Определение на ВКС – ГП, III г.о.
3
1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 57
гр. София, 21.01.2020 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 2895/2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпили са касационна жалба с вх. № 20000 от 14.11.2018 г. от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор при Апелативна прокуратура – София и касационна жалба вх. № 20908/26.11.2018 г. от Е. Д. М. от [населено място], приподписана от особения му процесуален представител – адв. Зарина Д. от АК-София (уточнена с допълнителни касационни жалби вх. № 10163/26.11.2018 г., вх. № 216/07.01.2019 г. и молба вх. № 6741/03.04.2019 г.), против въззивно решение № 2527 от 01.11.2018 г., постановено по в.гр.д. № 362/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГК, 12 с-в, с което е отменено решение № 5381 от 27.06.2016 г., постановено по гр.д. № 7685/2012 г. по описа на Софийски градски съд, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Е. Д. М. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за сумата над присъдения размер от 5000 лв., до размер на сумата от 8000 лв. и вместо това Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Е. Д. М. сумата от още 3000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 06.04.2010 г. до окончателното плащане. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата му отхвърлителна част, съгласно решение 112/14.01.2019 г. по описа на Софийски апелативен съд, постановено по реда на чл. 247 ГПК. Страните релевират касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът Прокуратурата на Република България, поддържа, че подадената жалба е допустима по смисъла на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и че в постановеното решение на въззивния съд, в частта, с която е уважен предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 8000 лв., съдът се е произнесъл по правни въпроси, от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във връзка с наведените основания, се позовава на противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968 г., т. II, ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК, т. 3 и 11, ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, както следва: решение № 253 от 27.10.2016 г. по гр.д. № 457/2016 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 458 от 16.12.2015 г. на ВКС по гр.д. № 3484/2015 г. IV г.о.; решение № 236/19.10.2016 г. по гр.д. № 1543/2016 г. IV г.о. Поставените въпроси от процесуално и материалноправно естество са: за задължителната преценка на съда на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди и относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ.
Ответникът по жалбата Е. Д. М. от [населено място] е подал до Върховен касационен съд жалба с вх. № 10164 от 26.11.2018 г., приподписана от особения му процесуален представител – адв. Зарина Д. от АК-София, която има характера на отговор на подадената от Прокуратурата на Република България касационна жалба. Изразява се становище, че подадената от Прокуратурата касационна жалба е бланкетна, немотивирана, неясна, поради което и неоснователна.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът Е. Д. М., чрез особения си процесуален представител адв. Зарина Д., поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, съдът се е произнесъл по правен въпрос от значение за изхода на делото, решен в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във връзка с наведеното основание, се позовава на противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968 г., решение № 169 от 29.11.2018 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. 4593/2017 г. и решение № 275 от 15.12.2017 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. 5174/2016 г., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Поставен е следният правен въпрос: как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща чл. 4 ЗОДОВ. Твърди, че поставеният правен въпрос е свързан с решаващите изводи на съда, въз основа на които същият е обосновал съществуването на спорното право, предмет на делото и размера на определеното обезщетение, с което съдът е нарушил принципа за справедливост, като не е извършил необходимата детайлна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за прилагането му.
Ответникът по жалбата Прокуратурата на Република България не е изразил становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационните жалби са допустими и редовни като подадени в срок срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на Прокуратурата на Република България, за присъждане на обезщетение за репариране на причинените на ищеца неимуществени вреди, настъпили в пряка причинна връзка с повдигнатото му незаконно обвинение по сл.д. № 84/2004 г. за извършени на 11.08.2004 г. тежки умишлени престъпления по чл. 142, ал. 2, т. 1, т. 2, пр. 1 и т. 5, пр. 2, вр. ал. 1 НК спрямо четири лица, както и извършени по същото време престъпления с правна квалификация чл. 198, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК, извършени спрямо три лица, по което е бил признат за невинен с влязла в сила присъда по НОХД № 3546/2005 г. на СРС. Ищецът е бил задържан под стража за срок от 7 месеца и 8 дни /от 11.08.2004 г. до 19.03.2005 г./, търпял е ограничителна мярка за неотклонение „Подписка“ за срок от 5 години и 17 дни /от 20.03.2005 г. до 06.04.2010 г./, като общо наказателното производство срещу него е продължило за период от 5 години, 7 месеца и 25 дни. За да определи размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съгласно чл. 52 ЗЗД съдът е приел, че в резултат на воденото срещу ищеца производство, последният е бил откъснат от семейството си и обичайния си начин на живот. Въззивният съд е взел предвид, че ограничаването на свободата и принудителното пребиваване в условията на арест са причинили на ищеца страдания – безсъние, тревожност, липса на настроение, депресия, раздразнен стомах, повишаване на кръвно налягане и др. с невротичен характер страдания. Приел е, че наложените му ограничения в придвижването са го лишили от възможност да спортува, да общува пълноценно със съпругата и да води нормален полов живот, да осъществява възпитателен надзор над дъщеря си, като родителският му авторитет и близките отношения с нея били съществено нарушени, в резултат на което и за детето настъпили сериозни негативни последици. При определяне размера на обезщетението въззивният съд е отчел още негативното въздействие върху името, с което ищецът се е ползвал в обществото, което е оказало допуснатото от органите по разследването оповестяване чрез медиите на информация за повдигнатото му обвинение, обстоятелството, че ищецът е бил обективно затруднен да реализира трудови доходи и че в хода на разследването е търпял значително накърняване на личния му и семеен живот, както и били иззети значително количество негови вещи и вещи на семейството му. Съдът е приел, че наказателното преследване не е протекло в разумен срок. Образуваното съдебното производство било двукратно прекратявано и връщано на Прокуратурата, поради допуснати процесуални нарушения във фазата на изготвянето на обвинителния акт. Съдът е приел за неустановено по несъмнен начин от фактическа страна, че ищецът е повишил нивата на холестерола си, получил хипертония, атрофия на мускулите, увреждане на зрението, позовавайки се на липсата на доказателства за здравния статус на лицето преди задържането, както и на събраните по делото експертизи, които установяват добри общо състояние, охраненост и мускулен тонус. По отношение на констатираните дископатия и лумбосакрален радикулит, въззивният съд е приел, че същите, макар и търпени по време на процесното наказателно производство, са констатирани в период, отдалечен повече от шест месеца след изменението на мярката му за неотклонение и по време, когато ищецът е бил задържан под стража във връзка с други наказателни производства. От друга страна, съдът е възприел за установени от фактическа страна редица обстоятелства, обуславящи по-нисък размер на дължимото обезщетение – от приобщената в следственото дело справка за съдимост установява, че към момента на започване на наказателното преследване срещу ищеца, същият е бил вече двукратно осъждан с влезли в сила присъди за извършени кражби; от представено по делото Удостоверение рег. № 6787/14.10.2015 г. се установява, че по време на воденето на процесното наказателно производство ищецът е бил задържан във връзка с още четири наказателни производства: по сл.д. № 31/2005 г., сл.д. № С-44/2005 г., сл.д. № 659/2002 г. и по дознание № 130/2002 г. Въз основа на посочената справка и данните за призоваването на ищеца съдът приема, че за повечето от съдебните заседания по наказателното дело същият е бил призоваван в Софийски централен затвор и е бил довеждан от служба „Охрана на съдебната власт“. Също, че не се е явил в последните две заседания, тъй като не е можел да бъде намерен и е бил обявен за общодържавно издирване във връзка с друго наказателно производство срещу него. Въз основа на обстоятелствата, които въззивният съд намира за установени и като отчита, че настъпилите за ищеца неимуществени вреди до значителна степен се дължат и на другите наказателни производства, водени по същото време, но „задържането под стража“ е първо по време именно във връзка с процесното производство, което е било и широко публично оповестено, приема, че същото се е отразило в най-съществена степен за претърпените неимуществени вреди. С оглед на така изложените съображения, въззивният съд е приел, че присъденото от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 5 000 лв. не е справедливо и е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на ищеца допълнително обезщетение за неимуществени вреди в размер на още 3 000 лв.
Настоящият състав на Трето гражданско отделение намира, че е налице соченото от касаторите основание за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение по поставения правен въпрос за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД във връзка с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно ППВС № 4/23.12.1968г., т. 11, ТР № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и установената практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, вр. с чл. 4 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, вкл. сочената от жалбоподателите в касационните им жалби, както и решение № 112/14.06.2011 г. по гр.дело № 372/2010 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 376/21.10.2015г. по гр.д. № 514/2012г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 832/10.12.2010 г. по гр.д. № 593/2010г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 449/16.05.2013г. по гр.д. № 1393/2011г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 263 от 21.03.2017 г. по гр.д. № 627/2016г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 70/29.03. 2016 г. по гр.д. № 5257/2015г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 251/21.12.2015г. по гр.д. № 812/2015г. на ІІІ г.о. на ВКС и др., размерът на обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост въз основа на преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, като напр. тежестта на обвинението, продължителността на наказателното производство, вида и срока на мярката за неотклонение, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца в личния и социалния му живот, а също и редица други обстоятелства от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди, като например: възрастта и съдебното минало на ищеца, здравословното му състояние, степента на засягане на личния и социален живот от наказателното преследване. С атакуваното въззивно решение при определяне на процесното обезщетение не са отчетени всички обстоятелства с правно значение за определяне размера на неимуществените вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД по процесното незаконно обвинение, приключило с оправдателна присъда, което се явява в противоречие с разрешенията, дадени в ППВС № 4/1968г., т. 11, ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и горецитираната практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, поради което следва да бъде допуснато касационно обжалване по поставения правен въпрос от материално естество, от значение за изхода на делото и от двете страни, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Касаторът Прокуратурата на Република България не дължи внасяне на държавна такса, на основание чл. 83, ал. 1, т. 3 ГПК, вр. ТР № 7 от 16.11.2015 г. по тълк.д. № 7/2014 г. на ОСГК на ВКС;
Касаторът Е. Д. М. е освободен от внасянето на държавна такса по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2527 от 01.11.2018 г., постановено по в.гр.д. № 362/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГК, 12 с-в, по касационна жалба с вх. № 20000/14.11.2018 г. от Прокуратурата на Република България и касационна жалба с вх. № 20908/26.11.2018 г. от Е. Д. М. от [населено място], в обжалваните му части.
Делото да се докладва на председателя на Трето гражданско отделение на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание, с призоваване на страните.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: