8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№372
гр. София, 15.07. 2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на десети юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №3106 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Н Д. и К. Х. М., в качеството им на синдици на „Корпоративна търговска банка“ АД /в несъстоятелност/, против решение №2197/15.08.2018г. по т.д.№591/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав. С него е потвърдено решение №2367/13.12.2017г. по т.д.№1539/2017г. на Софийски градски съд, ТО, VI- 5 състав, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от синдиците на „КТБ“ АД /н./ против „Кинтекс“ ЕАД, [населено място] и „КТБ“ АД /н./ евентуално съединени искове с правно основание, чл.60 ал.2, вр.чл.60 ал.1 т.4 от ЗБН и чл.60 ал.2, вр.чл.60 ал.1 т.3 от ЗБН за прогласяване относителната недействителност по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „КТБ“ АД /н./ на Договор за финансово обезпечение с прехвърляне на всички права по вземания по банкова сметка от 20.10.2014г., сключен между „Корпоративна търговска банка“ АД и „Кинтекс“ ЕАД. Касаторът счита, че въззивното решение е постановено в противоречие с материалния закон, като изцяло неправилни са изводите на съда, че приемането на обезпечение не е включено в хипотезите на чл.60 от ЗБН, както и че погасителният ефект по отношение на задължението на „Аркус“ АД и резултатът от него в правната сфера на „Кинтекс“ ЕАД и „Аркус“ АД не са предмет на иска по чл.60 ал.1 т.4 от ЗБН. Изтъква, че с процесния договор е извършено прехвърляне на права върху вземания в размер на 7 821 451,53 евро, постъпили по специална банкова сметка на „КТБ“ АД /н./ след поставянето на банката под особен надзор, въз основа на което са погасени задължения на „Аркус“ АД към „КТБ“ АД /н./. Поради това счита, че е налице извършена от банката сделка, в резултат на която се погасява парично задължение чрез прехвърляне на собственост. Поддържа, че съставът на САС не е съобразил обстоятелството, че действителната цел на процесния договор не е да обезпечава задължения, тъй като неизпълнението по договора за банков кредит е настъпило към момента на сключване на договора за финансово обезпечение, а за постигане на погасителен ефект на задълженията на „Аркус“ АД към банката чрез прихващане. Излага доводи, че целта на конститутивния иск с правно основание чл.60 ал.2 от ЗБН, вр. чл.60 ал.1 т.3 от ЗБН е да се защитят интересите на всички кредитори на несъстоятелността, включително чрез осуетяване на недобросъвестни действия, поставящи един от тях в привилегировано положение. Твърди, че намерението за увреждане на банката в случая е обективно изразено поради наличието на знание за настъпилата неплатежоспособност на банката, което съставлява индикация за съзнание, че със сключването на процесния договор се увреждат кредиторите, като се намалява масата на несъстоятелността. Счита за неправилни и изводите на съда за приложимост на разпоредбата на чл.14 ал.3 от ЗДФО. Според касатора нормата на чл.14 от ЗДФО намира приложение само при прекратителна процедура на обезпечителя, а не на обезпечения. Наред с това твърди, че съгласно тази разпоредба договорът за финансово обезпечение не може да бъде отменян единствено на основание, че е сключен в определен период преди откриването на производството по несъстоятелност, но не и когато законодателят е предвидил съществуването на други основания.
В изложението по чл.280 ал.1 от ГПК, касаторът формулира следните въпроси : 1/Предмет на исковете с правно основание чл.60 ал.2, вр. ал.1 т.4 и т.3 от ЗБН ли е погасителният ефект на сделката и резултатът от същата в правната сфера на ответника? При положителен отговор на поставения въпрос, с оглед настъпилата промяна в правната сфера на лице извън страните по сделката, същото явява ли се необходим другар по делото и необходимо ли е конституирането му като страна?; 2/ С обявяване за недействителен по отношение на кредиторите на несъстоятелността на Договор за финансово обезпечение с прехвърляне на права по вземания по банкова сметка, сключен по реда на ЗДФО, отменя ли се и настъпилият погасителен ефект от същия, при положение, че реализирането на залога по ЗДФО е автоматично? 3/ Включен ли е имплицитно в хипотезата на предвидената в чл.60 ал.1 от ЗБН относителна недействителност и погасителният ефект на извършена сделка или действие? 4/ В какво се изразява намерението за увреждане с оглед разпоредбата на чл.60 ал.1 т.3 от ЗБН? 5/ Изключва ли нормата на чл.14 ал.3 от ЗДФО приложението на чл.60 ал.2, вр. ал.1 от ЗБН при положение, че разпоредбата предвижда и други предпоставки за обявяване на сделката за относително недействителна, а не само поради времевия период, в който е сключена? 6/Приложима ли е нормата на чл.14 ал.3 от ЗДФО за защита на сключени договори за финансово обезпечение с оглед на възможни последици от производства по несъстоятелност по отношение на всички лица или същата е приложима единствено за определени субекти със специален статут? 7/ Приложима ли е разпоредбата на чл.14 ал.3 от ЗДФО единствено при прекратителна процедура на обезпечителя или и на обезпечения? 8/Налице ли е злоупотреба с право при сключване на договор за финансово обезпечение, при положение, че със същия е упражнено право на обезпечаване в противоречие с неговото предназначение, тъй като се цели погасяване на задължение чрез прихващане? По отношение на всички въпроси се твърди наличието на допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като касаторът обосновава това основание с липса на съдебна практика по поставените въпроси.
Ответникът „Кинтекс“ ЕАД, счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че първият и третият въпрос се припокриват, а разпоредбата на чл.60 ал.1 от ЗБН, към който текст препраща чл.60 ал.2 от ЗБН е достатъчно ясна и изследвана в практиката на ВКС. Изтъква, че преферентните искове, каквито са тези по чл.60 от ЗБН разкриват общи белези с Павловия иск по чл.135 от ЗЗД, в съдебната практика по който се приема, че страните по веригата от сделки не са необходими другари. По отношение на втория поставен от касатора въпрос счита, че има теоретичен характер и не е обусловил решаващия извод на въззивния съд. За четвъртия въпрос счита, че не е от значение за развитието на правото, тъй като конкретното съдържание на понятието „намерение за увреждане“ следва да бъде установено в зависимост от събраните по делото доказателства. За въпросите по т.5 до т.7 включително, във връзка с тълкуването на нормите на ЗДФО и тяхното съотношение с чл.60 ал.2 от ЗБН ответникът твърди, че имат строго теоретичен характер, а наред с това текстовете на ЗДФО са достатъчно ясни, за се нуждаят от отделно тълкуване. По същество счита касационната жалба за неоснователна, като поддържа, че решението е обосновано, постановено при задълбочено изясняване на фактическата обстановка, както и при тълкуване и прилагане на действащите към момента на осъществяване на фактите материалноправни норми.
Ответникът по касация „КТБ“ АД /н./ не изразява становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд, Първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ал.1 от ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За потвърди обжалваното решение на Софийски градски съд въззивният съд е изложил мотиви, че приемането на обезпечение не е включено в нито една от хипотезите на относителна недействителност спрямо кредиторите в производството по несъстоятелност. Изтъкнал е, че в случая с описания договор за финансово обезпечение банката е приела обезпечение, като е получила право да се удовлетвори от наличните парични средства, чийто собственик е бил ответникът „Кинтекс“ ЕАД. Поради това съдът е приел, че Договор за финансово обезпечение с прехвърляне на всички права по вземания по банкова сметка от 20.10.2014г., и действието, произтичащо от него, не са предвидени в нито една от хипотезите на чл.60 ал.1 от ЗБН. Изтъкнал е, че банката не е прехвърлила, а получила обезпечително право, респ. по силата на ЗДФО е получила права на собственост и че не се погасява задължение на банката чрез даване вместо изпълнение, а се погасява задължение към банката чрез прехвърляне на парични средства. Посочил е, че нормата на чл.60 ал.2 вр. ал.1 т.4 от ЗБН изисква извършване на действие с погасителен ефект от банката за друго лице, с което се погасява задължение на банката, а не се погасява задължение към нея. Според състава на САС с посочената разпоредба на ЗБН законодателят е регулирал сделки и действия на банката в качеството й на длъжник, а не нейни действия в качеството й на кредитор. Въззивният съд е приел за неоснователен и евентуалния иск по чл.60 ал.2 вр. ал.1 т.4 от ЗБН, тъй като извършената сделка по отношение на полученото обезпечение и полученото плащане с погасяване на задължение към банката, не са действие и сделка, извършени от банката с намерение да се увредят кредиторите. Изложил е мотиви, че намерението за увреждане е на практика такова обременяване на имуществото или такова действие, с което или се намалява имуществото на длъжника (в случая банката) или се променя редът за удовлетворение на кредиторите. Изтъкнал е, че това намерение трябва да е обективно изразено, като то изисква извършването на такива действия, които да предхождат самата сделка или действие. Приел е, че в случая действията и сделките не са насочени към намаляване на имуществото на банката, а са свързани с първоначално обслужване на сделка по продажба, сключена между „Кинтекс“ ЕАД и Президента на Индия, Министерство на отбраната, Правителството на Индия и получаването на цената от „Кинтекс“ ЕАД по сметка в „КТБ“ АД /н./ и на второ място, погасяване на задължение на длъжника „Аркус“ АД към банката. Посочил е, че банката е имала задължение, за което получава реално обезпечение и впоследствие удовлетворение, като по този начин патримониумът на банката се запазва. Приел е, че извършената сделка – учредяване на финансово обезпечение, осигурява изпълнение на задължение на длъжник на банката, а не отчуждава имущество на банката, за да има намаляване на възможността на кредиторите да се удовлетворят и поради това няма увреждащо действие. Също е изложил доводи, че в случаите на чл.14 ал.1 от ЗДФО, включително и в производство по несъстоятелност, не може да се обяви за нищожна или относително недействителна сделка по финансово обезпечение само защото е сключена в нормативно определен срок преди започване на производството по несъстоятелност, следователно нормата на чл.14 ал.3 т. 2 от ЗДФО изключва приложението на чл.60 ал.2 вр. с ал.1 от ЗБН.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първите три поставени от касатора въпроса не са обуславящи за изхода на производството, доколкото не съответстват на мотивите на въззивния съд. Въпросите са формулирани общо и касаят принципно характеристиката на исковете по чл.60 от ЗБН, а не преценката на съда относно атакуваната сделка и в коя от хипотезите на посочената разпоредба попада тя. Въззивният съд не е отрекъл правния ефект, който евентуалното уважаване на иска по чл.60 ал.1 т.4 от ЗБН би имало по отношение на атакуваната сделка, а именно, че по отношение на кредиторите на несъстоятелността същата би се считала за неосъществена, като породеният от нея погасителен ефект по отношение на задължението на банката би отпаднал, а предоставеното от банката имущество за погасяване на нейното задължение, би се върнало в масата на несъстоятелността и би послужило за удовлетворяване на кредиторите. Изразеното от съда становище е, че по реда на чл.60 ал.1 т.4 от ЗБН могат да бъдат атакувани сделки и действия, насочени към погасяване на задължения на банката – длъжник в производството по несъстоятелност, а не на задължения към нея. Именно в тази връзка съдът е посочил, че погасителният ефект по отношение на задължението на „Аркус“ АД към банката не е предмет на иска с правно основание чл.60 ал.1 т.4 от ЗБН. Следователно поставените въпроси не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и поради това не отговарят на общата предпоставка за достъп до касация.
Шести и седми въпроси относно тълкуването на чл.14 ал.3 от ЗДФО, са свързани с предмета на спора, доколкото въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл.14 ал.3 т.2 от ЗДФО, съгласно която в производство по несъстоятелност не може да се обяви за нищожна или относително недействителна сделка по финансово обезпечение само защото е сключена в нормативно определен срок преди започване на производството по несъстоятелност. Въпросите са поставени с оглед твърдението на касатора, че въззивният съд е приложил неправилно нормата на чл.14 ал.3 от ЗДФО, която е приложима само при прекратителна процедура на обезпечителя и то само по отношение на определени субекти със специален статут. По поставените въпроси обаче не е налице допълнителното основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. В съответствие със задължителните указания в т.4 на ТР №1/2010г. по тълк. дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС допускането на касационното обжалване въз основа на сочения от касатора селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК е обусловено както от наличието на непълна или неясна конкретна правна норма, нуждаеща се от разширително, респ. корективно тълкуване, с оглед непротиворечивото й прилагане от отделните съдилища, така и от предизвикана обществена необходимост за промяна на възприетото до момента тълкуване на закона или отделна негова разпоредба, което от своя страна води до развитие на правото по вложения от законодателя в чл.280 ал.1 т.3 от ГПК смисъл. Законът за договорите за финансово обезпечение въвежда разпоредбите на Директива 2002/47/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 6 юни 2002 относно финансовите обезпечения, а разпоредбата на чл.14 ал.3 от ЗДФО възпроизвежда текста на чл.8 от Директива 2001/47/ЕО, по приложението на който е формирана практика на СЕС / решение от 10.11.2016г. по дело № С – 156/15, решение от 25.07.2018г. по дело № С- 107/17/. Даденото от СЕС задължително тълкуване на приложимата разпоредба на Директива 2002/47/ЕО на Европейския парламент и на Съвета изключва основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК по отношение на поставените от касатора шести и седми въпрос.
Не отговоря на общия критерий за допускане на касационно обжалване и последният поставен от касатора въпрос, доколкото същият не се отнася до дадено от въззивния съд тълкуване на конкретните приложими към спора процесуалноправни или материалноправни норми. С поставения въпрос касаторът въвежда оплаквания, че с процесния договор е упражнено право на обезпечаване в противоречие с неговото предназначение и по този начин е извършена злоупотреба с право. Въпросът е свързан с правилността на извършената от въззивния съд преценка на събраните по делото доказателства и формираните въз основа на тях решаващия изводи, която не може да се обсъжда в стадия по селекция на касационните жалби.
Налице са предпоставките за допускане на касационно обжалване по четвъртия поставен в изложението по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК въпрос относно съдържанието на понятието „намерение за увреждане“ в хипотезата на чл.60 ал.1 т.3 от ЗБН. Въпросът е обуславящ за изхода на спора, доколкото въззивният съд е направил извод за неоснователност на предявения иск по чл.60 ал.2, вр. чл.60 ал.1 т.3 от ЗБН по съображения, че намерението за увреждане изисква извършването на действия по намаляването на имуществото, които да предхождат самата сделка или действие, а в случая такива действия липсват извън предоставения кредит и действията на банката във връзка с издадения документарен акредитив. Поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, доколкото касае тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл.60 ал.1 т.3 от ЗБН, при липса на формирана задължителна съдебна практика.
С решението по същество ще бъде даден отговор и на релевантния за спора въпрос дали разпоредбата на чл.14 ал.3 т.2 от ЗДФО изключва приложението на чл.60 ал.2 вр. чл.60 ал.1 т.3 от ЗБН.
Поради това касационното обжалване следва да се допусне по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК по въпроса: В какво се изразява намерението за увреждане в хипотезата на чл.60 ал.1 т.3 от ЗБН?
Доколкото въпросът е обуславящ само за изхода на производството по иска с правно основание чл.60 ал.2 вр. чл.60 ал.1 т.3 от ЗБН, в останалата обжалвана част, с която е отхвърлен искът по чл.60 ал.2 вр. чл.60 ал.1 т.3 от ЗБН, решението на Софийски апелативен съд не следва да бъде допускано до касационно обжалване.
На основание чл.59 ал.7 от ЗБН, касаторът е освободен от предварително заплащане на държавна такса.
Воден от горното, състав на Върховния касационен съд, Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2197/15.08.2018г. по т.д.№591/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав, в частта, с която е потвърдено решение №2367/13.12.2017г. по т.д. №1539/2017г. на Софийски градски съд, ТО, VI- 5 състав, в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от синдиците на „КТБ“ АД /н./ против „Кинтекс“ ЕАД, [населено място] и „КТБ“ АД /н./ иск с правно основание чл.60 ал.2 от ЗБН, вр.чл.60 ал.1 т.3 от ЗБН за прогласяване относителната недействителност по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „КТБ“ АД /н./ на Договор за финансово обезпечение с прехвърляне на всички права по вземания по банкова сметка от 20.10.2014г., сключен между „Корпоративна търговска банка“ АД и „Кинтекс“ ЕАД.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2197/15.08.2018г. по т.д.№591/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав, в останалата обжалвана част.
Делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.