О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 81
гр. София, 13.04.2020 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на тридесет и първи март през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1579 по описа за 2019г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника И. А. А. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Б. Ж. и насрещна касационна жалба от ищеца Ви Би Ем Ди Лимитед, дружество, регистрирано във фирмения регистър на Британските Вирджински острови, [населено място], Т. чрез процесуален представител адв. К. М. срещу решение № 301 от 20.12.2018г. по в. т. дело № 562/2018г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение.
Касаторът – ответник И. А. А. обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 1095 от 19.06.2018г. по гр. дело № 197/2017г. на Варненски окръжен съд, Гражданско отделение И. А. А. е осъден да заплати на Ви Би Ем Ди Лимитед, дружество, регистрирано във фирмения регистър на Британските Вирджински острови, [населено място], Т. сумата 28 500 евро, представляваща получени от И. А. А. суми по банковата му сметка, разкрита в „Алианц Банк България“ АД без основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, заедно със законната лихва, считано от 27.01.2017г. до окончателното изплащане, както и сумата 5 289,66 лв. – разноски за първоинстанционното производство и сумата 1 114,82 лв. – разноски за въззивното производство.
Касаторът – ответник поддържа становище за недопустимост на въззивното решение, тъй като въззивният съд се произнесъл по въпроси, които не били поставени от страните нито във въззивната жалба, нито в хода на първоинстанционното производство. Прави оплакване за неправилност на въззивния съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС:
1. Длъжен ли е въззивният съд да основава решението си изключително и само на доводите на страните във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба или е свободен да извършва преценката си за основателност на иска, съответно на възраженията срещу иска на ответника, без оглед на доводите във въззивната жалба, а и извън доводите на страните, навеждани в хода на първоинстанционното производство? – противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 и решение № 960/07.01.2010г. по гр. д. № 4551/2008г. на ВКС, ГК, IV г. о.
2. Съставлява ли установено с писмен акт задължение за връщане на дадена сума банковият превод без посочено основание за превод? – противоречие с решение № 524/28.12.2011г. по гр. д. № 167/2011г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 283/14.11.2014г. по гр. д. № 1609/2014г. на ВКС, ГК, IV г. о.
Касаторът – ответник поддържа също, че решението на Варненски апелативен съд е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2 ГПК.
Ищецът Ви Би Ем Ди Лимитед, дружество, регистрирано във фирмения регистър на Британските Вирджински острови, оспорва касационната жалба и поддържа становище за допустимост на въззивното решение. Прави възражения за липса на твърдените от касатора – ответник основания за допускане на касационно обжалване, тъй като съдебният състав не е излязъл извън пределите на оплакванията във въззивната жалба, в която се съдържат обосновано възражение срещу допустимостта на свидетелските показания, препраща се към възраженията, направени пред Варненски окръжен съд в молба от 11.10.2017г., като възражението касае установяване на предаването на парите от ответника, получени от него по банков път, предвид наличие на писмено доказателство за превода. По втория правен въпрос ищецът поддърж, че въпросът не е сред решаващите обуславящи крайните изводи на съда по иска с правно основание чл. 55 ЗЗД – в мотивите на съдебния акт не е обективиран извод, че банковият превод без посочено основание установява парично задължение за връщане на полученото, а е изложил доводи защо са недопустими гласни доказателства за установяване на изпълнението на възложеното действие, като забраната за това е извел от обстоятелството, че получаването на паричните средства е установено с писмен акт.
Касаторът – ищец Ви Би Ем Ди Лимитед, дружество, регистрирано във фирмения регистър на Британските Вирджински острови с насрещната касационна жалба обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от Ви Би Ем Ди Лимитед срещу И. А. А. иск за връщане на сумата 28 500 евро, претендирана като дадена по договор за заем, сключен между страните през м. февруари 2012г. на основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, заедно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска.
Касаторът – ищец прави оплакване за неправилност на въззивния съдебен акт в отхвърлителната му част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 1, като поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС: Допустимо ли е в производство с правно основание чл. 240 ЗЗД в случай, че предаването на паричната сума е установено с писмен документ, да се установяват със свидетелски показания останалите елементи на договора за заем? – противоречие с решение № 82/12.05.2015г. по гр. д. № 5122/2014г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 253/17.10.2014г. по гр. д. № 2902/2014г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 524/28.12.2011г. по гр. д. № 167/2011г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 546/23.07.2010г. по гр. д. № 856/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о.
Всяка от страните претендира присъждане на направените по делото разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:
Касационната жалба и насрещната касационна жалба са редовни – подадени са от легитимирани страни в предвидените в чл. 283 и чл. 287, ал. 2 във връзка с ал. 1 ГПК едномесечни преклузивни срокове, насочени са срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговарят на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Въз основа на представеното банково удостоверение изх. № 848/12.06.2017г., издадено от „Алианц Банк България“ АД, въззивният съд е приел, че по банковата сметка с титуляр И. А. А. са постъпили четири превода от банкова сметка в чуждестранна банка HSBC Банк с наредител ищеца VBMD LTD за периода 01.04.2012г. – 01.04.2013г. в следните размери: 5 000 евро на 24.04.2012г., 8 500 евро на 17.12.2012г., 5 000 евро на 04.03.2013г. и 5 000 евро на 24.04.2013г. Въз основа на извлечение от сметката на И. А. с отразено движение по банковата сметка за процесния период, както и SWIFT съобщения за получени валутни преводи, съдебният състав е констатирал, че за периода 01.01.2012г. – 01.04.2012г. в сметката на И. А. на 03.02.2012г. е постъпил паричен превод от банковата сметка на въззиваемото дружество в размер 5 000 евро. При преводите не е посочено основание за извършването им.
За да направи извод за неоснователност на иска с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240 ЗЗД, въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал твърдението си за сключен между страните по делото договор за заем, а именно не е доказал един от елементите на фактическия състав на чл. 240 ЗЗД – постигнатото между страните съгласие за предаване от заемодателя на заемателя на парична сума в размер на 28 500 евро със задължение на заемателя да я върне при поискване. Посочил е, че по делото е установено по делото предаването на сумата в размер на 28 500 евро, но не и основанието за получаването й – договора за заем. Съдебният състав е изложил съображения, че ищецът не може със свидетелски показания да докаже извършването на волеизявления, които изграждат фактическия състав на договор на стойност над 5 000 лв.; ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, изключващо свидетелските показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5 000 лв., не е приложимо само когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености, т. е. когато страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки. Поради това въззивната инстанция е направила извод за недопустимост с оглед забраната на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК на събраните гласни доказателства /показанията на свидетелите А. Й., П. Ч. и П. Б./ за установяване на основанието на получаване на сумата от 28 500 евро, както и на волеизявлението на получателя на сумата, че се задължава да върне полученото в заем.
По отношение на предявения евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на сумата 28 500 евро като платена при първоначална липса на основание, въззивният съд е съобразил доказателствената тежест на страните, че ищецът следва да въведе като твърдение и докаже факта на предаването на вещ, респективно на плащането на парична сума, а ответникът – основание за получаването или за задържане на полученото. За да направи извод за неговата основателност, съдебният състав е приел, че ищецът е доказал превеждането на исковата сума по банкова сметка на ответника И. А., но ответникът не е доказал при условията на главно и пълно доказване наличието на основание за получаване или за задържането от него на получената искова сума.
Относно възражението на ответника по иска, че между страните е налице устен безвъзмезден договор за поръчка, по силата на който след превеждане от чужбина на сумата по сметката на И. А. той е следвало да я изтегли и предаде на представляващия ищцовото дружество – В. Б., които действия той е извършил и получените от него суми са предадени обратно на представляващия дружеството – ищец, въззивната инстанция е изложиласледните аргументи за неговата неоснователност:
1/ Възражението е неоснователно, предвид самите твърдения на И. А., изложени в отговора на исковата молба и поддържани в съдебно заседание, и съдържанието на договора за поръчка по смисъла на чл. 280 ЗЗД – изложените от ответника твърдения /свеждащи се до получаване на сума, преведена по банков път със задължение за връщането и обратно на лицето, от което я е получило, но в брой/ сочат на друг тип правоотношение – договор за заем, а не на договор за поръчка; за да бъде договор за поръчка следва на ответника да му бъде възложено извършването на някакво действие, каквото например би било предаване на получената сума на трето лице, а в настоящия случай изрично е заявено, че сумите са предавани на Б. като представляващ ищцовото дружество.
2/ Дори да се приемат за установени твърденията на ответника, че преведените по банковата му сметка суми са по договор за поръчка за изтеглянето им и предаването им на представляващия дружеството, то получаването им е установено с писмен документ – извлечение от банкова сметка, поради което е налице забрана за установяване на изпълнение на възложеното действие – предаване на сума с гласни доказателства, съгласно чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК.
3/ Въззивният съд е изложил и други евентуални съображения: ако се приеме, че сключването и изпълнението на устен безвъзмезден договор за поръчка е допустимо да се установи с гласни доказателства, то от показанията на свидетелите С. С. и М. Т. не се установяват при условията на главно и пълно доказване, както съществените елементи на договора за поръчка, така и изпълнението на задължението на довереника по него. Съдебният състав е посочил, че двете свидетелки твърдят, че лично са виждали предаване на суми от И. А. на В. Б. /свидетелката С. два пъти – в началото на м. март 2013г. и в края на м. април 2013г., а свидетелката Т. – през м. декември 2012г./, но същите не установяват количеството предадени пари, нито съществуваща между страните договорка относно предаването на тези суми. Изложил е съображения, че от отделни реплики, чути от свидетелката С., не може да бъде направен извод за постигнато съгласие между страните за превеждане, теглене и предаване на сумите по възлагане от страна на Б., тъй като предаването на парична сума може да бъде на различни основания. Въззивният съд е обсъдил показанията на свидетелите на ответника и е приел, че не може да бъде направен извод за уговорки между ищеца Ви Би Ем Ди Лимитед, дружество, регистирирано във фирмения регистър на Британските Вирджински острови и ответника И. А. за предаване на суми от патримониума на търговеца и за основанието за предаване на тези суми.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По касационната жалба на ответника И. А.:
Д. на касатора – ответник за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради неговата недопустимост е неоснователен. Постоянна е практиката на ВКС, че едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Когато съдът се е произнесъл по непредявен иск, постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. В настоящия случай въззивният съд се е произнесъл по предявените искове, въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК.
Формулираният от касатора – ответник в т. 1 от изложението към касационната жалба процесуалноправен въпрос е релевантен, тъй като е от значение за делото и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Д. на касатора – ответник за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, защото не е осъществена допълнителната предпоставка на посочената разпоредба. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В настоящия случай въззивният съд се е произнесъл по изложените от страните фактически твърдения, възражения и правни доводи по съществото на спора в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК.
Д. на касатора – ответник за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения в т. 2 от изложението правен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК също е неоснователен. Въпросът е важен, но както и да бъде решен, същият не би променил изхода на спора, тъй като въззивният съд е изложил и други съображения за неоснователност на възражението на ответника за наличието на сключен между страните устен безвъзмезден договор за поръчка, а именно след обсъждане на свидетелските показания е приел, че от показанията на свидетелите на ответника не се установяват при условията на главно и пълно доказване, както съществените елементи на договора за поръчка, така и изпълнението на задължението на довереника /ответника/ по него.
По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното решение на Варненски апелативен съд в обжалваната от ответника осъдителна част не е очевидно неправилно, тъй като същото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, въззивното решение в обжалваната от ищеца част не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.
Предвид липсата на твърдените от касатора – ответник основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Варненски апелативен съд в осъдителната му част. С оглед изхода на делото разноски на касатора – ответник не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът – ответник следва да заплати на ищеца сума в размер 1 250 лв., представляваща разноски за касационното производство по касационната жалба на ответника.
По насрещната касационна жалба на „Алианц Банк България“ АД:
Предвид недопускане на касационно обжалване на въззивното решение в осъдителната му част по касационната жалба на ответника И. А. А., на основание чл. 287, ал. 4 ГПК насрещната касационна жалба на ищеца „Алианц Банк България“ АД не подлежи на разглеждане. С оглед изхода на спора останалата част от направените от ищеца разноски в размер 1 250 лв. не се присъждат.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 301 от 20.12.2018г. по в. т. дело № 562/2018г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение в частта, с която след частична отмяна на решение № 1095 от 19.06.2018г. по гр. дело № 197/2017г. на Варненски окръжен съд, Гражданско отделение И. А. А. е осъден да заплати на Ви Би Ем Ди Лимитед, дружество, регистрирано във фирмения регистър на Британските Вирджински острови, [населено място], Т. сумата 28 500 евро, представляваща получени от И. А. А. суми по банковата му сметка, разкрита в „Алианц Банк България“ АД без основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, заедно със законната лихва, считано от 27.01.2017г. до окончателното изплащане, както и сумата 5 289,66 лв. – разноски за първоинстанционното производство и сумата 1 114,82 лв. – разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА И. А. А. с ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет. 4, ап. 19 да заплати на Ви Би Ем Ди Лимитед, дружество, регистрирано във фирмения регистър на Британските Вирджински острови, Road Town Tortola /гр. Р. Т., Т./, адрес Ap. G Hogh Plaza, fl. 2, P. O. BOX 3410, фирмен номер в БВО 1024940 на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер 1 250 лв. /хиляда двеста и петдесет лева/ – разноски за касационното производство по касационната жалба на ответника.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ насрещната касационна жалба на Ви Би Ем Ди Лимитед, дружество, регистрирано във фирмения регистър на Британските Вирджински острови, Road Town Tortola /гр. Р. Т., Т./, адрес Ap. G Hogh Plaza, fl. 2, P. O. BOX 3410, фирмен номер в БВО 1024940 срещу решение № 301 от 20.12.2018г. по в. т. дело № 562/2018г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение в частта, с която е отхвърлен предявеният от Ви Би Ем Ди Лимитед срещу И. А. А. иск за връщане на сумата 28 500 евро, претендирана като дадена по договор за заем, сключен между страните през м. февруари 2012г. на основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, заедно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване в частта, с която се оставя без разглеждане насрещната касационна жалба, с частна жалба в едноседмичен срок от съобщението до ВКС, ТК, друг тричленен състав. В останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.