2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 827
гр. София, 15 ноември 2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1897 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Университетска многопрофилна болница за активно лечение (УМБАЛ) „Александровска” ЕАД срещу решение № 213/25.01.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 2794/2018 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение е отменено отхвърлителното първоинстанционно решение от 09.01.2018 г. по гр. дело № 6920/2013 г. на Софийския градски съд (СГС) и вместо него е постановено следното: уважен е първоначалният иск по чл. 49 от ЗЗД, като е осъден жалбоподателят да заплати на ищеца Т. Ц. Р. сумата 25 500 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в търпени от последния болки и страдания от атрофия на левия му тестис, вследствие направена на 03.10.2012 г. операция за отстраняване на рецидивирала ингвинална херния, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.10.2012 г. до окончателното ? изплащане; уважен е и обратният иск по чл. 435 от КЗ, като е осъдено третото лице-помагач и ответник по този иск „ДЗИ – общо застраховане“ ЕАД да заплати на жалбоподателя сумата 10 000 лв. – застрахователно обезщетение, дължимо съобразно сключена застраховка „професионална отговорност на медицинския персонал“ с полица № 211012213000063/05.09.2012 г., след като жалбоподателят изплати тази сума на ищеца; в тежест на касатора са възложени и разноските по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на решението, поради необоснованост, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на болницата-жалбоподател, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) дали въззивният съд е изпълнил задължението си да постанови своя акт, след обективна преценка на всички ангажирани по делото доказателства; 2) след като съгласно националния рамков договор (НРД) за медицинските дейности между Националната здравноосигурителна каса и Българския лекарски съюз, медицинският документ „епикриза“ няма характеристиките на първичен документ, допустимо ли е изключение при възприемането му и в кои случаи; 3) в кой момент от провеждано в различни лечебни заведения продължително лечение, епикризата може да се приеме за първичен документ, макар и да се издава в деня на дехоспитализацията на пациента; 4) изискват ли се специални познания при определяне характера и правилното възприемане на специфични, бланкетно утвърдени писмени доказателства, важни за формиране на съдебната воля и въведени със специален „норматив“, като относимия в случая НРД; 5) съобразено с отсъствието на специални медицински познания у съда, когато у него са се породили съмнения относно правилността и яснотата на вече дадени по казуса експертни заключения, длъжен ли е съдът по свой почин да назначи нова съдебно-медицинска експертиза (СМЕ), с оглед разпоредбата на чл. 195, ал. 2 от ГПК; 6) кога се счита, че извършителят по чл. 45 от ЗЗД е установен и следва ли той да бъде изрично посочен от съда; 7) следва ли да бъде вменена гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 от ЗЗД, при условието на предполагаемост за извършителя по чл. 45 от ЗЗД, без да е изрично посочен; 8) как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД, длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените физически и морални вреди, и да намери „справедливия еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „известно компенсиране“; и 9) може ли да се приеме за доказана причинна връзка между действия и резултат, при положение, че не са установени нито лицето-извършител по арг. на чл. 45 от ЗЗД, нито етилогията на болестния процес. По отношение на първия и петия от тези въпроси касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, пр. 1 от ГПК, като поддържа, че тези правни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, и конкретно: първият въпрос – в противоречие с т. 12 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, а петият въпрос – в противоречие с т. 10 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на останалите седем правни въпроса жалбоподателят не е навел никое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Същевременно, в изложението му се поддържа наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Р., в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Другият ответник по касационната жалба – третото лице – помагач на касатора, но и ответник по предявения от последния обратен иск – „ДЗИ – общо застраховане“ ЕАД не е подало отговор на касационната жалба.
По наведените основания за допускане на касационното обжалване, съдът намира следното:
Разпоредбите на чл. 280, ал. 1 от ГПК (предвид и задължителните указания и разяснения, дадени с ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) изискват за допускане на касационното обжалване кумулативното наличие както на общо основание за това (касаторът да е изложил ясна и точна формулировка на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е от значение за изхода по конкретното дело и да е включен в предмета на спора по него, както и да е разрешен в обжалваното въззивно решение и да е обусловил правните изводи на въззивния съд по делото), така и на някое от допълнителните основания по т. 1, т. 2 или т. 3 на тази разпоредба (жалбоподателят да е навел твърдения, че съответният правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, на КС или на СЕС, или касаторът да е изложил съображения, че правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото). Както вече беше посочено, по отношение на втория, третия, четвъртия, шестия, седмия, осмия и деветия от формулираните от него правни въпроси, касаторът в случая не е навел никое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, поради което касационното обжалване по тези въпроси не следва да се допуска.
Няма основание касационното обжалване да се допуска и по първия процесуалноправен въпрос, тъй като той не съставлява общо основание за това по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Това е така, защото с обжалваното въззивно решение апелативният съд не е дал, а и не би могъл да даде разрешение на този въпрос, тъй като очевидно не е в неговите правомощия той сам да преценява дали е изпълнил собственото си задължение „…да постанови своя акт, след обективна преценка на всички ангажирани по делото доказателства“, каквато е формулировката на въпроса. Тази проверка относно правилността на въззивното решение е в правомощията на касационна инстанция, но следва да бъде извършена, не с настоящото определение по чл. 288 от ГПК, а едва с касационното решение по чл. 290 от ГПК.
Касационното обжалване, обаче следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по петия процесуалноправен въпрос, формулиран от касатора, който уточнен и конкретизиран от настоящия съдебен състав (съгласно т. 1, изреч. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) се свежда до следното: при отсъствието на специални медицински знания у съда, когато са се породили съмнения относно правилността и яснотата на вече приети по делото експертни заключения, длъжен ли е въззивният съд по свой почин (служебно) да назначи нова съдебно-медицинска експертиза.
Актуалното разрешение на този процесуалноправен въпрос не се съдържа в посочената от жалбоподателя, т. 10 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС (тъй като това тълкувателно решение е постановено при действието на отменения ГПК от 1952 г.), а е дадено с актуалната задължителна практика на ВКС, намерила израз в т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно дадените там, задължителни указания, въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В мотивите към тази точка от тълкувателното решение е разяснено и следното: Ако въззивната жалба съдържа оплакване в посочения смисъл, не е необходимо въззивникът да е поискал назначаване на експертиза за установяване на съответния факт и да е определил задачата на вещото лице, тъй като единствено съдът може да прецени дали установяването на този факт налага съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, изкуството, занаятите и др., изискващи специални знания, като предпоставка за назначаване на експертиза с определена задача. Необходимо и достатъчно е страната да се е позовала на процесуално нарушение на първата инстанция, което да е попречило на използването на това доказателствено средство, включително пропускът служебно да се назначи експертиза за изясняване на релевантни за делото въпроси. Ето защо, когато възникне необходимост да бъде установен даден факт във връзка с въведено във въззивната жалба оплакване, въззивният съд служебно назначава експертиза и определя задачата ? на разноски на страната, която носи тежестта да докаже съответния факт.
В случая, във въззивната жалба, с която е сезиран апелативният съд, се съдържат оплаквания за допуснато от първата инстанция нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в това, че макар пред него да са били наведени основания за отвод, СГС не е отвел вещото лице, изготвило заключението по първоначалната съдебно-медицинска експертиза по делото, като същевременно първоинстанционният съд е обосновал крайните правни изводи в решението си на това заключение. Във въззивната жалба са изложени и доводи, че и двете вещи лица по делото посочват различни – общи, по принцип, причини за настъпването на атрофията на тестиса на ищеца, но вещите лица не са категорични и не посочват коя от всички тези причини е довела до атрофията в конкретния случай. Във въззивното производство нова съдебно-медицинска експертиза не е допускана и изслушвана. В мотивите към обжалваното въззивно решение, при обсъждането на причинно-следствената връзка между процесната операция, извършена на 03.10.2012 г. от лекарски екип на ответната болница-касатор, и процесното увреждане на ищеца – атрофията на левия му тестис, апелативният съд не е възприел заключенията и на двете съдебно-медицински експертизи (първоначална и повторна), изслушани пред първата инстанция. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че и двете заключения – по съществените въпроси относно това, кога е настъпило увреждането на левия тестис на ищеца – дават дотолкова уклончиви отговори, че не могат да бъдат ползвани за обосноваване на съдебния акт. Също в тази връзка съдът е изложил и съображения, че за изготвяне на двете заключения вещите лица са използвали медицинските документи, съставени при лечението на ищеца в ответната болница, повечето от които са съставени от лица, които ищецът обвинява като преки причинители на деликта; както и че вещите лица не са коментирали друг медицински документ – издадената от МБАЛСМ „Н. Й. Пирогов“ при последващото оперативно лечение (отстраняването на атрофиралия тестис) на ищеца, епикриза от 27.05.2013 г. Излагайки съображения в тази насока, въззивният съд е приел, че атрофията на тестиса на ищеца е настъпила именно след и вследствие проведената в ответната болница-касатор процесна операция, като това свое становище е основал единствено на епикризата от 27.05.2013 г., удостоверяваща здравословното състояние на ищеца към момента на приемането му в МБАЛСМ „Н. Й. Пирогов“ – констатациите на лекарите тогава са за наложителна оперативна намеса, с цел премахване на атрофиралия тестис, като въззивният съд е приел и че в тази епикриза е вписана причината за настъпването на атрофията – извършената на 03.10.2012 г. процесна операция за лечение на херния. В тази връзка апелативният съд отново е изтъкнал, че уклончивите и противоречащи на този медицински документ (епикризата от 27.05.2013 г. на МБАЛСМ „Н. Й. Пирогов“), заключения на съдебно-медицинските по делото не могат да бъдат възприети.
От изложеното е видно, че обсъжданият процесуалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителните указания и разяснения, дадени с т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, –предвид оплакванията във въззивната жалба, апелативният съд не е извършил преценка дали има основания за служебно назначаване на нова съдебно-медицинска експертиза по делото, като същевременно, при постановяването на обжалваното въззивното решение, той не е възприел и двете приети в първоинстанционното производство заключения на съдебно-медицинските експертизи, по съображения, че тези заключения са уклончиви по въпроса относно причинната връзка между процесната операция и процесното увреждане на ищеца, както и че вещите лица не са обсъдили медицински документ (епикриза), с която тази причинно-следствена връзка се установява.
В заключение – касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следния процесуалноправен въпрос: при отсъствието на специални медицински знания у съда, когато са се породили съмнения относно правилността и яснотата на вече приети по делото експертни заключения, длъжен ли е въззивният съд по свой почин (служебно) да назначи нова съдебно-медицинска експертиза.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 510 лв., както и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 213/25.01.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 2794/2018 г. на Софийския апелативен съд.
УКАЗВА на жалбоподателя Университетска многопрофилна болница за активно лечение (УМБАЛ) „Александровска” ЕАД в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 510 лв.; като при неизпълнение на тези указания в посочения срок касационната му жалба ще бъде върната.
След представяне на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС – за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика по него – за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: