4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 219
гр. София, 24.03.2020 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на шести февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 3283/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ц. Г. Ц., чрез адв. М. срещу решение № 3480/15.05.2019 г. по гр. д. № 65/2018 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, ІІ-Д въззивен състав.
Ответникът по жалба С. И. Х. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който излага съображения за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Предмет на жалба е цитираното по-горе въззивно решение, с което след отмяна на решение № І-32-188/21.01.2016 г. по гр. д. № 39208/2014 г. на Софийски районен съд (СРС), І ГО, 32 състав, са уважени предявените от С. И. Х. против касаторката искове с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 59 ЗЗД и е признато за установено в отношенията помежду им, че ответницата дължи на ищеца:
– сумата от 12 780 евро, с левова равностойност 24 995. 51 лева, ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение – 14.04.2014 г. до пълното й изплащане, с която сума ответницата се е обогатила за сметка на ищеца без основание и за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 23.04.2014 г. по ч. гр. д. № 19987/2014 г. на СРС, 32 състав и
– сумата от 3 345 евро с левова равностойност 6 542. 25 лева, ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение – 17.04.2014 г. до пълното й изплащане, с която сума ответницата се е обогатила за сметка на ищеца без основание и за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 08.05.2014 г. по ч. гр. д. № 21327/2014 г. на СРС, 25 състав, като са присъдени на ищеца и сторените разноски в исковото и двете посочени по – горе заповедни производства.
Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че имуществените отношения между страните по време на брака им са преминали и през трите законно регламентирани режима, в различни периоди: за времето от сключването на брака на 04.06.2005 г. до 18.11.2010 г. – в режим на общност, за времето от 18.11.2010 г. до 17.09.2013 г. – в режим на разделност и за времето от 17.09.2013 г. до прекратяването на брака с влязло в сила на 10.10.2013 г. решение – договорен режим, чийто източник е сключен между съпрузите брачен договор. Посочил е, че страните са придобили, чрез покупка, на 28.12.2009 г., при действащ между тях режим на общност, 3/4 идеални части от апартамент № …, с административен адрес [населено място],[жк], бл. …, вх. „… „, ет. … с площ от 114. 86 кв. м., заедно с избено помещение № 80 и 1, 768 % идеални части от общите части на сградата. В тази сделка са взели участие и двамата съпрузи, като купувачи. Останалата 1/4 идеална част от собствеността върху горния имот е придобита от ищеца на 24.03.2011 г. – т.е. през периода, през който е действал режим на разделност и между страните не се спори, че тази идеална част е негова лична собственост. Установено е, че бившите съпрузи са се разпоредили с имота, чрез продажбата му на 22.03.2013 г. срещу сумата от 43 000 евро, от която ответницата е получила сумата от 16 125 евро (съответстваща на посочените в нотариалния акт, обективиращ сделката нейни права на собственост на 3/8 идеални части), чрез превод по посочена банкова сметка. Инстанцията по същество е мотивирала съображения, че съгласно задължителното тълкуване, дадено с т. 4 на ТР № 5/29.12.2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в случаите на придобиване на недвижим имот през време на брака с договор за покупко-продажба на името на двамата съпрузи, може да се установява пълна и частична трансформация на лично имущество, на основание чл. 23, ал. 1 и 2 СК, съответно чл. 21, ал. 1 и 2 СК (отм.). Изтъкнал е, че ищецът може да оборва въведената с разпоредбата на чл. 21, ал. 3 СК презумпция, която е приложима към процесните 3/4 идеални части от гореописания недвижим имот предвид момента на придобиването им, съотнесен към действащия към същия момент режим на имуществени отношения между страните. В тази връзка са намерени за неоснователни доводите на ответницата, че тъй като и двамата участващи в сделката съпрузи изразили воля за придобиване на апартамента, то собствеността върху него е придобита в режим на СИО, независимо от произхода на вложените при покупката средства и дори вложените средства за придобиване на имуществото да са били лични на ищеца, следва да се приеме, че той е предоставил половината от тях на другия съпруг на основание дарение, което изключва трансформацията на лични средства. При анализ и преценка на съвкупния доказателствен материал по делото втората инстанция е приела, че въпросният недвижим имот е закупен изцяло с лични средства на ищеца, получени от продажба на дарени му по време на брака идеални части от друг недвижим имот. Според съда се касае за пълна трансформация на лично имущество по смисъла на чл. 23, ал. 1 СК. Изводът е основан на факта на установени доверителни отношения между ищеца и трети лица, на които е възложено придобиването на процесния имот от тях, като негови (на ищеца) скрити пълномощници, а също и от обстоятелството, че цената по сделката от 28.12.2009 г., с която страните по делото придобиват имота, не е била реално заплатена. Решаващият състав е приел в обжалваното решение, че макар към датата на отчуждаване на имота от бившите съпрузи – 22.03.2013 г., имуществените отношения помежду им се регулират от режим на разделност по смисъла на чл. 18, ал. 1, т. 2 СК и съпругата има право на частта от продажната цена, съответстваща на 3/8 идеални части от имота – 16 125 евро, съобразно обвързващото тълкуване по т. 4 на ТР № 5/29.12.2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, не може да се приеме, че е налице основание за получаване на тази сума от ответницата. Посочил е, че участието на ответницата като продавач в сделката е обосновано от гледна точка на това, че към момента на сключването на последната бракът между страните по делото не е бил прекратен и формално ответницата е съсобственик при условията на СИО на 3/4 идеални части от имота, но ищецът е установил наличието на пълна трансформация върху този обект. Въззивната инстанция е отчела и разпоредбите на брачния договор от 17.09.2013 г., разписващи правилото, че никоя от страните по него няма право да претендира дял от личното имущество на другия съпруг на каквото и да било основание, но е приела, че в случая не се касае за лично имущество на ответницата, а точно обратното – за лично имущество на ищеца. Развити са мотиви, че предметът на спора не е конкретно количество парични средства по личен влог на ответницата, а получена от нея сума от продажба на имот, за който се твърди да е лично имущество на ищеца. Прието е, че не са установени доказателства за наличие на твърдяното от ответницата дарствено намерение у ищеца относно процесния имот и сумата от продажбата му. Според съда критерият за трансформация на лично имущество е обективен (характерът на вложените в придобиването средства) и договорът за продажбата на същия имот не може сам по себе си да направи другия съпруг съсобственик, тъй като прехвърлителното му действие е между насрещните страни по него, но не и между лицата на страната на продавача. Не са споделени доводите на ответницата, основани на клаузите на чл. 8, 9 и 10 от брачния договор от 17.09.2013 г., по аргументи, че процесният имот е придобит преди установяването на режим на разделност между съпрузите и при проведено от ищеца доказване, оборващо презумпцията за съвместен принос. В обжалваното решение са изложени и съображения, че клаузата на чл. 15, ал. 2 от брачния договор следва да се тълкува като извънсъдебно признание на ответницата относно произхода на средствата за закупуването на процесния имот като лични на съпруга й и регламентацията на имуществените отношения между съпрузите. Прието, че с тази уговорка ответницата недвусмислено е заявила, че няма облигационни претенции към абсолютно всички получени от съпруга й – ищеца, суми от продажбите на всички имоти, без изключение, които са придобити в режим на СИО или в лична собственост, за периода от сключването на брака до момента на сключването на брачния договор.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката повдига следния материалноправен въпрос, чието разглеждане отнася в приложение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно:
„Следва ли от съдържанието на договора да бъде издирена действителната обща воля на страните, чрез тълкуването му?“
По този въпрос се твърди противоречие на обжалваното въззивно решение с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 220/31.01.2014 г. по гр. д. № 6126/2013 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, ІV г.о. и Решение № 173/13.02.2019 г. по гр. д. № 3026/2017 г. на ВКС, ІV г.о.
Въпросът е обуславящ изхода на спора и формира общо основание за селекция на касационната жалба. Това е така, предвид приетото от въззивния съд, че уговорката на чл. 15, ал. 2 от сключения между страните брачен договор следва да се тълкува като извънсъдебно признание на ответницата относно произхода на средствата за закупуването на процесния имот като лични на съпруга и за регламентиране на облигационните отношения помежду им по повод на получените по време на брака от осъществени продажби на имоти суми.
Обосновано в случая е и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК доколкото се подържа от страната, че възприетото от решаващия състав тълкуване на горната клауза, е в отклонение от правилото на чл. 20 ЗЗД и създадената по приложението му съдебна практика, вкл. и такава по предходен, отново облигационен спор между същите страни за установяване съществуването на вземане на ищеца (бившия съпруг) срещу ответницата (негова бивша съпруга), произтичащо от получена лично от последната част от цената по реализирана друга продажбена сделка с предмет имот, претендиран като индивидуална собственост на съпруга.
Ето защо, касационното обжалване ще следва да бъде допуснато по поставения въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед необходимостта да се прецени наличието на твърдяното от касаторката противоречие на въззивното решение с цитираната по – горе съдебна практика, която се сочи и прилага.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3480/15.05.2019 г. по гр. д. № 65/2018 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-Д въззивен състав.
УКАЗВА на жалбоподателката Ц. Г. Ц. да внесе държавна такса в размер на сумата от 630. 76 (шестстотин и тридесет лв. и 76 ст.) лева по сметка на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщението и да представи документ за внасяне на таксата в деловодството на Върховния касационен съд в същия срок. В противен случай касационната жалба ще бъде върната на основание чл. 286, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 284, ал. 3, т. 4 ГПК.
След изпълнение на указанията делото да се докладва на председателя на трето гражданско отделение на Върховния касационен съд за насрочване в открито съдебно заседание с призоваване на страните.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.