О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 220
София, 14.04.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и шести февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 1500/2019 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „АТТД” ООД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 154 от 17.01.2019 г. по т.д. № 1185/2018 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, трети състав, с което e потвърдено решение № 2073 от 06.11.2017 г. по т.д. № 5595/2015 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, 20 състав, за уважаване на предявен от „БМФ Порт Бургас” ЕАД частичен иск за сумата 450 000 лева, съставляваща част от общо дължимото за периода 01.01.2012 г. – 31.08.2015 г. обезщетение за ползване без основание на имот с идентификатор № 07079.618.1014, включен в пристанищна територия, върху която съгласно договор за концесия от 08.09.2011 г. ищецът има право да осъществява пристанищни услуги, и за уважаване на иск по чл.86 ЗЗД, предявен като частичен за 50 000 лв.
Касационният жалбоподател поддържа основанията по чл.281, т.3 ГПК. Твърди, че при постановяване на атакувания съдебен акт апелативният съд не е изпълнил вмененото му задължение да обсъди доказателствата по делото, доводите и възраженията на въззивника, като са игнорирани приложими законови разпоредби на ЗУТ, ЗМПВВППРБ относно предназначението на териториите, както чл.2 от Закона за концесиите. По подробно изложени аргументи относно материалноправните предпоставки на чл.59 ЗЗД и доказателствената тежест по този иск, основани и на практика на ВКС, касаторът счита за недоказани обстоятелствата, създаващи сигурност за увеличаване на актива на ищеца, който е концесионер на услуга на определена територия, а не собственик или носител на вещно право върху имота, нито е доказано обогатяването. Отделно от това, в жалбата се сочи, че реалните размери на обогатяването и обедняването не са правилно определени, т.к. имотът не е открита складова площ, а ищецът като концесионер няма право да отдава имота под наем.
Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и 280, ал.2, пр. 2 и 3 ГПК. Касаторът сочи, че съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС: решение по т.д. № 512/2017 г., I т.о., решение по т.д. № 1715/2017 г., II т.о., решение по гр.д. № 1885/2015 г., II г.о. и решение по гр.д. № 5961/1.2015 г., III г.о. Същевременно се поддържа и допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. В изложението към жалбата са формулирани следните въпроси: 1. Следва ли въззивният съд в производство по чл.59 ЗЗД, по който не се твърди реална загуба, а единствено пропуснати ползи, да отхвърли иска, или при всички случаи отговорността за обезщетяване на пропуснати ползи е елемент от състава на чл.59 ЗЗД. В случай, че същите се оспорват от ответника, следва ли да уважи иска, като приеме, че същите подлежат на обезщетяване в пълния претендиран размер, без да е необходимо пълно и главно доказване на основанието, размера, реалността и сигурността на пропуснато увеличение на актива. Ако установи, че по делото не са събрани надлежни и относими доказателства за реалността, сигурността и размера на твърдяното обедняване, следва ли да отхвърли иска като недоказан, или да даде указания за събиране на такива доказателства. 2. Следва ли в производство по иска по чл.59 ЗЗД да се изследва въпросът за съществуването и размера на евентуалното обогатяване, при положение, че същото се оспорва от ответника, или може да се приеме, че от естеството на правоотношенията такова се предполага, как следва да се определи неговия размер – съобразно твърденията на ищеца за пропуснато увеличение на актива му, или съобразно обичайните разходи /пазарен наем/, който следва да се приеме, че ответникът си е спестил в случай на ползване без правно основание на недвижим имот. В случай, че доказателства в тази насока не са събрани от ищеца, следва ли да отхвърли иска като недоказан, или да даде указания за събиране на такива доказателства. 3. Следва ли съдът, след като определи размера, да определи съотношението на евентуалните обедняване и обогатяване, за да се определи размера на дължимото връщане като по-малкото от двете величини.
В постъпил по реда на чл.287, ал.1 ГПК отговор „БМФ Порт Бургас” ЕАД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, оспорва изцяло поддържаните основания за допускане на касационно обжалване. Счита, че по силата на сключен договор да концесия му е предоставено управлението на пристанищни услуги по чл.116, ал.3, т. 2 от Закона за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата в Република България, което включва управлението и поддържането на обекта на концесия – част от Пристанище за обществен транспорт с национално значение – Бургас. Твърди се, че концесионерът разполага с право на защита по чл.59 ЗЗД спрямо лицето, окупиращо без основание вещта, която концесионерът има право да експлоатира, извличайки доходи, и срещу което ищецът няма друг път за защита. По отношение на поставените от касатора въпроси се сочи, че те не обективират твърдения за касационна отмяна и не съответстват на указанията, дадени в т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г., а от друга страна, се твърди съответствие и с цитирана в отговора, съответно приложена практика на ВКС. Подробно е мотивирано и становище за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност.
При постановяване на атакуваното решение, въззивният съдебен състав на Апелативен съд – София е приел за установено следното: Наличието на сключен на 08.09.2011 г. концесионен договор, по силата на който на ищцовото дружество е предоставено управлението на пристанищни услуги по обработка на товари и поща и морско-технически услуги, за извършването на които се изисква ползване на пристанищна територия – общо 419 468.38 кв.м., вкл. и процесния поземлен имот, при посочване на част от правата на концесионера; Въз основа на наемен договор от 1994 г., сключен между „Пристанище Бургас” ЕООД – наемодател и ответното дружество, на наемателя е предоставен за ползване поземлен имот с идентификационен № 97079.618.1014, с площ 3 672 кв.м., върху който последният е изградил съоръжение на товарене на течни хранителни продукти, за експлоатация на което има издадено надлежно разрешение; Това наемно правоотношение е съществувало до 2001 г., а в края на 2010 г. е изтекъл и срока на последващ договор между същите страни за осъществяване на пристанищни услуги; За безспорно е прието, че към датата на сключване на концесионния договор, а и понастоящем, ответното дружество не е освободило заетите от съоръжението площи и не е заплащало цена за съхранението му. Относно вида на съоръжението – 16 бр. метални цистерни с обем от по 80 куб.м. /резервоари за спирт/, монтирани върху бетонови фундаменти, при премахване на които имотът може да се ползва като открита складова площ, апелативният съд е отразил накратко приетите СТЕ и геодезическа експертиза. По отношение на размера на обезщетението е констатирано, че по делото е приета съдебно-оценителна експертиза.
Решаващият съдебен състав е извел краен извод за основателност на иска по чл.59 ЗЗД, предвид наличие на доказателства за обедняването на ищеца вследствие на ползването от ответното дружество на процесния имот. Приел е, че по силата на концесионния договор за ищеца е възникнало правото да държи, управлява и поддържа обекта на концесията – предоставената му пристанищна територия, както и да извършва договорените стопански дейности, като определя цените на предоставяни пристанищни услуги и да събира приходите в своя полза. Активната материалноправна легитимация за защита на ищеца чрез иска по чл.59 ЗЗД е обоснована с правата на ищеца съгл. концесионния договор. Изразено е становище, че за исковия период „БМФ Порт Бургас” ЕАД е било лишено от ползването на част от предоставената му с концесионния договор територия, а ответното дружество го е ползвало безвъзмездно без правно основание и по този начин последното се е облагодетелствало със спестените средства за заплащане на ползването, които би трябвало да заплаща по съглашение с концесионера, а концесионерът е лишен от възможността да ползва част от концесионната територия, като предоставя пристанищни услуги и получава приходите от тях. По този начин ответникът се е обогатил без основание за сметка на ищеца, за когото е налице правен интерес от предявяване на иска по чл.59 ЗЗД, който е и основателен, а стойността на обезщетението е определено съгл. оценителната експертиза. Началният срок на претендираната законна лихва е определен въз основа на отправената от ищеца покана от 27.07.2012 г., а именно от 07.08.2012 г.
Решаващият съд е отхвърлил поддържаното от въззивника възражение относно предназначението на имота /непредставляващ открита складова площ/, като формално е препратил към техническите експертизи.
Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че касационно обжалване следва да се допусне в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по обобщен и конкретизиран правен въпрос /съобразно правомощията на ВКС по т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК/: относно елементите на общия състав на неоснователното обогатяване и доказателствената тежест по този иск. Обжалването следва да се допусне за проверка съответствието на даденото от въззивния съд разрешение с решение по т.д. № 512/2017 г. на ВКС, I т.о., както и с цитираното в него ППВС № 1/1979 г.
Останалите основания по чл.280, ал.2 ГПК, мотивирани с доводи за неправилност на решението, не следва да се преценяват в селективното производство.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 154 от 17.01.2019 г. по т.д. № 1185/2018 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, трети състав.
УКАЗВА на касатора „АТТД“ ООД да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 10 000 лева и в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото платежен документ, удостоверяващ изпълнение на указанието. При неизпълнение, касационното производство ще бъде прекратено.
След внасяне на дължимата държавна такса, делото да се докладва на председателя на II т.о. за насрочване в публично съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: