6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 831
С., 31,10,2016 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на трети октомври две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 488/16 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Р. Д. Р. и Ж. В. Я. и двамата от [населено място], подадена от пълномощника им – адв. И. Ст. И. против решение №332 от 04.11.2015 г. по т.д. №477/2015 г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която, след частична отмяна на решение №163 от 04.05.2015г. на Старозагорски съд по същество е признато за установено, че Р. Д. Р. и Ж. В. Я. в качеството им на авалисти по запис на заповед от 14.12.2010г. дължат при условията на солидарност сумата 27932.06лв.
Ответниците по касация – [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] не са заявили становище
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
С решението, предмет на обжалване, състав на Пловдивски апелативен съд е отменил решение №163 от 04.05.2015г. на Старозагорски окръжен съд, в частта му с която е отхвърлен предявения от [фирма] срещу настоящите касатори иск с правно основание чл.422 ГПК и по същество е признал за установено, че същите в качеството им на авалисти по запис на заповед от.14.12.2010г.дължат сумата 27932.06лв. В останалата част, с която първата инстанция е отхвърлила иска на същия ищец срещу [фирма], [населено място], решението е потвърдено. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че събирателното дружество – ответник е обвързано със сключен с ищеца [фирма], договор за лизинг за обезпечение, на който е поддържано от ищеца, че е бил издаден процесния запис на заповед. Съобразен, като безспорен от въззивният съд е факта, че договора е бил прекратен едностранно от ищеца, поради неизпълнение на задълженията на противната страна за заплащане на лизингови вноски, а лизинговата вещ върната, като лизингодателя търси неустойка, равняваща се на непогасената сума – стойностния адекват на остатъка на лизинговата цена на автомобила, така както е била установена от чл.11 от договора за финансов лизинг. Съдът е преценил като неоснователни възраженията на ответниците по иска за нищожност на тази клауза от договора. За неоснователно е било прието и възражението на ищеца, че процесния запис на заповед обезпечава дължимото, според него, вземане за неустойка.Съдът е мотивирал този свое разбиране с т.8.5 от общите условия, съгласно който лизингополучателят се задължава да предостави запис на заповед на лизингодателя за сума, включваща лизинговата цена, ведно с дължимите лихви и ДДС, но не и за вземания за неустойка, с оглед което е споделен правния извод на първостепенния съд за неоснователност на иска срещу издателя на записа на заповед. По отношение на авалистите, обаче, е прието, че те не са страни по каузалното правоотношение и поради това не могат да противопоставят възражение за несъществуване на дълга по договора.Посочено е още, че характерът на задължението на менителничния поръчител е самостоятелно, поради което липсата на задължение на издателя не води до извод за липса на такова и на авалиста., а доколкото не е установено недобросъвестност или злоупотреба с право на приносителя на менителничния ефект, то иска срещу авалистите следва да бъде уважен.
С представеното, изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторите са поддържали наличие на основание по чл.280, ал.1,т.1 и 2 ГПК, по които са поставили въпросът- „ Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни?.”Изброени са решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, обобщени като правен извод по поставения въпрос, за това, че съдът бил длъжен да изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и да се произнесе по всички защитни доводи и възражения, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК. Страната е обвързала въпроса с оплакване, че въззивинят съд не се бил произнесъл по възраженията изложени в отговора на въззивната жалба, с който страната развила съображенията си, че авалистите са неограничено отговорни съдружници в събирателното дружество – издадетл на записа на заповед, поради което отговарят неограничено и солидарно за задълженията на дружеството и могат да противопоставят на поемателя всички относителни възражения на хонората, основани на каузалното правоотношение В контекста на това оплакване са развити и още съображения буквално възпроизведени от касационната жалба.
Така поставеният въпрос може да бъде приет за релевантен, доколкото същия е релевантен за обезпечаване правилното развитие на всяко съдебно производство. Същият, обаче, не е обоснован с оглед посоченото от касаторите противоречие, обвързано с изведения от цитираната практика извод за задължението на въззивния съд да формира свои мотиви по съществото на спора и съответно да обсъди всички възражения на страните. Това, в случая, въззивният съд е направил, като е формирал свои мотиви в това число и по възраженията на настоящите касатори. Несъгласието на страната с тези изводи, респективно оплакването произтичащо от невъзприемането на защитната теза на касаторите от въззивната инстанция не обосновават наличие на противоречие с изброените съдебни актове, тъй като не съдържанието на мотивите, а непроизнасянето по конкретен фактически и правен довод, който би обусловил различен правен резултат, може по така поставения общ процесуален въпрос да обуслови наличие на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Касаторите са поставили въпроса „Съдружниците в Събирателното дружество /СД/ имат ли качеството на страна – длъжник по договорите и основаните на тях материални правоотношения, по които страна – длъжник е самото СД, предвид солидарната и неограничена лична отговорност на съдружниците за задълженията на дружеството ?”. Така поставен въпросът е релевантен, с оглед приетото, че авалистите- съдружници в СД –издател на записа на заповед,не са страни по каузалната сделка, за чието обезпечение е поддържано да е издаден менителничния ефект.
Въпросът не само е установил общо основание по чл.280, ал.1 ГПК, но касаторите са обосновали и наличие на основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. По приложеното решение №184 от 21.05.2015г. по т.д. № 185/2015г. на Пловдивски апелативен съд, за което касаторите са установили влизането му в сила, в аналогична фактическа хипотеза, изрично е прието, че твърденията за недобросъвестност на поемателя не следва да бъдат разгледани, тъй като авалиралите менителничния ефект като съдружници в СД – издател на ценната книга са страна по каузалното правоотношение, тъй като отговарят за задълженията на дружеството неограничено и солидарно. Следователно, страната по поставения въпрос обосновава както общо основание, така и допълнителен критерий за допускане на решението в обжалваната част до касационно обжалване.
Касаторите не обосновават довод за приложно поле на чл.280, ал.1, ал.1 т.1 ГПК по третия поставен от тях въпрос – „ Установяването в общо производство, с участието на издателя, поемателя и авалистите, на ограничена обезпечителна функция на записа на заповед – само по отношение на част от вземанията по каузалното правоотношение и предявяването на записа на заповед срещу авалистите за събиране на останалите вземания, които не са обезпечени със записа на заповед и за които те не са поръчителствали, представляват ли злоупотреба с право от страна на поемателя при предявяването спрямо авалистите на записа на заповед ?”. Така поставен, въпросът не е конкретизиран спрямо разглежданият случай който касае не част от вземането, спрямо която записа на заповед няма обезпечителна функция, а цялото претендирано вземане за неустойка, за което съдилищата са мотивирали липса на връзка между обезпечителната функция на менителничния ефект и претенцията. Дори, обаче въпросът да бъде приведен в съответствие с разглежданата хипотеза,съобразно правомощията на настоящата инстанция / арг. т.1 ТРОСТГТК №2/10г./, то въпреки неговата релевантност, страната не обосновава допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, каквото е поддържала. Изброените и приложени решения не разрешават така поставения въпрос, а формират задължителна практика по други правни въпроси. Изведеното от цитираните решения като обобщаващ извод, кореспондира единствено на поддържаното от страната за установеност на недобросъвестност на поемателя и е възпроизведено буквално от решение №249/15г. на ВКС І т.о., с което в каузалната му част действително е направен извод, че предявяването на записа на заповед и срещу авалистите и за вземания необезпечени с него, предпоставя извод за злоупотреба с право от страна на кредитора при предявяване на ефекта спрямо авалистите. Този извод, обаче, е направен с уговорката, че касае единствено конкретно разглежданата хипотеза, като изрично е въведена необходимост от доказване на недобросъвестността и злоупотребата с право, разбирани като знание за наличието на относителни възражения по каузалното правоотношение с хонората, които подлежат на доказване от авалиста. Освен това, самите касатори обосновават наличието на основанието с оплакването, че противоречие по поставения въпрос те намират в това, че въззивният съд е приел, че не са ангажирани доказателства, по делото за недобросъвестност и злоупотреба с право. Т.е. страната е обвързала противоречието, с чисто фактически, а не правни доводи. Следователно, не се установява наличие на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Още повече, че цитираните решения са в съответствие с приетото от решаващият състав по посочения и от страната обобщаващ ги извод относно правната характеристика на отговорността на авалиста.
С оглед изложеното, налице са предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК и решението в обжалваната му част следва да бъде допуснато до касационно обжалване. На основание чл.18,ал.2,т.2 Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторите следва да внесат държавна такса в размер на 558.64лв
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №332 от 04.11.2015 г. по т.д. №477/2015 г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна на решение №163 от 04.05.2015г. на Старозагорски окръжен съд по същество е признато за установено, че Р. Д. Р. и Ж. В. Я. в качеството им на авалисти по запис на заповед от 14.12.2010г. дължат при условията на солидарност сумата 27932.06л
УКАЗВА на касаторите – Р. Д. Р. и Ж. В. Я., в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представят документ за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 558.64лв, в противен случай производството ще бъде прекратено.
След изпълнение на указанието делото да се докладва за насрочване. Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: