Претендира се отмяна на въззивното решение и отхвърляне на молбите за откриване производство по несъстоятелност на „Г к И.” АД, респективно – признаване на датата на нотариалната покана на „У. Б.” АД като най-ранна дата на неплатежоспособността.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение като са формулирани следните въпроси:
1. „Съществува ли задължение на съда да посочи приложимите към изводите му материалноправни норми при формиране на правната оценка за способността на длъжника да погасява паричните си задължения?”. Излагат се доводи, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
2. „Допустимо ли е съдът да основе изводите си относно характера на един актив като дългосрочен или текущ само въз основа на предположението за причините за периода време, в който той не е реализиран?”. Според касатора въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №71/30.04.2015г. по т.д.№4254/2013г. на ВКС, І т.о.
3. „Представлява ли признак на обективна и трайна невъзможност за изпълнение на паричните задължения онова спиране на плащанията, което се дължи на съзнателни, волеви действия на търговеца, представляващи обективиране на юридически възражения срещу вземанията, по които е проведен исков процес?”. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с постановките в решение №33/07.09.2010г. по т.д. №915/2009г. на ВКС, ІІ т.о.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК са представени писмени отговори на касационната жалба от молителите „Българска банка за развитие” АД и „Р. Б.” Германия. В отговора на „Българска банка за развитие” АД се поддържа, че не са налице релевираните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, тъй като поставените от касатора въпроси не са обусловили решаващите изводи на съда и не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Аналогично е становището, изложено в отговора на „Р. Б.” Германия, относно липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване като се акцентира върху обстоятелството, че въпрос №3 не е решен в противоречие с постановките в решение №33/07.09.2010г. по т.д. №915/2009г. на ВКС, ІІ т.о. Същевременно и в двата писмени отговора се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора.
Молителят по чл.625 ТЗ „У. Б.” АД не е депозирал писмен отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение №1460/10.07.2018г. по т.д.№1667/2014г. на СГС, с което по молби на „У. Б.” АД, „Българска банка за развитие” АД и „Р. Б.” Германия Г., е обявена неплатежоспособността на „Г к И.” АД с начална дата – 31.12.2009г., и е открито е производство по несъстоятелност по отношение на „Г к И.” АД на основание чл.630, ал.1 ТЗ.
С касационната жалба не се оспорват изводите на въззивния съд относно качеството на кредитори по търговски сделки с „Г к И.” АД на молителите „У. Б.” АД, „Българска банка за развитие” АД и „Р. Б.” Германия Г., както и че изискуемите задължения спрямо тези кредитори не са били погасени към датата на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция. В тази връзка касаторът не оспорва активната материалноправна легитимация на молителите да искат откриване на производство по несъстоятелност спрямо ответника. Въз основа на събраните по делото доказателства въззивният състав е приел за установено, че:
1.) първоначалният молител „У. Б.” АД притежава изискуеми вземания срещу ответника, произтичащи от договор за банков кредит №1/31.07.2007г., по силата на който молителят „У. Б.” АД е предоставил на ответника ползването на инвестиционен кредит в размер до 2 000 000 евро, срещу задължение на ответника да върне усвоените суми до 30.06.2013г. и при заплащане на уговорените лихви и такси, съобразно уговорен погасителен план. С последващи анекси №1/16.07.2008г. и №2/28.08.2009г. част от условията на договора са били променяни, вкл. лихвените, като е уговорен нов погасителен план, без промяна на крайната дата за погасяване на кредита – 30.06.2013г., като е признат размер на непогасената към момента на втория анекс главница от 1 578 555.59 евро.
Поради непогасяване на кредита от ответното дружество съобразно условията на договора е била връчена на 04.02.2013г. нотариална покана, с която банката е обявила предсрочна изискуемост на задълженията по договора. Впоследствие банката се е снабдила с влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 28.03.2013г. по гр.д.№6098/2013г. на СРС за сумата 1 663 584.14 евро, ведно със законната лихва от 13.02.2013г., за сумата 436 454,72 евро – лихва за периода 20.02.2011г. – 12.02.2013г., както и за сумата 82 797,12 лв. – съдебни разноски. В образуваното изп.дело №20137930400215 на ЧСИ Н. Д. до 14.10.2016г. не са постъпвали суми за удовлетворяване на тези вземания. Банката е предявила вземанията си с молба с вх.№107852/10.08.2018г. по реда на чл.685 ТЗ в настоящото производство по несъстоятелност, като в одобрените с определение от 01.03.2019г. по чл.692, ал.4 ТЗ, обявено в ТР на 5.03.2019г., списъци на приетите вземания, са включени вземанията по процесния договор, предявени с молба с вх.№107852/10.08.2018г. с левова равностойност в общ размер – 6 179 395.81лв.
2.) Молителят по реда на чл.629, ал.4 ТЗ „Българска банка за развитие” АД притежава изискуеми вземания, произтичащи от договор за банков кредит №590/5.11.2009г., по силата на който „Българска банка за развитие” АД е предоставила на ответното дружество ползването на инвестиционен кредит в размер до 1 500 000 евро за финансиране на разходи за изграждане на инфраструктура и строителство на инвестиционни жилищни имоти в голф комплекс в [населено място] баня, срещу задължение на ответника да върне усвоените суми до 28.02.2016г. и при заплащане на уговорените лихви и такси, съобразно уговорен погасителен план. С няколко последващи анекси част от условията на договора са били променяни, вкл. погасителния план, при запазване на крайната дата за погасяване на кредита – 28.02.2016г., като с последния анекс №8/29.08.2013г. страните са се съгласили, че към 31.07.2013г. задълженията по договора са в общ размер на 1 528 960,40 евро, от които 1 095 000 евро – редовна главница, 245 000 евро – просрочена главница, 150 430,83 евро – просрочени лихви, 6 481,26 евро – комисионна за управление, 12 394,98 евро – неустойка за забава в плащането на лихвите, и 19 653,33 евро – неустойка за непредставени декларации съгласно чл. 11 от договора.
Поради непогасяване на кредита от ответното дружество съобразно условията на договора с нотариална покана, връчена на 09.04.2014г., банката е обявила предсрочна изискуемост на задълженията по договора, По образуваното изп.д.№20147930400475 на ЧСИ Н. Д. част от вземанията на взискателя „Българска банка за развитие” АД са били удовлетворени чрез извършено по реда на чл.495 ГПК възлагане на 32 броя ипотекирани в полза на банката недвижими имоти до размер на 2 939 303.64лв., с влязло в сила на 09.03.2017г. постановление за възлагане. Непогасените вземания, предявени от банката по реда на чл.685 ТЗ в настоящото производство по несъстоятелност, включени в одобрените списъци на приетите вземания, са общо в размер на 1 354 963,64лв.
3.) Молителят по реда на чл.629, ал.4 ТЗ „Р. Б.” Германия Г. притежава изискуеми вземания, произтичащи от договор за цесия от 09.09.2009г., с който е придобил от „Дитек” О. всички права по договор за СМР от 14.06.2007г., по силата на който ответникът е възложил срещу заплащане на възнаграждение в размер на 899 000 евро без ДДС доставката, изграждането и монтажа на автоматизирана подземна поливна система и помпени станции. Дължимите вземания по този договор са били присъдени с влязло в сила съдебно решение (решение по гр.д.№2213/2010г. на СГС, потвърдено с решение от 25.03.2013г. по т.д.№1612/2011г. на САС, и определение №530/15.09.2014г. по т.д.№3332/2013г. на ВКС, ІІ т.о.), с което „Г к И.” АД е осъден да заплати на молителя на осн. чл.266, ал.1 ЗЗД сумата 224 750.04 евро, представляваща дължими вноски за периода от м.12.2008 г. до м.12.2009г. по договора от 14.06.2007г., ведно със законната лихва от 30.11.2009г. до окончателното изплащане, както и съдебни разноски в размер на 17 756.57лв. за първата инстанция и на 4 923 евро за въззивната инстанция. За същите суми е било образувано изп. дело №20138410404820 на ЧСИ Н. М., като по същото към 20.08.2014г. не са постъпвали събрани суми, въпреки наложени запори по банкови сметки. Непогасените вземания по този договор молителят е предявил в производството по несъстоятелност с молба с вх. №108169/13.08.2018г. за вземания от договора за цесия общо в размер на 895 419.66лв.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта му, с която са уважени молбите на тримата кредитори за откриване производство по несъстоятелност на „Г к И.” АД на основание чл.630, ал.1 ТЗ въззивният състав е посочил критериите, въз основа на които следва да бъде определено състоянието на неплатежоспособност по смисъла на чл.608, ал.1 ТЗ, позовавайки се на правната теория и на практиката на ВКС, обективирана в решение №71/30.04.2015г. по т.д.№4254/2013г. на ВКС, І т.о. В тази връзка в обжалваното решение е отразено, че неплатежоспособността е обективно съществуващо имуществено състояние на длъжника, характеризиращо се с трайна невъзможност на същия да изпълни посочено в чл. 608, ал.1 ТЗ изискуемо парично задължение чрез наличните си парични и други реално ликвидни активи. Посочено е, че понятието за неплатежоспособност по чл. 608, ал.1 ТЗ е правно, а не счетоводно, което налага при преценката за наличието й да се изследват правните елементи от неговия фактически състав, като част от тях е реалната имуществена неспособност за генериране на парични средства за покриване на изискуемите парични задължения, преценена въз основа на действително /а не само счетоводно/ ликвидните активи на длъжника. Съдът е акцентирал върху становището, поддържано в константната практика на ВКС, че длъжникът е стопански способен да изпълни изискуемите си парични задължения тогава, когато е в състояние да осигури парични средства за пълното им заплащане т.е. ако разполага с налични парични средства или ако разполага с такива непарични активи, които могат в кратък срок да се преобразуват в парични средства, достатъчни да покрият всички изискуеми задължения. В решението е направен извода, че само по себе си притежанието на имуществени активи от всякакъв характер, дори на стойност надхвърляща размера на изискуемите парични задължения, не е достатъчно да обуслови извод за платежоспособност на длъжника, поради което релевантно е единствено притежанието на парични средства или на реално ликвидни от икономическа гледна точка активи, които могат да се преобразуват за кратък период от време в парични средства на цена, близка до справедливата пазарна стойност.
Приемайки датата на приключване на устните състезания като значимия момент, към който следва да бъде преценено състоянието на неплатежоспособност на дружеството по смисъла на чл.608, ал.1 ТЗ, въззивният състав е посочил, че в конкретния случай към датата на последните устни състезания – 31.12.2018г., общият размер на изискуемите и непогасени задължения на ответника възлиза на 14 131 000лв. Към същата дата съгласно Г. за 2018г. ответникът притежава краткотрайни активи на обща стойност 33 274 000лв., включващи: 2 996 000лв.– материални запаси, под формата на незавършени сгради, 7 354 000лв. – краткосрочни вземания, 47 000лв. – парични средства, и 22 877 000лв. – инвестиции във формата на акции и дялове от предприятия в група.
С оглед изложените по-горе постановки и установените по делото релевантни за спора факти, въззивният състав е определил като основен спорен въпрос по молбите по чл.625 и чл.629, ал.4 ТЗ обстоятелството дали всички финансови активи съгласно Г. за 2018г. следва да бъдат отчетени при преценката относно платежоспособността на ответника. На така поставения въпрос съдът е отговорил отрицателно като е изложил следните аргументи:
Въпросните активи се състоят от акции и дялове в дъщерни предприятия на ответника – „И. Д.” ЕАД, „Г П” Е., „Г. 141 К. 2” Е., „Г. Х. 6” Е. и „Я. Ре” ЕАД. През 2014г. тези инвестиции са били прекласифицирани от дълготрайни на краткотрайни активи поради взето решение за продажбата им с цел набавяне на парични средства за погасяване на задълженията към кредиторите. Съдът е приел, че в случая подобно прекласифициране не съответства на приложимите счетоводни стандарти по т.66 от М. №1 и на дефинициите по т.67 и т.68 от М. №1, според които въпросът дали даден актив е текущ или нетекущ, зависи от неговото стопанско предназначение – ако той е предназначен да се използва многократно в стопанския живот на предприятието с цел многократно реализиране на приходи през различни отчетни периоди, то и активът е нетекущ, а ако предназначението му е да участва еднократно в стопанския процес с цел реализиране на приходи през един отчетен период без това да води до нарушаване на статута на действащо предприятие, то и активът е текущ.
Според въззивния състав инвестициите в акции и дялове от дружества могат да бъдат както текущи, така и нетекущи активи според предназначението си като те биха имали характер на краткосрочни инвестиции ако са придобити със спекулативна цел – за препродажба в рамките на един оперативен цикъл /отчетен период/ с оглед реализиране на приходи. Останалите подобни инвестиции имат дългосрочен /нетекущ/ характер, какъвто е случаят с акциите и дяловете в дъщерни дружества, които предприятието създава с оглед реализирането на собствената си търговска дейност в различни аспекти, като разпределя част от тази дейност към подобни дъщерни дружества. Въззивният състав е посочил също, че в дъщерните си дружества, ответникът е извършил непарични вноски на значителна част от притежаваните поземлени имоти, чието предназначение е да служат за реализирането на основния му предмет на дейност – изграждането и администрирането на голф комплекс, от което следва, че чрез тези дружества ответникът извършва част от основната си стопанска дейност, а не се касае до дружества, в които ответникът е инвестирал с цел да препродаде дяловите си участия и да реализира печалба в краткосрочен план. В заключение апелативният съд е стигнал до извода, че прекласифицирането на процесните финансови активи през 2014г. от дълготрайни в краткотрайни такива е извършено неправилно, доколкото същите по своя характер представляват дълготрайни активи. Според съда счетоводното прехвърляне на актив от един раздел в друг (в случая извършено след подаване на молбата по чл.625 ТЗ) с нищо не променя реалното имуществено състояние на длъжника.
Приемайки, че не счетоводната класификация на даден актив е определяща при преценката за платежоспособността на длъжника, а реалната степен на ликвидност на този актив, съдът е посочил, че релевантна е такава ликвидност, при която съответният актив може да се преобразува за кратък период от време в парични средства на цена, близка до справедливата пазарна стойност, без това да води до нарушаване на статута на длъжника като действащо предприятие. За да обоснове извода, че процесните финансови активи /акции и дялове/ не са реално ликвиден актив, съдът е акцентирал и върху обстоятелството, че в продължение на шест години и понастоящем тези финансови активи не са били продадени.
Изключвайки, при определяне платежоспособността на дружеството, на финансовите активи на стойност 22 877 000лв. от реално ликвидните активи на дружеството, въззивният състав е посочил, че балансовата стойност на останалите активи, класифицирани като краткотрайни, е 10 397 000лв. (2 996 000лв. – незавършено производство, 7 354 000лв. – краткосрочни вземания, и 47 000лв. – парични средства) като общата тяхна стойност е значително по-малка от размера на изискуемите парични задължения на ответника към 31.12.2018г. в размер на 14 131 000лв. Съдът е допълнил, че според него в случая реално ликвидни са само паричните средствата, а не и останалите описани текущи активи, тъй като стойността на незавършеното производство е неизменна в балансите от 2014г. до момента, което показва, че то не може да бъде реализирано и продадено и с оглед липсата на доказателства, че отразените вземания в общ размер на 7 354 000лв. са реално съществуващи и събираеми с оглед икономическото състояние на третите лица – длъжници на ответника.
Констатирайки неспособността на ответника да погаси паричните си задължения поради факта, че стойността на текущите и реално ликвидни активи е значително по-малка от размера на изискуемите парични задължения на ответника, въззивният състав е изложил съображения защо приема, че това състояние има траен характер и не попада в хипотезата на временни затруднения по смисъла на чл.631 ТЗ. В тази връзка съдът се е позовал на заключенията по приетите съдебно-счетоводни експертизи, от които се установява, че за периода от 2014г. до 2018г. дружеството е в невъзможност да генерира достатъчно бъдещи парични постъпления, с които да погаси задълженията си в обозримо бъдеще. От обстоятелството, че за процесния период коефициентите за финансова автономност и за задлъжнялост са под нормативните, съдът е обосновал извода, че е налице декапитализация на дружеството със засилваща се тенденция и пълна зависимост от кредиторите, което обуславя състояние на трайна невъзможност за изпълнение на изискуемите парични задължения чрез краткотрайни и ликвидни активи.
Въззивният съд е потвърдил определената от първата инстанция дата – 31.12.2009г., като начална дата на несъстоятелността. Посочил е че началната дата се определя според най-ранния падеж на изискуемо непогасено парично задължение, при условие, че към този момент са налице и останалите предпоставки на чл.608, ал.1 ТЗ с оглед общото икономическо състояние на длъжника. Съдът е приел, че към 31.12.2009г. е било установено наличието на изискуеми непогасени парични задължения към молителя „Р. Б.” Германия Г. (установени с влязлото в сила решение по гр.д.№2213/2010г. на СГС), както и наличие на отрицателни стойности на коефициентите за ликвидност.
Настоящият състав намира, че не е налице посоченото от касатора (само в касационната жалба, но не и в изложението към нея) основание по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въззивното решение не е нито евентуално нищожно, нито евентуално недопустимо по смисъла на чл.280, ал.2, предл.1 и 2 ГПК, тъй като е постановено от законен състав по предявените молби по реда на чл.625 и чл.629, ал.4 ТЗ. Въззивното решение не е и „очевидно неправилно”, доколкото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Не може да обоснове наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос №1: Съществува ли задължение на съда да посочи приложимите към изводите му материалноправни норми при формиране на правната оценка за способността на длъжника да погасява паричните си задължения?”. На първо място следва да се има предвид, че въпросът е формулиран по начин, който не позволява да се приеме, че въпросът е обусловил решаващите изводи на въззивния състав относно констатираната от съда неплатежоспособност на касатора. Самият въпрос е обоснован в изложението към касационната жалба с липсата на обосновка за значението на „реалната имуществена неспособност за генериране на парични средства” като правен елемент от фактическия състав на неплатежоспособността и с прието от съда решаващо значение на нормативно предвидените счетоводни стандарти при определяне характера на активите. Анализът на мотивите на въззивното решение обаче сочи, че въззивният състав не е направил своите решаващи изводи за наличието на състояние на неплатежоспособност единствено на базата на становището си за неправилно прекласифициране през 2014г. на дълготрайните активи в краткотрайни съобразно стандартите в М. №1. Напротив съдът изрично е посочил, че не счетоводната класификация на даден актив е определяща при преценката за платежоспособността на длъжника, а реалната степен на ликвидност на този актив и е изложил доводи, че стойността на финансовите активи от 22 877 000лв. (акции и дялове), прехвърлени на дъщерни дружества, в случая не представляват ликвиден актив доколкото не могат да се преобразуват за кратък период от време в парични средства на цена, близка до справедливата пазарна стойност, без това да води до нарушаване на статута на „Голф клуб И.” АД като действащо предприятие. Отделно следва да се отбележи, че съдът е отчел „реалната имуществена неспособност за генериране на парични средства” не като критерий, определящ неплатежоспособността, а единствено в контекста за извода за липсата в случая на хипотезата на чл.631 ТЗ за временни затруднения, които не застрашават кредиторите. На последно място въпросът няма характеристиката на въпрос по чл.280, ал.1, т.3 ГПК от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, доколкото, както в правната теория, така и в практиката на ВКС (решение №71/30.04.2015г. по т.д.№4254/2013г., ВКС, І т.о., решение №25/21.03.2014г. по т.д.№4356/2013г., ВКС, ІІ т.о., решение №179/30.10.2017г. по т.д.№1048/2017г., ВКС, І т.о., решение №131/02.05.2018г. по т.д. №2297/2017г., ВКС, ІІ т.о. и др.), са очертани критериите за преценка на неплатежоспособността по смисъла на чл.608 ал.1 ТЗ и в частност за значението на финансово-икономическите показатели и тяхната тежест при определяне на неплатежоспособността.
Не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и въпрос №2: „Допустимо ли е съдът да основе изводите си относно характера на един актив като дългосрочен или текущ само въз основа на предположението за причините за периода време, в който той не е реализиран?”. Въпросът не е значим за конкретния правен спор и не е решен в противоречие с постановките в решение №71 по т.д.№4254/2013г. на ВКС, І т.о., тъй като аргументът, свързан с обстоятелството, че процесните активи (акции и дялове) не са били реализирани в продължение на шест години, е само едно от съображенията на съда да приеме, че тези активи имат дългосрочен (нетекущ) характер. Извън доводите за дългия период, през който тези активи не са били реализирани, въззивният състав е посочил, че`релевантно за характера на тези активи е обстоятелството, че акциите и дяловете са прехвърлени на дъщерни дружества, които ответникът е създал с оглед реализирането на собствената си търговска дейност в различни аспекти, а не се касае до дружества, в които ответникът е инвестирал с цел да препродаде дяловите си участия и да реализира печалба в краткосрочен план. Отделно следва да се има предвид, че доводите на касатора в изложението, обосноваващи значението на така поставения въпрос, и в частност относно конкретната степен на ликвидност на акциите на „Я. Ре” АД, са свързани с релевираните оплаквания в касационната жалба за неправилност на решението, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК по допускане на касационно обжалване.
Настоящият касационен състав намира, че е налице предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му относно определената начална дата на несъстоятелността във връзка с поставения от касатора въпрос №3: „Представлява ли признак на обективна и трайна невъзможност за изпълнение на паричните задължения онова спиране на плащанията, което се дължи на съзнателни, волеви действия на търговеца, представляващи обективиране на юридически възражения срещу вземанията, по които е проведен исков процес?”. За да определи началната дата на несъстоятелността – 31.12.2009г., въззивният състав е акцентирал върху установените с влязло в сила решение по гр.д.№2213/2010г. на СГС изискуеми непогасени парични задължения към молителя „Р. Б.” Германия Г. . Към датата 31.12.2009г. вземането на цесионера Р. Б.” Германия Г. е било спорно като висящността на съдебния спор е продължила до 15.09.2014г., когато с определение №530/15.09.2014г. по т.д.№3332/2013г. на ВКС, ІІ т.о. не е допуснато касационно обжалване на решение по т.д.№1612/2011г. на САС, с което е било потвърдено решението по гр.д.№2213/2010г. на СГС. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в решение №33/07.09.2010г. по т.д. №915/2009г. на ВКС, ІІ т.о., когато спирането на плащането се дължи на причини, които се дължат на съзнателни, волеви действия на търговеца, а не на невъзможността да обслужва задълженията си, то институтът на несъстоятелността е неприложим. В решение №220/07.02.2018г. по т.д.№758/2017г. на ВКС, І т.о. е възприета постановката, че релевантен за определяне началната дата на неплатежоспособност е моментът на обективната невъзможност да се изпълнят задълженията към всички кредитори с изискуеми и ликвидни вземания, а не спирането на плащането към отделен кредитор, поради което на съобразяване подлежи не само факта на спиране на плащанията, а причините за това – липсата на краткотрайни активи с достатъчна степен на ликвидност за покриване на краткосрочните задължения, т.е – началната дата на неплатежоспособност е обусловена от обективна невъзможност за изпълнение, е не от нежелание за плащане поради субективна преценка на длъжника, включително с оглед оспорване на вземането. В тази връзка настоящият състав намира, че въззивният състав е решил поставения от касатора въпрос №3 в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в посочените по-горе решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, като е приел началната дата на несъстоятелността въз основа на оспорено вземане без анализ на обстоятелствата за възможността на длъжника обективно да погаси задълженията си към 31.12.2009г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1316 от 03.06.2019г., постановено по в.т.д.№5056/2018г апелативен съд, ТО, 11 с-в, в частта му, с която е определена началната дата на несъстоятелността на „Г к И.” АД като не допуска касационно обжалване на решението в останалата му обжалвана част.
УКАЗВА на касатора „Г к И.” АД в едноседмичен срок от уведомяването да представи по делото документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 125лв. / сто двадесет и пет лева/ на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията касационното производство ще бъде прекратено.
След представяне на документа за платена държавна такса, делото да се докладва на Председателя на IІ-ро ТО на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – делото да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: