5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 263
гр. София, 08.04.2020 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 3739/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Стомана Индъстри“ АД, ЕИК[ЕИК] със седалище гр. Перник, чрез адв. М. срещу решение № 159/10.05.2019 г. по гр. д. № 132/2019 г. на Окръжен съд – Перник.
Ответникът по жалба Б. Д. К., чрез адв. Г., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет горепосоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 1248/09.11.2018 г. по гр. д. № 3754/2018 г. на Районен съд – Перник в уважената част на предявения от ищеца Б. К. против касатора иск по чл. 200 КТ за обезщетяване на неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 21.05.2016 г., за сумата от 4 200 лв., с присъждането на тази сума ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на злополуката – 21.05.2016 г. до изплащането й, както и в частта на присъдените на ищеца разноски в размер на 494. 11 лв.
Въззивната инстанция е постановила обжалвания правен резултат като е установила наличието на предпоставките от фактическия състав на основанието по чл. 200 КТ за ангажиране отговорността на ответното дружество – работодател: 1/ увреждане на ищеца, настъпило на 21.05.2016 г. по време на работата му при ответника, където работел на длъжността „разливач – метал“ по трудов договор. Според съда механизмът на причиняване на увреждането се изразявал в следното: по време на изпълнение на трудовите си задължения при ответника в цех „МНЛБ“ ищецът извършвал газо-кислородно рязане на метални пръчки (охладители) с оксижен, когато при рязане на една пръчка под напрежение тя се отплесва и пробожда левия му крак в областта на бедрото, в резултат на което се е получила открита рана на това място; 2/ признаване на описаното внезапно увреждане на здравето за трудова злополука, на основание чл. 55, ал. 1 КСО; 3/ търпени неимуществени вреди – болки и страдания, особено по интензивни в първите 2 до 3 седмици, както и неудобства от невъзможността след злополуката пострадалият да стъпва и да ходи самостоятелно, продължителният период на лечение от 155 дни, през който функцията на крайника постепенно се е възстановила. Тук са съобразени също и остатъчните последици, изразяващи се в наличие на лек козметичен дефект – белег, с кръгловата форма и диаметър 2 см в горната вътрешна част на лявото бедро с белезникав цвят, както и обстоятелството, че е настъпило пълно възстановяване на пострадалия – на неговите движения и походка, при което може пълноценно да използва засегнатия крайник, без функционален дефицит и 4/ причинно – следствена връзка между вредите и установената трудова злополука. При отчитане на обективно съществуващите обстоятелства от значение за определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД решаващият състав е приел, че адекватният и справедлив паричен еквивалент на търпените от ищеца неимуществени вреди възлиза на 7 500 лв. В тази връзка, направеното оплакване във въззивната жалба на ответника за неправилно приложение на материалния закон при определянето по справедливост на паричната равностойност на засегнатото благо, е намерено за неоснователно. Инстанцията по същество е обсъдила и обстоятелствата от значение за намаляване отговорността на работодателя – в хипотезата на чл.201, ал. 2 КТ и е приела, че елементите от фактическия й състав са се осъществили в случая. Действията на пострадалия са квалифицирани като проява на груба небрежност (без да притежава правоспособност за работа с оксижен и при грубо нарушение на установените технически правила и правила за безопасност), преимуществено в резултат на която е настъпил вредоносния резултат, като сочената от въззивния съд висока степен на съпричиняване е определена на 1/3, без да се съдържат в обжалваното решение мотивирани аргументи за така възприетия размер и за съответствието му с действителния принос на ищеца за злополуката. След приспадане на посочения по-горе процент на съпричиняване на вредите е формиран дължимия размер на обезвредата, в размер на 5 000 лв. При съобразяване с разпоредбата на чл. 200, ал. 4 КТ дължимото обезщетение по чл. 200, ал. 3 КТ е намалено с размера на полученото от пострадалия застрахователно обезщетение в размер на 800 лв. по групова рискова застраховка, сключена в негова полза от работодателя му (по който факт няма спор в процеса). Така е определена сумата от 4 200 лв., съставляваща обезщетение за разликата между причинената неимуществена вреда и полученото, съгласно чл. 200, ал. 4 КТ, застрахователно обезщетение, в който размер е уважена и претенцията.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига правни въпроси, които поддържа да са обусляващи решаващите изводи на въззивния съд по делото и чието съдържание, уточнено и конкретизирано от касационния съд в съответствие с постановките на т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК, е следното:
1. „Какво е съдържанието на понятието за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД като критерий за определяне на обезщетение за неимуществени вреди?“;
2. „Кои са релевантните факти за намаляване отговорността на работодателя по чл. 201, ал. 2 КТ като обуславящи размера на приноса в настъпване на вредите от проявената груба небрежност на пострадалия?“ и
3. „Следва ли да има съответствие между действителния принос на пострадалия за настъпване на вреди от трудова злополука при допусната от него груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ и определения от съда процент на съпричиняване на вредоносния резултат?“
По така повдигнатите въпроси страната обосновава искане за допускане на касационен контрол на основания чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Първото питане се поставя за разглеждане с оглед твърденията за противоречие на значимия за спора правен въпрос по приложението на чл. 52 ЗЗД със задължителната практика на ВС, изразена в ППВС № 4/1968 г. По него обаче отсъстват предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото макар да е от значение за изхода на делото (като поставен в основата на решаващите изводи на въззивния съд) и да осъществява общо основание, липсва поддържаният допълнителен критерий за селекция на касационната жалба. Не се установява отклонение на въззивното решение при разрешаване на въпроса с разясненията, дадени в ППВС № 4/1968 г. – т. II. В обжалваното решение е съобразен принципът, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост; че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се съобразят при определяне размера на обезщетението; че тези обстоятелства се установяват във всеки конкретен случай, съобразно неговите специфики, но неизчерпателно изброени се свеждат до характера на увреждане на здравето, начин на извършване, обстоятелства на извършване, продължителност на възстановителен период, вид и интензивност на търпени болки, страдания и неудобства, перспективи за усложнения или оздравяване, остатъчни последици и пр. При подробен анализ на горните обстоятелства, установени в хода на съдебното дирене въззивният съд е достигнал до извод, че справедливото и адекватно обезщетение за засегнатите нематериални блага на ищеца възлиза на 7 500 лв. Ето защо, обжалваното решение не се явява постановено в отклонение, а в съответствие със сочената задължителна съдебна практика, поради което по поставения първи въпрос не е налице основание за достъп до касация.
Вторият повдигнат въпрос също не формира основание за допускане на касационен контрол.
По него се поддържа отклонение с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 291/11.07.2012 г. по гр. д. № 951/2011 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 548/24.07.2012 г. по гр. д. 1490/2010 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 194/21.06.2011 г. по гр. д. № 1248/2010 г. на ВКС, III г.о. и Решение № 125/04.05.2016 г. по гр. д. № 4417/2015 г. на ВКС, IV г.о.
Въпросът осъществява общо основание, тъй като е обусловил изхода на делото и е в обхвата на решаващите изводи на второинстанционния съд, но не и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради отсъствие на поддържаното противоречие с практиката на ВКС, която страната сочи и прилага.
Въззивният съд е приел, че в случая са налице предпоставките на чл.201, ал. 2 КТ за намаляване отговорността на работодателя за вреди от процесната трудова злополука като е съобразил, че увреждането на здравето на работника е в резултат на проявена от него груба небрежност, при която той сам се е поставил в риск (след като не притежава необходимата правоспособност за работа с такъв инструмент) и поведението му е било в разрез с установените технически правила и правила за безопасност. Несъмнено при установените по делото факти и обстоятелства е отчетено допринасянето за трудовата злополука от страна на пострадалия с допусната груба небрежност и настъпилия вредоносен резултат. Ето защо, обжалваното въззивно решение е постановено при съобразяване на правното разрешение в сочената съдебна практика относно критериите за намаляване на обезщетението в хипотезата на чл. 201, ал. 2 КТ. Затова и по втория поставен въпрос не следва да се допуска касационен контрол.
Третият въпрос в изложението обаче удовлетворява както общото, така и допълнителното основание за селекция на касационната жалба. Въпросът е релевантен и налага допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради установеното отклонение на въззивното решение по него с разрешението, възприето в създадената по приложението на чл. 201, ал. 2 КТ съдебна практика, която страната сочи и прилага: Решение № 140/24.07.2013 г. по гр. д. № 1328/2012 г. на ВКС, III г. о., Решение № 291/11.07.2012 г. по гр. д. 951/2011 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 25/16.02.2016 г. по гр. д. № 3233/2015 г. на ВКС, III г. о.
Вън от изложеното, касаторът поддържа по поставените по-горе въпроси и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Твърди, че допускането на касационен контрол по тях е обусловено от необходимостта за тълкуване на закона съобразно конкретните факти по делото и ще допринесе за осъвременяване на съдебната практика с оглед изменения в обществените условия, както и ще доведе до нейното уеднаквяване.
Искането за селектиране на касационната жалба на посоченото основание е неоснователно. На първо място, страната обосновава достъпа до касация по същите въпроси с аргументация и за наличие на съдебна практика, вкл. задължителна такава – т.е. поддържа хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въвеждането обаче на взаимно изключващи се основания спрямо общото основание (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК), е недопустимо. Допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК са самостоятелни фактически състави, при които правният въпрос е разрешен в различни хипотези. В първата хипотеза – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е релевантно отклонението в изводите на въззивния съд от обективираните разрешения чрез уеднаквената практика на ВКС и ВС по идентични правни въпроси, докато във втората – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е необходимо въззивното решение да е съобразено с формираната практика на ВКС и ВС, която се нуждае от промяна (поради промяна на законодателството или обществените условия) или пък въззивният съд е приложил норми, по които липсва създадена съдебна практика, когато съдържащата се в тях уредба е непълна, неясна или противоречива и се налага тълкуването й. В случая не са съобразени разясненията в т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. На второ място, липсва мотивирано изложение на допълнителните основания от състава по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяната на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика, чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретно посочени разпоредби, когато съдържат уредба, която е непълна, неясна или противоречива – вж. т. 4 от горецитирания тълкувателен акт.
В обобщение, касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за необходимото съответствие между действителния принос на пострадалия за настъпване на вреди от трудова злополука при допусната от него груба небрежност по смисъла на чл.201, ал. 2 КТ и определения от съда процент на съпричиняване на вредоносния резултат.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 159/10.05.2019 г. по гр. д. № 132/2019 г. на Окръжен съд – Перник.
УКАЗВА на жалбоподателя да внесе държавна такса в размер на сумата 84 (осемдесет и четири) лева по сметка на Върховен касационен съд в едноседмичен срок от съобщението и да представи копие от платежния документ за внесената такса в деловодството на Върховен касационен съд в същия срок. В противен случай касационната жалба ще бъде върната, на основание чл. 286, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 284, ал. 3, т. 4 ГПК.
След изпълнение на указанията делото да се докладва на председателя на трето гражданско отделение на Върховния касационен съд за насрочване в открито съдебно заседание с призоваване на страните.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.