О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 36
гр. София, 14.01.2020 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
като изслуша докладваното от съдия Христова т.д. №838 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от „Термо Проект Комерсиал“ ООД срещу решение №357 от 11.12.2018г. по в.т.д. №530/2018г. на Апелативен съд- Пловдив, с което след отмяна на решение №346/14.06.2018г., постановено по т.д. №548/2017г. по описа на Окръжен съд- Пловдив в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Барс 21“ ООД против „Термо Проект Комерсиал“ ООД евентуален иск за заплащане на сумата 83 737.95 лева- паричната равностойност на изработени движими вещи по договор за СМР от 26.06.2009г., установени като вид, количество и стойност с влязло в сила съдебно решение по по т.д. №572/2012г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, погинали и унищожени след влизане в сила на решението – 29.05.2014г. и вместо това е осъден ответника „Термо Проект Комерсиал ООД да плати на „Барс 21“ ООД сумата 83 737.95 лева, представляваща паричната равностойност на изработените движими вещи по договор за СМР от 26.06.2009г., установени като вид, количество и стойност с влязло в сила съдебно решение по по т.д. №572/2012г. по описа на Окръжен съд – Пловдив: а именно: „етап І от договора – Част Армировка – изработка на анкерни устройства – 39 кг, 14 бр. на стойност 1 176.00 лв., изработка на арматура за фундаменти – 540кг на стойност 523.80 лв., изработка на арматура за ивични основи – 2 410кг на стойност 2 337.70 лв., изработка на арматура за колонни греди, стълби и площадки – 1 460кг на стойност 1 416.20 лв., Част Метална конструкция – доставка на метални и скрепителни елементи – 47 445.50кг на стойност 49 817.25 лв., изработка на метална конструкция, грундиране с ПФ 02 и боядисване с алкидна боя ПФ 06 двукратно – 47 913кг на стойност 28 467 лв.“, погинали и унищожени след влизане в сила на решението – 29.05.2014г., ведно със законната лихва върху сумата от предявяване на исковата молба – 31.08.2017г. до окончателното изплащане. В частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на главния иск за предаване на описаните движими вещи, както и за отхвърляне на евентуалния иск за сумата над 83 737.95 лева въззивното решение е влязло в сила.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като евентуалният иск е разгледан без да са настъпили процесуалните условия за това, евентуално е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Навеждат се доводи за необоснованост на изводите на съда за наличие на първата хипотеза на чл.57, ал.2 ЗЗД и неправилно приложение на закона по отношение определяне на началния момент, от който започва да тече погасителната давност, респ. незаконосъобразно отхвърляне на възражението за погасяване по давност на вземанията по евентуалния иск. Касаторът моли да се отмени решението в обжалваната част и да бъде отхвърлен иска като неоснователен. Претендира разноски.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК.
Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по евентуалния иск без да е налице процесуалното условие за разглеждането му- ако се установи, че претендираните вещи са погинали, унищожени или отчуждени след поканата за предаването им. Счита че, като е присъдил стойността на процесните движими вещи поради тяхното погиване и унищожение след влизане в сила на решението- 29.05.2014г., съдът се е произнесъл по непредявен иск, доколкото ищецът претендира присъждане на тази парична равностойност поради погиването, унищожаването или отчуждаването на вещите след поканата за предаването им, т.е. след 13.12.2017г. /първа нотариална покана/ и след 29.05.2017г. /втора нотариална покана/. Навежда и доводи за смесване на двете хипотези на чл.57, ал.2 ЗЗД. С оглед изложеното намира, че въззивното решение е недопустимо- основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК.
Твърди също така, че съдът се е произнесъл и по обуславящия изхода на спора въпрос – за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички направени възражения на страните по делото и да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност- като е налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №77 от 17.03.2015г. по гр.д.№2040/2014г., ІV г.о. и решение №228 от 01.10.2014г. по гр.д.№1060/2014г., І г.о. – основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поддържа и наличие на основанието за допускане до касация по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност на решението.
Ответникът „Барс 21“ ООД оспорва касационната жалба в законоустановения срок. Излага подробни доводи както за липсата на основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение, така и за правилността му. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Въззивният съд приема, че са предявени главен иск с правно основание чл.79, ал.1 вр.чл.82 ЗЗД и евентуален иск с правно основание чл.57, ал.2 ЗЗД, като въпреки дадената правна квалификация на главния иск /обезщетение за вреди от неизпълнен договор/ решаващият съдебен състав разглежда главен иск за реално изпълнение на договор /за дължима престация от страна на изпълнителя по договор за СМР/. За да отмени първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният при условията на евентуалност иск с правно основание чл.57, ал.2 ЗЗД за осъждане на ответника да плати на ищеца паричната стойност на собствените му движими вещи поради тяхното погиване, унищожаване или отчуждаване след поканата за предаването им и да го уважи частично за сумата 83 737.95 лева, въззивният съд на първо място приема, че решението в частта, с която е отхвърлен главният иск за осъждане на ответника да предаде на ищеца владението на собствените му движими вещи, квалифициран като иск за реално изпълнение на договор за СМР, е правилно и следва да се потвърди, респ. че е настъпило процесуалното условие за разглеждане на евентуалната претенция за присъждане на паричната равностойност на погиналото имущество. На второ място приема, че процесните вещи, изработени от ответника по възлагане от ищеца, не са предадени на възложителя нито преди, нито след влизане в сила на решението, с което на изпълнителя е присъдено възнаграждение за изработката на тези вещи. Решаващият съдебен състав счита, че е доказан и фактът, че претендираните движими вещи са погинали в периода 2015г.-2017г. поради несъхраняване или неправилно съхраняване от страна на ответника. Като намира за безспорно обстоятелството, че процесните движими вещи не са предадени от ответника на ищеца и след анализ на доказателствата по делото, вкл. влязлото в сила на 29.05.2014г. съдебно решение, с което е прието, че сключеният между страните договор от 26.06.2009г. за извършване на СМР е прекратен с писмо от 12.10.2011г. и ищецът е осъден да плати на ответника стойността на вложените материали и труд за изработката на процесните вещи, както и свидетелските показания и заключението на съдебно-техническата експертиза за състоянието и оценката на вещите, съдът излага мотиви, че ответникът дължи предаване на процесните движими вещи, но тъй като част от тях липсват, част са погинали, а други са амортизирани до степен, че са негодни за ползване, той дължи на ищеца плащане на паричната им равностойност /сумата 83 737.95 лева/ на основание чл.57, ал.2 ЗЗД. Решаващият съдебен състав приема, че ответникът дължи действителната стойност на вещите, тъй като знае своето задължение да ги предаде на ищеца, предвид разменената кореспонденция и воденото между страните предходно дело за плащане на възнаграждение за тяхната изработка, но е проявил недобросъвестност и не ги и съхранявал.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно, но следва да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка за вероятна недопустимост на основание чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Предметът на спора и правната квалификация на предявените искове се определя от съда с оглед твърденията в исковата молба за претендираното или отричано от ищеца субективно право, вида и обема на търсената защита. Няма спор в теорията и съдебната практика, вкл. цитираната от касатора, че когато съдът се произнесе по предмет, за който не е сезиран, т.е. въз основа на обстоятелства, които не са наведени от ищеца и когато дава защита, която не е търсена /свръх петитум/, постановеното съдебно решение е процесуално недопустимо и подлежи на обезсилване. При противоречиви и взаимоизключващи се твърдения исковата молба следва да се остави без движение за уточняване на исковите претенции по основание. В настоящата хипотеза ищецът претендира осъждане на ответника да му предаде владението на описаните движими вещи, като излага твърдения както за неизпълнено задължение от страна на ответното дружество – изпълнител по договор за СМР, така и за разваляне/ прекратяване на този договор и влизане в сила на съдебно решение по т.д.№572/2012г. на ОС-Пловдив, с което е прието, че процесните вещи за изработени от ответника по възлагане от ищеца преди прекратяването на договорната връзка, поради което ищецът в качеството си на възложител е осъден да плати възнаграждение за тяхната изработка. В исковата молба се твърди също така, че след влизане в сила на решението ищецът многократно се е опитвал да си вземе вещите, изработени за него, вкл. с две нотариални покани е претендирал ответното дружество да му ги предаде, но ответникът категорично отказва да му ги върне. Като евентуална претенция иска осъждане на ответника да му плати паричната равностойност на вещите, ако се установи, че са погинали или отчуждени.
При тези противоречиви твърдения, навеждащи по-скоро за предявен иск за защита на правото на собственост на ищеца по отношение на изработените по негово възлагане вещи, които след прекратяване на договора и въпреки отправените покани не са му предадени от ответника, евентуално съединен с иск за плащане на паричната равностойност на вещите, които ответникът е държал без основание, поради тяхното погиване или отчуждаване /чл.108 ЗС, евентуално чл.57, ал.2 ЗЗД/, въззивният съд, без да даде указания на ищеца да конкретизира своите твърдения, приема че е сезиран с иск за реално изпълнение на договора за СМР чрез предаване на описаните движими вещи, евентуално съединен с иск за присъждане действителната стойност на вещите в хипотезата на чл.57, ал.2 ЗЗД. Съдът не е съобразил, че в исковата молба се твърди, че договорът за СМР е прекратен още през 2012г., като има влязло в сила съдебно решение по иск с правно основание чл.266 ЗЗД, т.е. формирана е сила на пресъдено нещо по въпросите относно изпълнението на договорните задължения на страните по отношение на изработените вещи. Съдът не е съобразил също така, че ако главният иск е за реално изпълнение на договор чрез предаване на движими вещи, то обстоятелството, че тези вещи са погинали би обусловило предявяване на евентуална претенция за присъждане на обезщетение за вреди от неизпълнен договор, но не и за обезщетение по чл.57, ал.2 ЗЗД, дължимо от лицето, държащо без основание вещ, ако се установи нейното погиване, унищожаване или изразходване.
С оглед гореизложеното въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за вероятна недопустимост.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставеният от касатора въпрос- за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички направени възражения на страните по делото и да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, е от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, поради което отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. По отношение на него е налице и допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като в противоречие със задължителната съдебна практика /ТР №1/2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.2/ и константната практика на ВКС, вкл. цитираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК съдебни решения по чл.290 ГПК, въззивният съд не е разгледал направеното в срок от ответника възражение за изтекла погасителна давност по отношение на претенцията по евентуалния иск.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.2 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 2 009.70 лева.
Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №357 от 11.12.2018г. по в.т.д. №530/2018г. на Апелативен съд- Пловдив.
УКАЗВА на касационния жалбоподател „Термо Проект Комерсиал“ ООД в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС на РБ държавна такса в размер на 2 009.70 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.