1
4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 214
гр. София, 07.05.2019 г.
ВЪРХОВEН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Желева ч. т. д. № 984 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК.
Образувано по частна жалба на „И.“ ЕООД – гр. Варна срещу определение № 50 от 19. 02. 2019 г. по т. д. № 1703/2017 г. на Върховен касационен съд, ТК, Второ отделение, с което е върната частна жалба вх. № 1464 от 12. 02. 2019 г. на дружеството срещу определение № 21 от 30. 01. 2019 г. по същото дело, с което е оставена без уважение молбата на „И.“ ЕООД за изменение на решение № 201 от 2. 08. 2018 г. по т. д. № 1703/2017 г. на ВКС в частта за разноските.
В частната жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно и се прави искане за отмяната му. Изложени са доводи, че атакуваният съдебен акт противоречи на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/, на Х. на основните права на Европейския съюз /ХОПЕС/, както и на Конституцията на Република България.
Ответникът по частната жалба „Айс Л. А.М.“ ЕООД – гр. Варна е депозирал отговор на частната жалба, в който я оспорва. Прави искане за присъждане на направените разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение като прецени данните по делото и доводите на страните, прие следното:
Частната жалба е допустима – подадена от надлежна страна в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по чл. 274, ал. 2 вр. ал. 1 ГПК.
Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.
С решение № 201 от 2. 08. 2018 г. по т. д. № 1703/2017 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, постановено в производство по чл. 290 ГПК, е отменено решение № 79 от 7. 04. 2017 г. по в. т. д. № 28/2017 г. на Варненски апелативен съд и вместо него е постановено решение, с което са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „И.“ ЕООД срещу „Айс Л. А.М.“ ЕООД искове за признаване за установено дължимостта на сума в размер на 28 000 лв., представляваща главница по запис на заповед, издаден на 30. 06. 2014 г., както и на законната лихва, считано от депозиране на заявлението – 6. 07. 2015 г. до изплащане на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 8021/2015 г. на Варненски районен съд. Със същото решение „И.“ ЕООД е осъдено да заплати на „Айс Л. А.М.“ ЕООД сумата от 8950 лв. – направени разноски за всички инстанции в исковото производство.
С определение № 21 от 30. 01. 2019 г. по т. д. № 1703/2017 г. на ВКС е оставена без уважение подадената от „И.“ ЕООД молба по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на решение № 210 от 2. 08. 2018 г. по същото дело в частта за разноските.
За да върне подадената от „И.“ ЕООД частна жалба срещу определението от 30. 01. 2019 г., с което е отхвърлено искането по чл. 248, ал. 1 ГПК, съставът на ВКС е приел, че частната жалба е недопустима. Посочил е, че според чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК определението по чл. 248, ал. 1 ГПК може да се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване решението, а решението, чието изменение/допълване в частта за разноските е поискано е по чл. 290 ГПК и не подлежи на обжалване, поради което и постановеното във връзка с него определение по чл. 248, ал. 1 ГПК е необжалваемо.
Извършената преценка за недопустимост на подадената частна жалба е правилна.
Съгласно разпоредбата на чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК определението за разноските се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване решението. Предвид необжалваемостта на решението на ВКС, постановено в производство по чл. 290 ГПК, и с оглед цитираното правило не подлежи на обжалване определението на ВКС по искане за допълване/изменение на решението по чл. 290 ГПК в частта за разноските и подадената срещу него частна жалба следва да бъде върната като недопустима.
В случая се касае именно до подадена частна жалба срещу определение на ВКС, с което е оставено без уважение искане по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение решение по чл. 290 ГПК на касационната инстанция в частта за разноските. С оглед гореизложеното това определение не подлежи на обжалване и като е върнал подадената срещу него частна жалба, като недопустима, съставът на ВКС е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
Като неоснователни следва да бъдат преценени доводите на жалбоподателя за нарушение на правата му по чл. 6, ал. 1 КЗПЧОС, по чл. 1 от Протокол № 1 към КЗПЧОС и по чл. 47 ХОПЕС поради връщане на частната му жалба на основание чл. 248, ал. 3 ГПК с обжалваното определение. Конвенцията и посоченият акт на правото на Европейския съюз гарантират правото на справедлив процес, като предоставят на всяка държава – страна по международния договор или членка на ЕС свободен избор на средствата за осигуряване на ефикасна защита на правата и свободите, предвидени в тях, от съответната национална институция /чл. 13 КЗПЧОС и чл. 47 ХОПЕС/. Ето защо регламентацията на правото на обжалване, съответно обвързването на възможността за обжалване на съдебния акт по чл. 248 ГПК с процесуалния ред за атакуване на решението, чието допълване/изменение в частта за разноските се иска, не противоречат на Конвенцията и на цитирания акт на общностното право. Възможността да се иска изменение на решението в частта за разноските съставлява едно от ефикасните вътрешноправни средства за защита правата на страната в гражданския процес.
В частната жалба е направено и искане по чл. 150, ал. 2 от Конституцията на Република България, като се поддържат доводи за несъответствие на чл. 248, ал. 3 ГПК с чл. 56 от Конституцията. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за внасяне на въпроса за противоконституционност на посочената норма от ГПК в Конституционния съд. Нормата на чл. 56 от Конституцията на Република България, гарантираща правото на защита, представлява проявление на принципа на ефективна правна защита, осигурена от вътрешнопроцесуалния ред на държавата, прогласен в чл. 13 КЗПОС и чл. 47 ХОПЕС. В този аспект и с оглед вече изложеното, не могат да бъдат споделени доводите, че правилото на чл. 248, ал. 3 ГПК ограничава гарантираното в чл. 56 Конституцията на РБ право на защита. Както бе изтъкнато, правото на защита на жалбоподателя, след като е преценил, че правата му са нарушени, е осигурено чрез възможността да поиска произнасяне от съда по искането му по чл. 248, ал. 1 ГПК. Що се касае до обвързването на обжалването на съдебния акт с реда за атакуване на решението, чието допълване/изменение се иска, то същото не нарушава правото на защита при изчерпване на установените със закон възможни защитни средства.
С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по частната жалба следва да бъдат присъдени направените разноски за възнаграждение на изготвилия отговора на жалбата адвокат в размер на 200 лв., чието уговаряне и заплащане е удостоверено в договор за правна защита и съдействие от 17. 03. 2019 г.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „И.“ ЕООД – гр. Варна за иницииране от ВКС на процедура по чл. 150, ал. 2 от Конституцията на Република България и спиране на производството по делото.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 50 от 19. 02. 2019 г. по т. д. № 1703/2017 г. на Върховен касационен съд, ТК, Второ отделение.
ОСЪЖДА „И.“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление гр. Варна, ул. Д-р К. Й. № 16 да заплати на „Айс Л. А. М.“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление гр. Варна, ул. Г. С. Раковски № 24 сумата от 200 лв. /двеста лева/ разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: