О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 156
гр. София, 12.03.2020 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на трети февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря ……………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 1632 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Н. Т., гр. Панагюрище срещу решение № 4/04.01.2019г., поправено с решение № 81/07.03.2019г., постановено по в.т.д.№ 600/2018г. от Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 194/12.07.2018г. по т.д.№ 111/2017г. на Окръжен съд – Пазарджик в частта за осъждане на касатора да заплати на „КНН“ ООД, гр. Панагюрище сумата от 106478,52 лв., представляваща неплатена цена по договор за изработка и монтаж на стоманена конструкция от 10.10.2011г., ведно със законната лихва, считано от депозиране на исковата молба – 22.06.2017г. до окончателното изплащане на сумата и сумата от 21295,70 лв., представляваща неустойка по чл.16 от договор за изработка и монтаж на стоманена конструкция от 10.10.2011г.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК.
Ответникът „КНН“ ООД е депозирал два отговора на касационната жалба от двама пълномощници, в които се оспорва касационната жалба и се претендира заплащането на разноски за производството.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните на 10.10.2011г. е сключен договор, по силата на който касаторът е възложил на ответника изработка и монтаж на метална конструкция за „Магазин за промишлени стоки и кафе“ и „Автомивка“ в гр. Панагюрище. В договора не е посочен обемът и дължимото възнаграждение като твърди количества и суми, а е предвидено поетапно приемане на работата и плащане. По делото е съществувал спор относно вида и количеството на възложената работа, като на съда са били представени изключващи се едни други документи, поради което решаващият съд е индивидуализирал възложената работа на база на подписания между страните акт обр.19 от 28.09.2012г. В този акт стойността на извършената работа е в размер на 136721,50 лв. След поправка на допусната техническа грешка и приспадане на платените 35000 лв. е получена крайна сума в размер на 122056,80 лв. с ДДС. Решаващият състав е изложил съображения, че вземането не е погасено с изтичането на 5-годишна давност, считано от приемане на работата на 28.09.2012г. и е потвърдил първоинстанционното решение в осъдителната обжалвана част от 106478,52 лв. По отношение на иска за неустойка за забава въззивният съд е приел, че съгласно клаузата на чл.16 от договора неустойката е уговорена като дължим процент за всеки ден забава. За период от три години преди предявяване на иска по чл.92 ЗЗД той е погасен по давност, но за периода след това до датата на предявяване на иска, неустойката е дължима, тя продължава да се начислява за всеки ден, но е в уговорения максимален размер от 20 % върху работите, поради което искът е уважен в размер на сумата от 21295,70 лв.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на недопустимост на въззивното решение и поставя два въпроса на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, евентуално на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Според касатора въззивното решение е недопустимо, тъй като ищецът е претендирал сумата от 122065,80 лв., без да твърди, че в нея е включен ДДС, поради което присъждането на ДДС представлявало по произнасяне по иск, който не е предявен. Недопустимостта е изведена и от липсата на обсъждане и анализиране на представени по делото доказателства.
Съставът на ВКС приема, че въззивния съд се произнесъл по предявения иск за заплащане на възнаграждение по договор изработка и съобразно заявения петитум. Прибавянето на ДДС към определената за дължима сума за възнаграждение на изпълнителя не надвишава цената на иска. Включването на ДДС върху възнаграждението за изпълнената работа, когато такъв данък се дължи от поръчващия, не представлява вземане на основание, различно от цената на услугата. Въпросите за обсъждане и анализ на представените по делото доказателства са относими към правилността, а не към допустимостта на обжалваното решение.
Първият поставен въпрос е: „При решаване на спора по същество във въззивното производство излиза ли извън рамките на правомощията си въззивната инстанция, в случаите когато се произнася по въпроси, които не са въведени като спорни във въззивното производство от въззивния жалбоподател с подадената въззивна жалба, нито са въведени като спорни в рамките на първоинстанционното производство с отговора на исковата молба?“. Въпросът е поставен с оглед липсата на спор, според касатора, по отношение предмета на сключения договор и начина на определяне на дължимата цена. В тази насока становищата на страните съвпадали, а спорът се концентрирал върху качеството на изпълнените работи и количеството на вложения материал. Касаторът твърди противоречие на въззивния акт с ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Поставеният въпрос не съответства на мотивите на въззивния съд. Пловдивският апелативен съд е приел, че спорът е относно обема на възложената работа, но е определил размера на претендираното възнаграждение съобразно извършените СМР. Във въззивната жалба на настоящия касатор е имало направени оплаквания за неправилно възприемане на заключението на техническата експертиза с оглед на установени по делото отклонения от проекта при изработката. Тези основания за въззивно обжалване са обсъдени от апелативния съд, като, от друга страна, обсъждането им не е от значение за крайния резултат от решаващата дейност на съда, поради което формулирания от касатора въпрос не попада в общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
Вторият въпрос: „При договорно определена неустойка за забава в процентно отношение върху вземането, начислявана за всеки просрочен ден, но в определен максимален размер на дължимата неустойка, то считано до кой момент вземането за неустойка следва да се приеме, че е възникнало, определено по размер и може да бъде изпълнено, респективно от кой момент започва да тече срокът за погасяване на вземането по давност?“. Касаторът се позовава на противоречие на въззивния акт с решение по т.д.№ 292/2009г. на ВКС, ІІ т.о. и практика на апелативен съд, както и евентуално на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Поставеният правен въпрос е от значение за решаването на спора по иска за заплащане на уговорена в договора неустойка за забава. В цитираното Решение № 174/16.12.2009г. по т.д.№ 292/2009г. на ВКС, ІІ т.о. е прието, че когато към датата на завеждане на иска не е извършено плащане на главния дълг и върху него продължава ежедневно да се начислява неустойка, по давност следва да се счита погасено вземането за неустойка за период по-голям от 3 години преди датата на предявяване на иска, каквото е правилото за погасяване на всички периодични вземания. Изводът произтича от начина на формиране на вземането за неустойка – като процент от главния дълг за всеки просрочен ден, който му придава характер на периодично вземане. Според мотивите на въззивния съд в обжалваното решение даденото от ВКС разрешение не намира приложение в разглеждания случай. Независимо, че неточно е посочил, че за период от три години преди предявяване на иска по чл.92 ЗЗД той е погасен по давност, а не за период „по-голям от три години“, волята е ясно изразена. Пловдивският апелативен съд е приел, че за периода на трите години до датата на предявяване на иска, неустойката е дължима и тя продължава да се начислява за всеки ден. Решаващият мотив е, че неустойката се начислява и за трите години преди предявяване на иска, като е уговорен максимален размер на вземането за неустойка. Посочената хипотеза не е разгледана в цитираното от касатора решение на ВКС. В решение № 1696/05.08.2016г. по т.д.№ 4618/15г. на Софийски апелативен съд, представено от касатора и влязло в сила, е разгледан иск за заплащане на неустойка при забавено плащане на цената, която е уговорена в размер на 0,05% от дължимата сума за всеки ден закъснение, но максимално 5 % от стойността на договора. Въззивният съд е приел, че с оглед на забавата пълният размер на неустойката е достигнат за първите 100 дни забава, поради което предявеният иск за заплащане на неустойка за период, следващ изтичането на тези сто дни, е неоснователен.
Съставът на ВКС намира, че по поставения от касатора правен въпрос, свързан с тълкуване на разпоредбата на чл.114, ал.4 ЗЗД, не е дадено конкретно разрешение в практиката, поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като уточнява въпроса по следния начин: „При уговорена неустойка за забава при изпълнение на задължение за заплащане на възнаграждение по договор за изработка, начислявана в определен процент за всеки ден забава, но и при фиксиран максимален размер на дължимата неустойка от пълната стойност на възложената работа, от кой момент започва да тече срокът за погасяване по давност на вземането за неустойка?“
По изложените съображения касационното обжалване следва да се допусне само в частта по иска по чл.92 ЗЗД.
На основание чл. чл.18, ал.1, т.2 от ТДТ по ГПК касаторът следва да заплати държавна такса в размер на 425,91 лв. по сметка на ВКС.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 4/04.01.2019г., поправено с решение № 81/07.03.2019г., постановено по в.т.д.№ 600/2018г. от Пловдивски апелативен съд, В ЧАСТТА, с което е потвърдено решение № 194/12.07.2018г. по т.д.№ 111/2017г. на Окръжен съд – Пазарджик за осъждане на Г. Н. Т., [населено място] да заплати на „КНН“ ООД, [населено място] сумата от 21295,70 лв., представляваща неустойка по чл.16 от договор за изработка и монтаж на стоманена конструкция от 10.10.2011г.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение в останалата част.
УКАЗВА на касатора Г. Н. Т., [населено място] в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за заплатена държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба в размер на 425,91 лв., като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
Да се изпрати съобщение на касатора с указанията.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на І т.о. за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.