О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 49
гр. София, 05.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на осемнадесети ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 2562 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Г. Т., подадена чрез адвокат С. Г.-Т., срещу решение № ІІІ-9 от 12.03.2019 г. по в.гр.д.№ 52/2019 г. на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 207 от 16.11.2018г. по гр.д.№ 358/2018 г. на Районен съд – Айтос. С диспозитива на потвърденото решение на първата инстанция е постановено, че се отхвърля като неоснователен предявеният от Д. Г. Т. срещу Т. Г. Т. иск с правно основание чл. 23, ал.1 СК, както и че се отхвърля като неоснователен предявеният от Д. Г. Т. срещу Т. Г. Т. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответника, че ищцата е едноличен собственик на 2/3 идеални части от УПИ **, кв. 12 по плана на [населено място], общ. А., с площ от 2 418 кв.м. и 1/3 идеална част от построените в имота сгради склад за зърно и стая за ярмомелка, целия със ЗП от 480 кв.м., и осъждане на ответника да й предаде владението върху имота.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Съдържа оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Заявено е искане ВКС да отмени въззивното решение и да постанови друго, с което да уважи предявените искове.
Ответникът по касационната жалба Т. Г. Т., е депозирал писмен отговор чрез адвокат Л. А. от АК – Б., като е възразил, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски.
По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, прилагайки разпоредбата на чл. 272 ГПК, е приел, че страните по делото Д. Г. Т. и Т. Г. Т. са бивши съпрузи, чийто брак е сключен на 28.05.1972 г. и е прекратен с развод с Решение № 100 от 23.06.2017 г. по гр.д.№ 894/2016 г. по описа на РС – Айтос, влязло в сила на 09.11.2017 г. Г. Ж. Я. – баща на ищцата, предоставил на дъщеря си дяловото си участие в имуществото на ТКЗС ,,Единство”, с. Карагеоргиево на стойност 128 601 неденом.лв., с което тя, заедно с брат си Ж. Г. Я. и братовчед си Т. Я. Ж., участвала в процедурата за доразпределение на имуществото на ТКЗС ,,Единство”, в резултат от което с протокол от 28.11.1995 г. са определени за купувачи на обор (склад) за зърно и стая за ярмомелка. Съгласно фактура № 88 от 12.09.1995 г. общата цена на закупения обект (в размер на 155 700 неденом.лв.) е изплатена изцяло с талони за дялово участие. Всеки от тримата купувачи е придобил по 1/3 ид.ч., което е удостоверено и с издаден впоследствие н.а.№ 111, том Х, нот.д.№ 1488/2005 г. на нотариус Д.. На 07.07.2009 г. е подписан договор за покупко-продажба с Министерство на земеделието и храните на основание чл. 27 ЗСПЗЗ, по силата на който тримата купувачи са придобили собствеността и върху терена, представляващ УПИ ** в кв. 12 с площ от 2 418 кв.м. по плана на [населено място]. Цената на имота в размер на 2 902 лв. е изплатена от Д. Т. по банкова сметка при БНБ – ЦУ, гр. София, със средства от нейна банкова сметка в Банка ДСК. Тази сметка е открита на 27.04.2009 г., а постъпленията от 2 000 лв. (постъпила на 29.05.2009 г.) и 3 000 лв. (постъпила на 02.07.2009 г.) са приход от продажба на череши за 2008 г. С нотариален акт за покупко-продажба № 158, том 2, рег.№ 2096, нот.д.№ 312 от 17.05.2011 г. на нотариус Г.Г., ищцата закупила от братовчед си Т. Ж. и съпругата му С. Ж. 1/3 ид.ч. от дворното място в [населено място] и 1/3 ид.ч. от построените в него склад и стая за ярмомелка. През 2012 г. Д. Т. и брат й Ж. Я. извършили разпределение на ползването, в което са участвали и техните съпрузи, като договорът с нотариална заверка на подписите на страните е сключен на 17.05.2012 г. Считано от 01.10.2016 г. страните са във фактическа раздяла. Имотът е във фактическата власт на ответника.
Извън възприетите по реда на чл. 272 ГПК изводи на районния съд, въззивният съд е посочил, че приема за неоснователен доводът на ищцата, че от страна на ответника е направено признание на иска за 1/3 ид.ч. от имота, като е изтълкувал изразеното от процесуалния представител на ответника в проведеното пред РС – Айтос о.с.з. от 26.09.2018 г. като касаещо 1/3 ид.ч., придобита от брата на ищцата (която не е предмет на настоящото производство). Въззивният съд е посочил, че основният проблем по делото е свързан с обстоятелството дали претенцията, позоваваща се на разпоредбата на чл. 23 СК и касаеща друго лично имущество, следва да се отнася по отношение на придобитото парично имущество от ищцата по време на брака й с ответника, свързано с доходи от продажба на черешови насаждения, част от които са реализирани на ниви, получени от ищцата по наследство от нейния баща. Съдът е формирал извод, че преценката на представените по делото доказателства и показанията на разпитаните четирима свидетели не дава основание да се приеме, че са налице условията за признаване наличието на предпоставки, сочещи оборване на режима на СИО по смисъла на чл. 21, ал. 1 СК. Изложил е съображения, че действително част от земите, обработвани от страните по делото, представляват ниви, получени от ищцата по силата на наследяване от своя баща. В хода на делото се установило, че тези ниви са преобразувани в градини, като това е станало и с труда на ответника, в какъвто смисъл били показанията на свидетеля Р.. Що се отнася до конкретното изплащане от страна на ищцата Д. Т. на суми, с които е закупена частта от процесния недвижим имот, съдът е приел, че макар да изхождат от сметка на ищцата, липсват доказателства какъв е произхода на посочените суми. Прието е, че сделката покупко-продажба по презумпция попада в хипотезата на СИО, поради което ищцата е следвало да установи по категоричен начин, че претендирания от нея недвижим имот е заплатен със суми, които са изключени от приложното поле на СИО, което в случая не е осъществено.
Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Текстът вменява служебното извършване на проверка за евентуално наличие на такива пороци преди да се пристъпи към обсъждане на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Положителният извод за осъществени предпоставки по чл. 280, ал. 2 ГПК прави безпредметно обсъждането дали са налице основания за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая с исковата молба е изложено, от ответника не е оспорено, а в хода на процеса е и установено, че: процесните 2/3 ид.части от терена и сградите са придобити по време на брака на страните; бракът е прекратен на 09.11.2017 г.; фактическата власт върху имота се осъществява само от ответника и той не допуска в него ищцата при отсъствие на противопоставено от него възражение, че е единствен притежател на процесните 2/3 ид.части. Така установените обстоятелства, подведени под хипотезата на чл. 108 ЗС във връзка с чл. 28 СК, налагат извод, че след прекратяване на брака ищцата притежава най-малко 1/2 от 2/3 ид.ч. от земята и сградите, върху които има право да упражнява фактическа власт, пречка за което е поведението на ответника. Този извод се налага, без да е необходимо изобщо да се навлиза в анализ на събраните доказателства и доводите на страните, а постановеното от въззивния съд решение е несъвместимо с правното положение, произтичащо от позициите на страните в частите им, в които отсъства противоречие. Тази несъвместимост представлява основание за допускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 2, хипотеза 3 ГПК. Същото основание се констатира и във връзка с приложението на чл. 23 СК – с оглед недвусмисленото признание на ответната страна, удостоверено с протокола от о.с.з. 26.09.2018 г. (че придобиването на 1/3 ид.ч. от сградите е с лични на ищцата средства), чието съдържание е интерпретирано изопачено в мотивите на въззивния акт и се е отразило на крайния изход от спора. Ето защо въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване изцяло.
При допускане на касационното обжалване страната – касатор дължи внасяне на пропорционална държавна такса, която в случая е равна на заплатената за въззивното производство и възлиза на сумата 30,15 лв.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № ІІІ-9 от 12.03.2019 г. по в.гр.д.№ 52/2019 г. на Окръжен съд – Бургас.
НАСРОЧВА делото за разглеждане в открито съдебно заседание на ……….……….……………………… 2020 година от ………… часа, за когато страните да се призоват по реда на чл.289 ГПК.
На касатора Д. Г. Т., чрез адвокат С. Г.-Т., да се съобщи задължението в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на сумата 30,15 (тридесет лева и петнадесет стотинки) лева, като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: