5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 93
София 10.04.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение закрито заседание на седемнадесети март през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия Папазова гр.д.№ 4400 по описа за 2019г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадените две касационни жалби, съответно от прокурор в Апелативна прокуратура Варна и от Й. С. С., чрез процесуалния представител адвокат С. против въззивно решение № 54 от 7.05.2019г. по в.гр.д. № 147/2019г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 292 от 28.12.2018г. по гр.д.№ 231/2018г. на Окръжен съд Добрич като е осъдена Прокуратурата на РБ да заплати на Й. С. С., на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ сумата от 12 000лв.,обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на воденото срещу нея полицейско производство по дознание № 1357/2000г. на І РПУ Добрич, образувано с постановление от 30.05.2000г. на РП Добрич, преобразувано в сл.д.№ 228/2003г. на ОСлС Добрич въз основа на постановление от 7.07.2003г. на ОП Добрич, прекратено поради недоказаност на обвинението, ведно със законната лихва, считано от 25.05.2018г., като е отхвърлен иска в останалата му част до претендираните 50 000лв. и са присъдени разноски.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК и са срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта им, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното:
В двете касационни жалби, като основание за допустимост, касаторите се позовават на нормата на чл.280 ал.1 т.1 по въпроси, касаещи извършената от въззивния съд преценка на релевантните обстоятелства, с оглед прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД. Според касаторката С. съдът, при прилагане на критерият за справедливост по чл.52 ЗЗД, не е съобразил всички релевантни обстоятелства, а именно: тежестта на повдигнатите обвинения, продължителността на наказателното производство, стандарта на живот в страната и прилаганите в практиката разрешения при аналогични случаи. Счита, че не е дадена релевантна оценка на следните факти: Първоначално ищцата е била обвиняема за три деяния по квалифицирания състав на чл.257, ал.1, вр.чл.255 НК /дознание № 1357/2000г./, за което са предвидени две комулативни наказания – „лишаване от свобода от 2 до 10г.” и „глоба от 5 000лв. до 20 000лв.” През 2003г., полицейското производство е преобразувано в предварително производство, а на 23.09.2004г. срещу нея са повдигнати обвинения за две престъпления: по чл.255, ал.1 НК и по чл.257, вр.чл.255 НК /по сл.д. № 228/2003г./ Изготвено е заключително постановление с мнение за предаване на съд. На 3.07.2006г. отново е привлечена като обвиняема. Определена е мярка за неотклонение „подписка”. На 13.07.2006г. е внесен в ОС Добрич обвинителен акт за деяние по чл.206, ал.3 НК и чл.257, вр. чл.255 НК и е образувано н.о.х.д. № 403/2006г. Поради констатирани допуснати процесуални нарушения, същото е прекратено и върнато на ОП Добрич. След частично прекратяване на наказателното производство ищцата за четвърти път е привлечена като обвиняем на 2.03.2007г., но този път за престъпления по чл.313, ал.2 НК и по чл.255, ал.3,вр. ал.1, т.2 и т.3 НК, които са тежки по смисъла на чл.93 НК. Отново е изготвено заключително постановление с мнение за предаване на съд на 6.03.2007г. Всяко едно от четирите престъпления, за които е повдигано обвинение / по чл.313, ал.2 НК, чл.255 ал.1 НК, чл.255 ал.3 НК и чл.257 НК/ е тежко и за него се предвижда наказание лишаване от свобода над пет години.
Вторият касатор, Прокуратурата на РБ, поставя и въпросът – подлежат ли на обезщетение вреди, които не са в причинна връзка с повдигнатото обвинение? Счита, че давностният срок следва да се изчислява не от м.12.2015г./когато ищцата е научила, че производството срещу нея е прекратено/, както е приел въззивния съд, а от м.04.2009г., когато е издадено постановлението за прекратяване на наказателното производство. В тази връзка се позовава и на очевидна неправилност на постановения акт. Всяка една от страните посочва конкретни решения, на които счита, че въззивния акт противоречи.
Срещу подадената от Прокуратурата касационна жалба е подаден отговор от Й. С., чрез процесуалния й представител адвокат С., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Позовава се на т.4 от ТР № 3/22.04.2004г. по т.д.№ 3/2004г.на ОСГК на ВКС, съгласно която началният момент на погасителната давност при незаконни актове на правозащитните органи, възниква от влизане в сила на акта за прекратяване на производството. Съгласно чл.243, ал.10 /преди ал.9/, вр.с ал.6 /преди ал.5/ НПК, когато прокурорският акт за прекратяване на производството не е обжалван, той влиза в сила от съобщаването му на всички засегнати лица, а в случая това е станало през м.12.2015г. Претендира по списък, направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 500лв., чието реално извършване установява с представен договор за правна защита и съдействие от 17.06.2019г., в който е отразено, че сумата е заплатена в брой.
Въззивният съд е преценил като справедлив размер на обезщетение за причинени неимуществени вреди от 12 000лв., които е присъдил. Изложените от него мотиви са следните: Наказателното производство е продължило девет години, през който период е било многократно преобразувано, повдигани са нови обвинения и е връщано от съда заради допуснати процесуални нарушения. Съобразно заключението на приета психологическа експертиза и ангажирани гласни доказателства, съдът е приел, че през цялото време ищцата е изпитвала чувство на тревожност, страдала е от мигрена, безсъние, отпадналост. Депресивното й състояние е в причинна връзка с воденото производство, тъй като преди започване на производството тя е била общителна и енергична, а след това се е отдръпнала и дистанцирала от всички. Чувствала се е отхвърлена от близките си, включително и от родителите си и главно от баща си, който е бил учител и тя е изпитвала неудобство и срам пред него заради това, че е обвиняема. Съдът е счел, че върху интензитета на претърпените вреди се е отразил и факта, че ищцата произлиза от интелигентно семейство, възпитана е в дух на зачитане на закона и никога преди повдигане на обвинението не е имала провинения. Отчел е, че през продължителен период от време, тя е следвало да се явява на разпити, очни ставки, да участва в различни процедури по повдигане на обвинения и връщане за извършване на нови действия, включително и в съдебни заседания. Търпяла е за дълъг период от време и процесуална мярка забрана за напускане на страната. Производството се е развило в неразумно дълъг срок. Въззивният съд е приел за неоснователно направеното от ответната страна възражение за изтекла давност, като се е позовал на приложена обратна разписка, от която е видно, че постановлението за прекратяване на наказателното производство е връчена на ищцата на 21.12.2015г., от която дата е пресметнал давностния срок.
При тези мотиви на въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване следва да се допусне само по жалбата на Й. С. С., на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК, по поставеният въпрос досежно критериите за прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД и по-специално за това дали въззивният съд е преценил и отчел при определяне на размера на дължимото обезщетение всички релевантни обстоятелства, съобразено изискванията на ППВС №4/1968г. и установената съдебна практика. При постановяване на акта си, видно от гореописаните мотиви, съдът не е отчел характера и степента на причиненото увреждане, начинът и обстоятелства, при които е получено, вредоносните последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, отражението им върху обществено, семейното и социално положение на ищцата, като и върху нейния начин на живот и среда; тежестта на престъпленията, за които е повдигнато обвинение, както и продължителността на воденото срещу нея наказателно производство. Следва да се има пред вид и че въззивният съд от една страна е приел, че производство е продължило девет години /от 2000г.до 2009г./ а от друга страна, при определяне на давността, се е позовал на приложена обратна разписка за връчване на постановлението за прекратяване на наказателното производство от 21.12.2015г./т.е. извел е извод, че производството е било висящо до 2015г./
Касационно обжалване не следва да се допуска по подадената от Прокуратурата касационна жалба, тъй като поставените в нея въпроси са разрешени съобразно установената практика. Размерът на присъденото обезщетение не е завишен съобразно критериите по чл.52 ЗЗД, в какъвто смисъл е първия поставен въпрос. Относно вторият, е безспорно, че не подлежат на обезщетение вреди, които не са в причинна връзка с повдигнатото обвинение и в случая подобни не са обезщетявани. В установената съдебна практика е безспорно, че при определяне на крайния срок на наказателното производство /като факт, релевантен за неговата продължителност/ е не датата на постановяване на акта, с който производството е прекратено, а датата на влизането му в сила.
Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 54 от 7.05.2019г. по в.гр.д. № 147/2019г. на Варненски апелативен съд само по подадената от Й. С. С. касационна жалба.
ДЕЛОТО да се докладва за насрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.