О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1
София, 02.01.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети ноември, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 3408 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Т. Б. чрез адвокат В. П. от АК-София срещу решение № 4045/19.06.2018 г. по в.гр.д. № 3395/2017 г. на Софийски градски съд, с което потвърждава решение от 17.11.2016 г. по гр.д. № 53890/2015 г. на Софийски районен съд за отхвърляне иска на А. Т. Б. против Н. Р. Б. на основание чл.92 ЗЗД за сумата 7918,22 лева, представляваща неустойка за забава по споразумение от 06.07.2012 г., сключено между тях.
В касационната жалба се твърди, че решението е постановено при съществено нарушение на съдопрозводствените правила, а в изложението към жалбата се поддържа, че съдът се е произнесъл по процесуалноправния въпрос: „Ако с влязло в сила решение, с което длъжникът е осъден да заплати цена на доставена топлинна енергия ведно с обезщетение за забава, уговорен в споразумение между страните, може ли в друго производство, в което кредиторът претендира заплащането на неустойка по същия договор, длъжникът да релевира възражение за нищожност или съдът служебно да извършва проверка за нищожност?”. Според касатора въпросът е разрешен противоречие с практиката на Върховния касационен съд, формирана с решение № 115/10.01.2012 г. по т.д. № 883/2010 г. на І т.о. и решение № 137/12.10.2015 г. по т.д. № 2618/2014 г. на І т.о.
От Н. Р. Б. чрез адвокат Я. Я. от АК-София е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите в касационната жалба и счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че страните са обвързани от подписано между тях споразумение от 06.07.2012 г., с което Н. Р. Б. се е задължила да заплаща ползваната топлинна енергия от м.10.2010 г. до прехвърляне на партидата на нейно име не по-късно от 15.09.2012 г., като при неизпълнение дължи неустойка. Съдът е констатирал, че с влязло в сила решение на Софийски районен съд по гр.д. № 19528/2013 г. се признава по отношение на А. Т. Б., че съществува вземането на [фирма] за топлинна енергия от м.01.2011 г. до м.04.2012 г. с лихвите за забава, в което производство е уважен и предявения обратен иск срещу Н. Р. Б. за същата сума по споразумението от 06.07.2012 г. С обжалваното решение се приема също, че мораторната неустойка може да бъде определена по размер, но са налице предпоставките за нищожност, тъй като същата излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, поради което предявения иск по чл.92 ЗЗД е неоснователен.
При проверка на основанията по чл.280, ал.1 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като изводите на въззивния съд са направени в съответствие с установената съдебна практика на ВКС, в която се приема, че страните са свободни да уговарят различни последици от поведението си при сключване на всеки договор, както и от неизпълнението на всяко отделно поето задължение по него, единствено ограничение при неустойката е да съобразяват повелителните норми на закона и добрите нрави. Допустимостта на уговорката за неустойка обаче не е равнозначна на установеност на основанието за нейното присъждане, тъй като в договорните отношения между страните правилото на чл.92, ал.1 ЗЗД не е ограничено от естеството на задължението, чието изпълнение обезпечава, страните могат да уговорят и други обезпечения или да препратят към други последици. Освен да следят не противоречи ли клаузата за неустойка на добрите нрави, съдилищата следва да изясняват за всеки отделен случай дали вредата от конкретното неизпълнение не се компенсира по друг предвиден или уговорен от закона начин, което налага при иск за неустойка да се изясни и естеството на вредата като последица от конкретното неизпълнение. В конкретния случай, съобразявайки влязлото в сила решение, с което ищецът е компенсиран за причинените му вреди от забавата на парично задължение по споразумението между страните, съдът е приел, че при съпоставка на уговорената неустойка с очакваните вреди от неизпълнението, същата е нищожна, тъй като излиза извън присъщите й функции, предвидени в закона.
Предвид гореизложеното, по поставения процесуалноправен въпрос липсва противоречие с цитираните от касатора съдебни решения на ВКС. В решение № 115/10.01.2012 г. по т.д. № 883/2010 г. на І т.о. се приема, че ако има влязло в сила решение да се плати задатъка по сключен договор между страните, възражението за нищожност на тази сделка в друго производство, в което кредиторът претендира обезщетение на вреди от неизпълнението на същия договор по чл.82 ЗЗД, е преклудирано, когато се основава на факти, настъпили до приключване на първото дело, т.е. в последващ процес не може да се оспорва материалното правоотношение между страните, когато със сила на пресъдено нещо е установено, че съществува. Обжалваното решение на съда е в друг смисъл – съществуването на споразумение между страните не се оспорва, но са налице предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка, тъй като нарушава принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения и излиза извън присъщите й функции да обезщети очакваните вреди от договорното неизпълнение. Тези изводи на съда са в съответствие с решение № 4/25.02.2009 г. по гр.д. № 395/2008 г. на ВКС, І т.о., с което се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е въведено чрез създаването на други разпоредби, част от действащото право. Като такива са посочени принципите на справедливост, на добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяване на несправедливо облагодетелстване. Договорната клауза за неустойка би могла да е нищожна, като нарушаваща принципа на справедливостта и създаваща условия за неоснователно обогатяване, когато вследствие на заплащането й ще е налице неравностойност на насрещните задължения по договора или неустойката ще излезе извън обезпечителните или обезщетителните си функции. Преценката за накърняване на пределите на нравствената допустимост в тази хипотеза би следвало да се основава на вида на неизпълнението за обезщетяване на което е уговорена неустойка, на начина на определянето й като глобална сума или процент от главицата, или на базата за начисляването й. Изложените съображения за нищожност на неустойката не следва да се отнасят и за клаузите за неустойка за забава в изпълнението на договорно задължение, в случаите на позоваване на нормата на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД единствено поради липсата на уговорка за крайния срок, до който ще се начислява неустойката.
Във второто решение № 137 от 12.10.2015 г. по т.д. № 2618/2014 г. на ВКС, І т.о. се възприема задължителната съдебна практика на ВКС, формирана с ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСТК, т.3, според която нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност следва да се прави за всеки конкретен случай и то към момента на сключване на договора. В случая, липсва противоречие на въззивното решение със съдебната практика на ВКС в цитираните от касатора съдебни решения, а конкретната преценка на въззивния съд за правнорелевантните факти по спора, не може да се проверява за необоснованост в производството по чл.288 ГПК. Ето защо, съображенията за противоречие с практиката на Върховния касационен съд по поставения в изложението въпрос не дава основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Н. Р. Б. чрез адвокат Я. Я. от АК-София е поискал заплатените разноски за адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 28.08.2018 г., които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4045 от 19.06.2018 г. по в.гр.д. № 3395/2017 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА А. Т. Б., ЕГН [ЕГН], да заплати на Н. Р. Б., ЕГН [ЕГН], чрез адвокат Я. Я. от АК-София, разноските пред касационната инстанция в размер на 726 (седемстотин двадесет и шест) лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.