13
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 59
гр. София, 06.02.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на пети ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 57 по описа за 2019г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби: 1/ касационна жалба на „ИНТЕРКОМ ГРУП” ООД, със седалище в [населено място], представляван от адв. Г. А., срещу решение № 1260 от 05.06.2017г. по в.т.д. № 1782/2017г. на САС, ТО, 6 състав, с което е потвърдено решение № 2181 от 13.12.2016г. по т.д. № 245/2014г. на СГС, ТО, VI – 14 състав, с което е обявено за недействително на основание чл.645, ал.3 ТЗ по отношение на кредиторите на „Булмекстрейд” ООД /в несъстоятелност/ прихващането, извършено по споразумение за прихващане от 25.06.2012г., сключено между „Булмекстрейд” ООД и „Интерком груп” ООД по иска, предявен от синдика на „Булмекстрейд” ООД /в несъстоятелност/ срещу „Интерком груп” ООД и „Булмекстрейд” ООД /в несъстоятелност/; „Интерком груп” ООД е осъдено на основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.232, ал.2, пр.1 ЗЗД да заплати на „Булмекстрейд” ООД /в несъстоятелност/ сумата 72 000 лева с ДДС, представляваща дължима наемна цена по договор за наем, сключен на 25.06.2012г., както и да заплати на „Булмекстрейд” ООД /в несъстоятелност/ разноски в размер на 878,40 лева, а по сметка на Софийски градски съд – сумата 5760 лева държавна такса; 2/ касационна жалба на В. С. С. като синдик на „Булмекстрейд” ООД /в несъстоятелност/, срещу решение № 2324 от 01.10.2018г. по в.т.д. № 1782/2017г. на САС, 6 състав, с което е потвърдено решение № 1302 от 22.06.2018г. по т.д. № 245/2014г. на СГС, с което е оставена без уважение молбата на касатора за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното по делото първоинстанционно решение.
Касаторът „ИНТЕРКОМ ГРУП” ООД – ответник по предявените искове, излага подробни съображения за недопустимост на обжалваното въззивно решение. Твърди, че в отговора на исковата молба е направил възражение за недопустимост на исковата молба поради предявяването й след изтичане на преклузивен срок, като е оспорил датата на подаването й и се е позовал на нечетливостта на пощенското клеймо, поставено върху плика, и на следващата от това невъзможност да бъде установено дали изобщо исковата молба е подадена в сочения пощенски оператор „Български пощи” ЕАД. Твърди, че от отпечатъка от клеймото се вижда неясно само датата 26.06.2013г., която при това е поставена по три различни начина, а липсата на другите елементи от пощенското клеймо свидетелства ясно, че самата дата вероятно е подправена и положена един-два дни преди писмото да бъде доставено в СГС. Поддържа, че в мотивите на определението на ВКС, както и в диспозитива му няма произнасяне по въпроса за датата на подаване на исковата молба, а само относно лицето, което е доставило пратката на съда – „Български пощи” ЕАД, поради което счита, че по въпроса за датата, на която е предадена пратката, няма формирана сила на пресъдено нещо, а и определението на ВКС не може да формира такава с оглед въпросите, по които е допуснато касационно обжалване. Излага съображения за необоснованост на изводите на състава на ВКС, I т.о. в определение № 312 от 14.07.2016г. по ч.т.д. № 705/2016г. и за необсъждане на доводите му дали отказът на ищеца да посочи служителя на кантората, който бил подал писмото, и мястото, където го бил подал, представлява злоупотреба с процесуални права. Сочи, че е изключително важно в случая да се установи коя е пощенската станция, в която е пуснат пликът, за да може да се провери изобщо дали датата, удостоверена с клеймото, е от датен отпечатък, използван в този период и в тази станция. Излага и доводи за допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение, тъй като в разпореждането от 11.04.2017г. необосновано е прието, че във въззивната жалба не са посочени доказателства и не са направени доказателствени искания и тъй като в решението не са изложени мотиви по направеното оплакване за задължението на първоинстанционния съд да направи и приеме по делото окончателен доклад съгласно изискванията на чл.375, ал.1 вр. чл.146, ал.1 ГПК, което изключвало настъпването на процесуална преклузия за представяне на доказателства. Твърди още, че липсва произнасяне и по разпределението на доказателствената тежест и не са дадени от въззивния съд указания на въззиваемия да посочи периода, през който е осъществявано ползването на отдадения под наем имот, след като това не е сторено от първоинстанционния съд, както и да наведе твърдения за размера на дължимата наемна цена. Излага и подробни съображения за неправилност на обжалваното решение поради липса на предпоставките за уважаване на предявения иск по чл.645, ал.3 ТЗ. Сочи, че решението по иска по чл.232, ал.2, пр.1 ЗЗД съдържа пестеливи мотиви, в които не е обсъдено обстоятелството, че липсват доказателства за ползването на имота през целия договорен период.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание члл.280, ал.1,т.1 и т.3 и ал.2 ГПК.
I. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото:
1. Какво представлява датното клеймо и какво е неговото минимално необходимо съдържание, за да има доказателствена стойност?
2. Ако е частен свидетелстващ документ, нужно ли е да се извърши проверка на авторството при оспорване или е допустима и проверка на съдържанието?
3. Ако авторството не е установено поради пречки, които са създадени от страна, която се ползва от него, представлява ли този неавтентичен документ доказателство за датата и обвързан ли е съдът от нея?
4. При оспорване на авторството и с оглед заключението на вещото лице в този конкретен случай, длъжна ли е страната да посочи пощенския клон, в който е подадено писмото, и какви са последствията от непосочването му?
II. Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните процесуалноправни и материалноправен въпроси:
1. Длъжен ли е съдът да следи служебно за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд?
2. Какво следва да направи въззивният съд, ако установи, че в жалбата се съдържат твърдения за допуснати такива с оглед разрешенията, дадени в ТР № 1/2015г. на ОСГТК на ВКС?
3. Длъжен ли е въззивният съд с оглед оплакванията в жалбата да произнесе доклад по чл.146 ГПК и какво следва да съдържа този доклад? Длъжен ли е да даде указания на страните да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания? Длъжен ли е съдът да поиска уточнения от ищеца за периода, за който се претендира плащане на наемната цена, при положение, че такова липсва както в исковата молба, като се има предвид, че по делото не е огласен и приет доклад по чл.146 ГПК?
4. Съставлява ли процесуално нарушение едностранното и непълно обсъждане на събрани по делото доказателства, които са релевантни за спора, при постановяване на съдебното решение?
5. Длъжен ли е съдът да обсъди в мотивите на решението всички доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото?
6. Укриването на факти относно ползването на имота от страната по делото представлява ли злоупотреба с процесуални права и нарушение на чл.3 ГПК и търпимо ли е това от закона?
7. Настъпва ли преклузия за фактите, известни на ищеца, в случая синдика, и непосочени от него в обстоятелствената част на исковата молба и които са станали известни на ответника след постановяване на първоинстанционното решение?
8. Следва ли да се установи и докаже предаване на държането и ползване на имота за определен период от време, когато плащането на наемната цена е извършено авансово, и достатъчен ли е сключеният договор за установяване на това обстоятелство и следва ли да се установи и докаже действително ползване/държане за целия период с оглед уговорката, че наемната цена е дължима за месец и независимо от факта, че тя е предплатена /платена авансово/?
III. Касаторът излага твърдения за вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Твърди, че е постановено по нередовна искова молба поради непосочване на период, през който касаторът е осъществявал държането на имота, предмет на договора за наем. Излага подробни съображения за очевидна неправилност на решението. Поддържа, че липсва практика дали във връзка с допустимостта на съдебното обжалване по чл.280, ал.2 ГПК следва да се формулират правни въпроси, поради което поставя следните въпроси:
1. Допустимо ли е решение, с което се уважава претенция за плащане на наемната цена по договор за наем, без в исковата молба да е посочен периодът на ползването, при положение, че договорът е сключен за определен срок – в настоящия случай 48 месеца, и в него наемната цена е определена на месец и независимо от факта, че е е платена авансово, т.е.е предплатена?
2. Налице ли е нередовност на исковата молба, когато не се сочи период на ползването, и допустимо ли е съдебно решение, което я уважава изцяло?
3. Води ли извършеното прихващане до намаляване на масата на несъстоятелността при положение, че не е доказано ползването на вещта за определен срок и при определени условия?
4. Допустимо ли е кредиторите на масата на несъстоятелността да се обогатяват неоснователно предвид факта, че ползването на имота не е предоставено за уговорения срок и след като наемателят е лишен от ползването преди изтичането му?
Ответникът по касация В. С. С. като синдик на „Булмекстрейд” ООД /в несъстоятелност/, оспорва касационната жалба. Оспорва оплакването за недопустимост на въззивното решение, като твърди, че в производството е установено по категоричен начин подаването на исковата молба в срока по чл.649 ТЗ. Излага подробни съображения за неоснователност на доводите за допуснати съществени процесуални нарушения и за неправилност на решението поради противоречие със закона.
Ответникът „Булмекстрейд” ООД /в несъстоятелност/ не представя отговор на касационната жалба на ответника „ИНТЕРКОМ ГРУП” ООД.
Касаторът В. С. С. като синдик на „Булмекстрейд” ООД /в несъстоятелност/ – ищец по предявените искове, излага доводи за неправилност на извода на въззивния съд за неоснователност на подадената молба по чл.247 ГПК за поправка на допусната очевидна фактическа грешка в първоинстанционното решение. Твърди, че в мотивите си първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с евентуално предявен иск за заплащане на законна лихва като последица от уважаване на главния иск и е формирал воля в тази насока, но тъй като това е пропуснато да се отрази в диспозитива, е налице очевидна фактическа грешка. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава искането си за допускане на касационно обжалване с наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следния процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: „Представлява ли очевидна фактическа грешка /несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението/ пропускът на съда да се произнесе в диспозитива на съдебното решение по надлежно заявено в исковата молба искане за присъждане на законна лихва, с което същият е бил сезиран, при хипотезата на уважаване на главния иск и което искане за присъждане на законната лихва съдът е обсъдил в мотивите на съдебното си решение?” Касаторът твърди, че въпросът се решава противоречиво от съдилищата, като сочи решение № 1770 от 14.05.2018г. по гр.д. № 15436/2017г. на Районен съд Пловдив, в което въпросът е решен по различен начин от възприетия в обжалваното решение.
Ответникът „Интерком груп” ООД оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основание за допускане на касационен контрол на обжалваното от ищеца първоинстанционно решение, тъй като в изложението не е посочено защо въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба.
Ответникът „Булмекстрейд” ООД /в несъстоятелност/ не представя отговор на касационната жалба на ищеца.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел за неоснователно оплакването за недопустимост на обжалвания акт поради пропускане на срока по чл.649, ал.1 ТЗ. Посочил е, че исковата молба е била изпратена от пощенски клон в [населено място] и по искане на въззивника във връзка с възражението му, че датата на пощенското клеймо вероятно е подправена, е изслушано заключението на почеркова експертиза, от което се установява, че датите, отбелязани в същите клейма на лицевата страна на плика, са „26.06.13” и „26.06.”. Посочил е още, че от този факт касационната инстанция е извела извода, че в случая е ирелевантно в кой клон на „Български пощи” ЕАД пратката е постъпила, поради което е без значение за изхода на спора нечетливостта на пощенското клеймо в частта относно клона, при четливост на датата на клеймото на лицевата част на плика, удостоверяваща датата на изпращане на пратката. Въззивният съд е счел, че не е овластен да преосмисля изводите на ВКС.
Въззивният съд е приел, че основателността на главния иск с правно основание чл. 645, ал. 3 от ТЗ е обусловена от установяването от ищеца при условията на пълно и главно доказване на следните факти : кредиторът да е придобил вземането и задължението си към длъжника преди датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност; към същия този момент той да е знаел, че е настъпила неплатежоспособност/ свръхзадълженост или че е поискано откриването на производство по несъстоятелност. Приел е, че първата предпоставка е налице, тъй като кредиторът е придобил вземането и задължението си към длъжника на 25.06.2012 г., а решението, с което е открито производството по несъстоятелност по отношение на длъжника, е постановено на 27.06.2012г. По отношение на знанието на кредитора, че към деня на прихващането е било поискано откриването на производство по несъстоятелност на длъжника, съдът въз основа на съвкупната преценка на събраните доказателства е приел, че към 25.06.2012 г. срещу длъжника са били образувани две производства по чл. 625 от ТЗ, като едното от тях е започнало по молбата на кредитора „Интерком груп” ООД. Счел е, че този факт обуславя извода, че към деня на извършването на въпросното прихващане същият кредитор е знаел, че е настъпила неплатежоспособност, след като сам го е твърдял в молбата си – от една страна, а от друга страна – след постановяването на спирането на производството по заведеното от него дело, е узнал и за това, че е било поискано откриването на производство по несъстоятелност и от друг кредитор.
Въззивният съд е счел за несъстоятелно възражението на въззивника за необсъждането от съда на въпроса дали прихващането води до намаляване на масата на несъстоятелността, като е посочил, че конкретната правна норма не съдържа презумпция, която да възлага в тежест на ищеца установяването на настъпването на определени правни последици от извършеното прихващане, затова и законът не поставя задължение за съда да изследва така поставения въпрос. Поради това е достигнал до извод за основателност на иска с правно основание чл. 645, ал.3 от ТЗ. С оглед основателността на главния иск е намерил за безпредметно обсъждането на евентуалния иск с правно основание чл. 645, ал. 4 от ТЗ.
По обусловения иск с правно основание чл.232, ал.2, във връзка с чл. 79 от ЗЗД въззивният съд е приел за безспорно, че сумата по издадената от наемодателя „Булмекстрейд” ООД фактура № 24/ 25.06.2012 г. за 60 000 лева, без включен ДДС, не е била платена от наемателя „Интерком груп” ООД. Счел е за неоснователно оплакването на въззивника, че наемната цена е недължима поради непредаването на вещта на наемателя, като е приел, че такова възражение не е било направено нито в отговора на исковата молба, нито в отговора на допълнителната искова молба, а е заявено за пръв път във въззивната жалба. Посочил е, че дори и това възражение да не е било преклудирано, разгледано по същество, то е неоснователно, тъй като в споразумението от 25.06.2012 г. изрично е посочено, че на същата дата „Булмекстрейд” ООД е предал на „Интерком груп” ООД държането на горепосочения недвижим имот, а други доказателства, които да установяват обратното, по делото няма. Приел е за неоснователно и възражението, че ищецът е трябвало да докаже ползването на имота за целия срок на договора, за да има претендираното плащане своето основание, като е изложил съображения, че, след като сам се е съгласил да плати авансово цената за целия срок на наемния договор и не твърди някакви пороци на волята, които биха могли да обусловят неговата унищожаемост, по силата на чл. 20а от ЗЗД наемателят е трябвало да се подчини на обвързващата сила на тази уговорка и да изпълни така поетото задължение.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е оставено без уважение искането за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка, въззивният съд е приел, че непроизнасянето по надлежно заявено искане не е несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения тест на решението, което да е основание за допускане на поправка на решението. Посочил е, че в конкретния случай съдът не се е произнесъл по цялото искане на страната, но този процесуален пропуск може да бъде отстранен единствено по пътя на допълване на решението по реда на чл.250 ГПК.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По касационната жалба на „Интерком груп” ООД:
Доводът на касатора за недопустимост на въззивното решение поради постановяването му по недопустим иск е неоснователен. Видно от приложения по делото плик, исковата молба е била изпратена по пощата на 26.06.2013г. Датата на предаване на исковата молба в пощенски клон се установява от положеното на лицевата страна на плика пощенско клеймо с дата 26.06.2013г.. Посочената дата е четлива и съгласно поясненията, дадени от вещото лице С. Ч. в с.з. на 20.01.2015г., не са открити манипулации по отношение на нея. Действително поради нечетливостта на пощенското клеймо не може да бъде установено коя е пощенската станция, в която е предадена пратката, с оглед на което касаторът оспорва достоверността на клеймото и излага твърдения за вероятност датата да е подправена. Настоящият състав намира тези доводи за неоснователни, като споделя съображенията, изложени в определение № 312 от 14.07.2016г. по ч.т.д. № 705/2016г. на ВКС, ТК, I т.о. Съгласно трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 440/ 31.05.2010г. по гр.д. № 1504/ 2009г. на III ГО на ВКС, определение № 838/ 13.11.2014г. по ч.гр.д. № 6433/ 2014г. на IV ГО на ВК, определение № 471/ 12.07.2012г. по ч.т.д. № 209/2012г. на I ТО на ВКС, при спор относно датата на подаване на пощенската /куриерската/ пратка следва да се съберат доказателства за проверка на поставената дата върху пратката, като пречките при упражняване на процесуалните права, които не се дължат на пропуски на страните, не трябва да се разглеждат в тяхна вреда. С оглед на това и предвид установеното по делото обстоятелство, че исковата молба е постъпила в съда чрез пощенска пратка, доставена от „Български пощи” ЕАД, при липса на доказателства за манипулация върху плика и четливост на поставената дата на приемане на пратката, следва да се приеме за установено, че именно това е датата на изпращане на исковата молба по пощата по смисъла на чл.62, ал.2 ГПК, независимо от невъзможността да бъде установен пощенският клон, в който пратката е предадена, поради нечетливост на пощенското клеймо.
Ищецът е посочил, че исковата молба е изпратена чрез „Български пощи” ЕАД и е неотносимо от кой точно клон или пощенска станция е станало изпращането. Не може да се приеме наличие на злоупотреба с права от страна на ищеца поради отказ да посочи кое лице и в коя пощенска станция е предало исковата молба, какъвто довод излага касатора, тъй като по делото не е постановено определение по чл.176 ГПК, с което ищецът да е задължен да отговори на въпроси в тази връзка, нито са му дадени указания за излагане на фактически твърдения за тези обстоятелства, а единствено му е възложена доказателствената тежест за установяване истинността на пощенското клеймо.
По изложените съображения следва да се приеме, че исковата молба е изпратена по пощата на 26.06.2013г. и съгласно чл.62, ал.2 ГПК е спазен предвиденият в чл.649 ТЗ едногодишен преклузивен срок за предявяване на исковете по чл.645, ал.3 и ал.4 ТЗ, считано от 27.06.2013г., когато е открито производство по несъстоятелност по отношение на ответника „Булмекстрейд” ООД.
Поставените от касатора в т.I процесуалноправни въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили извода му за неоснователност на оплакването за недопустимост на първоинстанционното решение. Въззивният съд се е позовал на възприетото в постановеното от ВКС определение, с което е отменено определението за прекратяване на производството по делото, излагайки съображения, че не може да подлага на преценка мотивите на касационния съд, и във връзка с тези решаваши мотиви на въззивния съд правен въпрос не е поставен. Предвид изложеното тази група въпроси не може да обоснове допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Процесуалноправният въпрос, поставен в т. II.1 от изложението, не съответства на конкретните факти по делото, тъй като в настоящия случай във въззивната си жалба касаторът е изложил оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения. Въпросите по т. II.2 и първите два подвъпроса по т. II.3 са поставени с оглед твърдението на касатора за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение във връзка с изискването за изготвяне на пълен и точен доклад и разпределяне на доказателствената тежест и направени във въззивната жалба оплакване в този смисъл и доказателствени искания. С оглед изложените в касационната жалба доводи въпросите следва да бъдат уточнени по следния начин: „Какви са правомощията на въззивната инстанция при изложени във въззивната жалба оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка със задължението му за изготвяне на пълен и точен доклад и разпределяне на доказателствената тежест и направени с жалбата доказателствени искания?”. По този въпрос е налице задължителна съдебна практика, обективирана в т.2 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на това следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка за съответствието му с посочената задължителна практика.
Третият подвъпрос по т. II.3 не съответства на данните по делото, тъй като с исковата молба се претендира заплащане на наемната цена по сключения между ответниците договор за наем от 25.06.2012г., договорена за целия период на договора и дължима авансово, поради което не е налице нередовност на исковата молба, за чието отстраняване въззивният съд дължи указания.
Въпросът по т.II.4 по същество представлява оплакване на неправилност на въззивното решение поради допуснато процесуално нарушение при обсъждане на събраните доказателства, което не може да обоснове допускане на касационен контрол и по което касационната инстанция може да се произнесе само след допуснато касационно обжалване при наличие на основанията по чл.280, ал.1 ГПК.
Въпросът по т.II.5 се отнася до задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства и доводи на страните и да изложи мотиви по тях. По приложението на чл.236 ГПК е формирана постоянна практика, от която въззивният съд не се е отклонил. По направените оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада и разпределянето на доказателствената тежест въззивният съд се е произнесъл с определение в с.з. на 03.05.2017г., а в решението си е обсъдил доказателствата и доводите на страните, релевантни за основателността на предявените искове.
Въпросите по т.II.6 и т.II.7 не са обсъждани от въззивния съд, поради което не могат да обосноват допускане на касационен контрол. Във въззивната си жалба ответникът не е обосновал доказателствените си искания с твърдения за новооткрити доказателства и за обстоятелства, станали му известни след постановяване на първоинстанционното решение, и мотиви за наличието на такива не са излагани във въззивното решение, поради което поставеният в тази връзка въпрос не съответства на мотивите на въззивния съд.
Въпросът по т.II.8 се отнася до задължението за доказване на предаването на имота и ползването му от наемателя по иск за заплащане на наемна цена. Решаващият извод на въззивния съд за основателност на предявения иск е обоснован с приетото за доказано предаване на държането на имота, предмет на договора за наем, с оглед съдържащото се изявление в този смисъл в споразумението между страните от 25.06.2012 г. и липсата на доказателства за противното. Следователно въззивният съд не е отрекъл, че по предявен иск за заплащане на наемна цена се дължи доказване на ползването на вещта, но в случая е разрешил този въпрос при съобразяване на конкретните факти по делото, в това число клаузите на сключения договор за наем от 25.06.2012г. и на споразумението от 25.06.2012 г., съдържащо и признание на наемателя за предаване на имота, както и на липсата на доказателства в противния смисъл. По правилността на тези изводи касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на касационното производство, а следва да се произнесе в решението си.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност. По изложените по-горе съображения за липса на твърдяната нередовност на исковата молба е неоснователен доводът за недопустимост на въззивното решение на това основание.
За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
Основанието по чл.280, ал.2 ГПК не е обвързано с поставяне на правни въпроси, поради което не следва да се излагат изрични мотиви по формулираните във връзка с това онование материалноправни въпроси.
По изложените съображения следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, в която „Интерком груп” е осъдено да заплати сумата 72 000 лева по предявения иск с правно основание чл.232, ал.2 ЗЗД, разноски на „Булмекстрейд” ООД /в несъстоятелност/ в размер на 878,40 лева и държавна такса по сметка на СГС в размер на 2880 лева, дължима за този иск. Касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следния процесуалноправен въпрос: „Какви са правомощията на въззивната инстанция при изложени във въззивната жалба оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка със задължението му за изготвяне на пълен и точен доклад и разпределяне на доказателствената тежест и направени с жалбата доказателствени искания?”. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в останалата му част, тъй като процесуалноправният въпрос, по който се допуска касационно обжалване, не е от значение за изхода на делото по иска по чл.645, ал.3 ТЗ.
По касационната жалба на В. С. С. като синдик на „Булмекстрейд” ООД /в несъстоятелност/:
Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос е предпоставен от съдържащото се в него твърдение, че в мотивите си съдът е обсъдил искането за присъждане на законна лихва, но не се произнесъл по него в диспозитива. Това твърдение не съответства на мотивите на въззивното решение, тъй като в него съдът е посочил, че е направено искане за присъждане на законна лихва върху претендираната наемна цена, но не е формирал воля по основателността на това искане. От друга страна, не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което съгласно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК изисква разглеждането на правния въпрос да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и с оглед непълен, неясен или противоречив закон да е необходимо да се създаде съдебна практика по прилагането му или тя да бъде осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай по прилагането на чл.247 ГПК е формирана постоянна съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Предвид изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 2324 от 01.10.2018г. по в.т.д. № 1782/2017г. на САС, 6 състав.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът „Интерком груп” ООД следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1440 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1260 от 05.06.2017г. по в.т.д. № 1782/2017г. на САС, ТО, 6 състав в частта, с която е потвърдено решение № 2181 от 13.12.2016г. по т.д. № 245/2014г. на СГС, ТО, VI – 14 състав, с което „Интерком груп” ООД е осъдено на основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.232, ал.2, пр.1 ЗЗД да заплати на „Булмекстрейд” ООД /в несъстоятелност/ сумата 72 000 лева с ДДС, представляваща дължима наемна цена по договор за наем, сключен на 25.06.2012г., както и да заплати на „Булмекстрейд” ООД /в несъстоятелност/ разноски в размер на 878,40 лева, а по сметка на