№58 от 5.2.2020 по гр. дело №3682/3682 на 4-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

1

1

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 58

гр.София, 05.02.2020 г.

Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и девети януари две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров

като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 3682/ 2019 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Г. И. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Сливенски окръжен съд № 70 от 25.04.2019 г. по гр.д.№ 144/ 2019 г., с което е потвърдено решение на Сливенски районен съд № 1518/ 28.12.2018 г. по гр.д.№ 61/ 2018 г. (поправено с решение № 195 от 14.02.2019 г. по същото дело) и по този начин е отхвърлен предявеният от жалбоподателката против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” (ГДИН) иск, квалифициран по чл.124 ал.1 ГПК за признаване за установено, че К. Г. И. има право на допълнителен платен годишен отпуск от по 12 дни за положен извънреден труд над 50 часа за всяко тримесечие в периода 01.01.2003 г. – 30.06.2013 г. поради погасяване на правото по давност.
Жалбоподателката повдига като основание за допускане на касационното обжалване правни въпроси, които съдът уточнява при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, в следния смисъл: за възможността да се погасяват по давност установителни искове за субективни права; за естеството на правото на допълнителен отпуск по чл.229 ал.1 т.9 (предишна т.8) ЗМВР 1997 г. (отм.) и чл.212 ал.1 т.3 ЗМВР 2006 г. (отм.) и наличието на срокове за упражняването му, както и погасява ли се то по давност поради неупражняване; за давностния срок, в който се погасява правото на допълнителен платен годишен отпуск по чл.229 ал.1 т.9 (предишна т.8) ЗМВР 1997 г. (отм.) и чл.212 ал.1 т.3 ЗМВР 2006 г. (отм.) и за началото на неговото течение; за приложимостта на сроковете по чл.176а КТ и чл.59а ЗДСл по отношение на правото на допълнителен платен годишен отпуск по чл.229 ал.1 т.9 (предишна т.8) ЗМВР 1997 г. (отм.) и чл.212 ал.1 т.3 ЗМВР 2006 г. (отм.). Счита, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Съда на Европейския съюз, на Конституционния съд и на Върховния касационен съд, както и че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Излага и съображения за очевидна неправилност на обжалваното решение.
Ответната страна ГДИН оспорва жалбата с доводи за недопустимост. Според нея спорът е трудов и не попада в обхвата на изключението по чл.280 ал.2 т.3 ГПК (вероятно се има предвид чл.280 ал.3 т.2 ГПК), поради което касационният контрол на въззивното решение е изключен от процесуалния закон. Евентуално поддържа, че няма основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси, тъй като по разрешаването им има установена практика, която не се нуждае от осъвременяване или промяна и е съобразена от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. Излага и съображения за правилност на това решение.
Съдът намира жалбата за допустима. Неоснователно ответната страна счита за приложима разпоредбата на чл.280 ал.3 т.2 ГПК. Цитираната норма изключва касационния контрол по отношение на въззивни решения по трудови спорове, а легална дефиниция за трудов спор се съдържа в разпоредбата на чл.357 КТ. Такива са споровете между работник или служител и работодател относно възникването, съществуването, изпълнението и прекратяването на трудовите правоотношения, споровете по изпълнението на колективните трудови договори и установяването на трудов стаж, споровете между избраните по реда на чл.7 ал.2 КТ и чл.7а КТ представители на работниците и служителите и работодателя, споровете между работниците и служителите, изпратени от предприятие, което осигурява временна работа, и предприятието ползвател, както и спорове между командировани на територията на Република България работници и техния работодател. Спорът за съществуване на право на допълнителен платен годишен отпуск между лица, които нямат качеството на работник и работодател, не попада в категорията спорове, определени със закон като трудови. Въззивното решение по такъв спор не е окончателно и с оглед цената на иска – той е неоценяем.
Искането за допускане на касационно обжалване е основателно.
За да отхвърли предявения иск, въззивният съд е приел за установено по реда на чл.272 ГПК, че ищцата работи като държавен служител в ответното учреждение. Работното й време било изчислявано и отчитано сумирано за тримесечен период, тъй като е давала дежурства по смени (24-часови, 12-часови или 8-часови) по предварително определен график. Съдът установил от свидетелските показания, че ищцата постъпила на работа в Затвора – Сливен през 2004 г., като до 2010 г. 24-часовите смени, които давала, започвали от 07,30 ч, но служителите били длъжни да се явят на работа 15 минути по-рано. В 7,30 ч започвал инструктаж, с продължителност минимум 15 минути, след което следвало приемане – сдаване на смяната, което включвало документално предаване и обхождане на територията на поста и поименна проверка на лишените от свобода. Работната смяна завършвала реципрочно – с приемане – сдаване и фактически работният ден приключвал на следващия ден около 8,45 ч. 12-часовите дежурства били дневни или нощни, като дневното дежурство започвало също в 7,30 ч, но служителите били длъжни да се явят на работа в 7,15 ч, а смяната приключвала в 21,00 ч. Продължителността на 8-часовото дежурство била между 8 часа и половина и 9 часа. След 2010 г. служителите не били длъжни да се явяват 15 минути преди инструктажа. По време на дежурствата служителите (включително ищцата) не са имали право да напускат територията на затвора, да свалят униформата си и принадлежностите към нея (дори през времето на почивки), а през нощните дежурства и по време на хранене са били на разположение. През исковия период от септември до юли служителите са имали практични и теоретични занятия два пъти месечно с продължителност минимум 4 часа. Също в целия период извън дежурствата извършвали претърсвания, като всяко е продължавало поне два часа и половина и са правени поне веднъж през пролетта и веднъж през есента. При тези фактически установявания от правна страна съдът приел, че искът е неоснователен, защото правото на допълнителен отпуск е погасено по давност. Посочил, че при преобразуващите субективни права (каквото счел, че е процесното), погасителната давност започва да тече от момента, в който те могат да се упражнят. Доколкото по отношение на ответника се претендира да бъде признато, че дължи допълнителен отпуск като компенсация за положен извънреден труд над 50 часа за периода 01.01.2003 г. до 30.06.2013 г., това би могло да стане само за период 3 години преди датата на исковата молба, защото давността тече от момента на възникването на правото, който е и момента, в който то е могло да бъде упражнено. Исковата молба била депозирана на 05.01.2018 г., затова всички права на ищцата, възникнали преди 05.01.2015 г., били погасени по давност.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви, материалноправният въпрос за естеството на правото на допълнителен отпуск по чл.229 ал.1 т.9 (предишна т.8) ЗМВР 1997 г. (отм.) и чл.212 ал.1 т.3 ЗМВР 2006 г. (отм.) и наличието на срокове за упражняването му, както и погасява ли се то по давност поради неупражняване, обуславя обжалваното решение. Той е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (решение по гр.д.№ 786/ 2019 г., ІV г.о.), поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Останалите повдигнати въпроси съдът ще обсъди като касационни доводи.
По изложените съображения Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Сливенски окръжен съд № 70 от 25.04.2019 г. по гр.д.№ 144/ 2019 г.
Жалбоподателката е освободена от задължението за държавна такса.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: