8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1
гр. София, 02.01.2020 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 443/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „К.” АД със седалище и адрес на управление в Гърция, общ. Я., обл. П. – чрез адв. Г. Н. от Б., срещу решение № 2190 от 10.08.2018 г., постановено по т. д. № 834/2017 г. на Апелативен съд – С.. С посоченото решение е потвърдено решение № 1966 от 20.10.2017 г. по т. д. № 6422/2016 г. на Софийски градски съд, с което по реда на чл.422, ал.1 вр. чл.415 ГПК е признато за установено, че „К.” АД дължи на „Банка П. България” АД, солидарно с „Франко” Е., по сключен на 18.04.2008 г. договор за кредит № 446/2008 г., инкорпориращ договор за поръчителство, изменен и допълнен с 47 бр. анекси, подписани в периода 17.05.2008 г. – 29.01.2015 г., частично главница от 100 000 евро, ведно със законната лихва за забава от 06.11.2015 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена европейска заповед за плащане на основание Регламент (ЕО) № 1896/2006 г. на Европейския парламент и Съвета по т. д. № 7082/2015 г. на Софийски градски съд; Осъдено е „К.” АД да заплати на „Банка П. България” АД разноски по чл.78, ал.1 ГПК в размер на 10 309.15 лв. за производството по издаване на заповед за плащане и в размер на 7 350.66 лв. за исковото производство.
В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение и се прави искане за неговата отмяна. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е обсъдил всички заявени във въззивната жалба възражения за несъществуване на спорното вземане поради нищожност на анекси към договорите за кредит и поръчителство и поради пълно издължаване на главницата по сключения с длъжника „Франко” Е. договор за банков кредит. Навежда оплаквания, че изводите на съда за валидно изразено от управителя на „К.” АД съгласие дружеството да отговаря като солидарен длъжник, вместо като поръчител (в каквото качество се е задължило при подписване на договора за кредит), не кореспондират с доказателствата по делото, установяващи, че управителят не владее български език и по тази причина не е разбирал съдържанието и значението на анекса, с който е уговорена промяна на качеството поръчител.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът по касация „Банка П. България” АД със седалище в [населено място] – чрез адв. Д. Д. от САК, е депозирал отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който е изразено становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение.
В хода на производството пред Върховния касационен съд „Банка П. България” АД е прекратено без ликвидация поради преобразуване чрез вливане в „Ю. България” АД – [населено място]. С молба от 26.11.2019 г. правоприемникът „Ю. България” АД е уведомил съда, че поддържа подадения от „Банка П. България” АД отговор на касационна жалба и претенцията за разноски, отразени в списък по чл.80 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което по реда на чл.422, ал.1 ГПК е признато за съществуващо парично вземане на „Банка П. България” АД против „К.” АД, за което е издадена европейска заповед за плащане на основание Регламент (ЕО) № 1896/2006 г. на Европейския парламент и Съвета по т. д. № 7082/2015 г. на Софийски градски съд, Апелативен съд – С. е приел, че „К.” АД има качеството на солидарен длъжник по сключения между „Банка П. България” АД и „Франко” Е. договор за кредит № 446/2008 г. от 18.04.2008 г., изменен с 47 бр. анекси, и в това качество дължи солидарно с дружеството – кредитополучател отразената в заповедта за плащане сума от 100 000 евро, представляваща част от непогасена главница по кредита, ведно със законната лихва от 06.11.2015 г. до окончателното плащане.
От фактическа страна по делото не е имало спор, че с договор за кредит от 18.08.2008 г. „Банка П. България” АД е предоставило на „Франко” Е., представлявано от Ф. А. Авитабиле – гражданин на Италия, целеви кредит за оборотни средства на стойност 1 500 000 евро с краен срок за погасяване 30.04.2009 г. В договора за кредит е инкорпориран договор за поръчителство, с който „К.” АД, представлявано от управителя Ф. А. Авитабиле, и физическото лице Ф. А. Авитабиле са се задължили да отговарят като поръчители солидарно с кредитополучателя „Франко” Е. за изпълнение на всички задължения по кредита до окончателното им погасяване, без да е необходимо допълнителното им съгласие в случай на промяна на лихвения процент и на други договорни условия. След сключване на договора за кредит са подписани 47 бр. анекси за промяна на условия по кредита, в които като страна е посочено и „К.” АД, като с последния анекс № А.-446/2015 от 29.01.2015 г. е уговорен краен срок за погасяване на всички задължения 28.02.2015 г.
Във въззивната жалба ответникът „К.” АД е поддържал направените пред първоинстанционния съд възражения, че се е съгласил да отговаря за задълженията на „Франко” Е. като поръчител и че отговорността му е погасена поради непредявяване на иск срещу кредитополучателя в шестмесечния срок по чл.147 ЗЗД, следващ изтичането на уговорения в договора за кредит краен срок за погасяване на задълженията – 30.09.2009 г. Във връзка с възраженията ответникът е оспорил част от анексите към договора за кредит, съдържащи уговорки за промяна на срока за издължаване на кредита и на условията за отговорност на солидарно задължените лица, с твърдения, че не са подписани от управителя на „К.” АД Ф. А. Авитабиле, евентуално – че са нищожни и не са породили правни последици за дружеството, тъй като управителят не владее български език и поради неразбиране на съдържанието и значението на обективираните в текста им уговорки не е могъл да изрази валидно съгласие за обвързване на дружеството.
Въззивният съд, след преценка на фактите и доказателствата по делото, е направил изводи за неоснователност на възраженията.
За да се произнесе относно качеството, в което „К.” АД отговаря за задълженията на кредитополучателя по договора за кредит, въззивният съд е изходил от съдържанието на анекс № А.-446 от 29.06.2010 г. С този анекс страните по договора за кредит и поръчителство са постигнали съгласие, че първоначалните поръчители „К.” АД и Ф. А. Авитабиле се задължават спрямо банката – кредитор да отговарят солидарно по см. на чл.121 – 123 ЗЗД за изпълнение на задълженията на кредитополучателя по договора за кредит, включително за плащане на всички дължими суми до окончателното погасяване на кредита, като банката има право при неплащане на дължимите суми да насочи изпълнение и да събере вземанията си в пълен размер както от кредитополучателя, така и от солидарните длъжници. Преценявайки съдържанието на анекса, съдът е формирал извод, че по силата на постигнатите с него уговорки ответното дружество е придобило качеството на солидарен длъжник по договора за кредит и всички последващи промени в срока и условията на договора имат действие по отношение на него. Съдът е изложил съображения, че с анекса е постигнато съгласие за встъпване в дълг по смисъла на чл.101 ЗЗД, в резултат на което от поръчител ответникът е придобил качеството на солидарен длъжник, отговорен за изпълнението на задълженията по договора за кредит в обема, в който отговаря и самият кредитополучател. Оспорването на автентичността на анексите с дати 29.04.2011 г. и 27.12.2011 г. и на останалите анекси, подписани до 29.01.2015 г., в които „К.” АД е вписано като солидарен длъжник, е счетено за недоказано предвид отказа на ответника да внесе депозит за изпълнение на допуснатата съдебно – графическа експертиза със задача да установи дали положеният в анексите подпис принадлежи на управителя на „К.” АД. Независимо от извода, че след подписването на анекса от 29.06.2010 г. „К.” АД има качеството на солидарен длъжник, а не на поръчител по договора за кредит, въззивният съд е изложил и мотиви за неоснователност на възражението за пропускане на срока по чл.147 ЗЗД.
Относно възражението за нищожност на анексите, подписани след 17.08.2008 г., въззивният съд е приел, че писмените и гласни доказателства по делото и заключението на счетоводната експертиза установяват по несъмнен начин, че управителят на „К.” АД Ф. А. Авитабиле, който е и управител на „Франко” Е., е бил запознат със съдържанието на всички анекси към договора за кредит и с взаимоотношенията между двете дружества и банката – ищец по повод на предоставения кредит. Като аргументи за извода, че независимо от нивото на владеене на български език управителят е имал яснота относно съдържанието на спорните анекси и е изразил валидно съгласие за сключването им, съдът е посочил липсата на вписани негови изявления в текста на анексите за неразбиране на езика, на който са изготвени, подписването от негова страна на документи за учредяване на обезпечения по кредита (ипотека и залог) в съответствие с уговорките в анексите и подписването на множество други документи във връзка с дейността на дружеството с текст на български език. Подписването на анексите без възражения за неразбиране на езика, на който са изготвени, е мотивирало съда да се позове на чл.180 ГПК и да направи извод, че обективираните в текста на анексите изявления принадлежат на управителя на „К.” АД и обвързват дружеството. Наличието на валидно изразено от управителя съгласие за настъпване на уговорените с анексите правни последици е аргументирано и с разпоредбата на чл.302 ТЗ. От чл.302 ТЗ въззивният съд е извел съображения, че дължимата грижа на добрия търговец е изисквала управителят на ответното дружество да се запознае със съдържанието на анексите, преди да ги подпише, и ако не разбира български език, да си осигури превод на езика, който владее, или да откаже да положи подписа си; Подписването на анексите съставлява доказателство, че управителят се е съгласил с тяхното съдържание.
Като неоснователно въззивният съд е преценил и възражението на ответника за несъществуване на спорното вземане поради погасяване на главницата по кредита чрез плащане. От заключението на назначената в първоинстанционното производство счетоводна експертиза въззивният съд е установил, че към 31.12.2015 г. в счетоводството на кредитополучателя „Франко” Е. е отразено непогасено задължение към „Банка П. България” АД в размер на 3 576 768.97 лв., равняващи се на 1 828 772.95 евро, от които 1 368 246.54 евро главница. В заключението са дадени различни възможни варианти за размера на дълга при съобразяване на твърдените от „К.” АД частични плащания, но въпреки разликата във вариантите, дългът съществува в размер, много по-голям от установяваната с иска част от главницата – 100 000 евро. Според подписания на 29.01.2015 г. анекс към договора за кредит всички суми по кредитната експозиция са станали изискуеми в пълен размер към 28.02.2015 г., но към тази дата, както и към датата на депозиране на исковата молба, остатъкът от главницата в размер на 1 368 254.54 евро не е погасен от кредитополучателя и/или от солидарните длъжници. Предвид изразеното при сключване на договорите за кредит и за поръчителство съгласие всички промени в условията по кредита, включително на лихвения процент, да обвързват поръчителите (впоследствие солидарни длъжници) без необходимост от допълнително съгласуване, въззивният съд не е възприел тезата на ответника, че поради неуведомяване за приложимия към кредитното правоотношение лихвен процент всички извършени плащания по кредита следва да се отнесат за погашение на главницата и че с тях кредитът е издължен изцяло. В подкрепа на извода, че дългът на кредотополучателя съществува, съдът се е позовал на влязлото в сила решение от 31.03.2017 г. по т. д. № 778/2016 г. на Софийски градски съд, с което по реда на чл.422, ал.1 ГПК е признато, че „Франко” Е. дължи на „Банка П. България” АД сумата 700 000 евро – част от главница по договора за кредит от 18.04.2008 г., за която е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК.
По основанията за допускане на касационно обжалване :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е аргументирано с твърдения, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС в решение № 460/27.03.2010 г. по гр. д. № 768/2009 г. на І г. о., решение № 147/31.07.2018 г. по т. д. № 1715/2017 г. на ІІ т. о. и решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ІІ т. о. по значимите за изхода на делото процесуалноправни въпроси „за възможността съдът да основава решението си на обстоятелства, приети в друго съдебно производство, което няма сила на пресъдено за страните, нито се явява преюдициално” и „следва ли въззивният съд да обсъди всички наведени от страната възражения във въззивната жалба”.
Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като формулираните въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да са от значение за изхода на делото, и по отношение на тях не е осъществена допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Първият въпрос е поставен с обяснението, че въззивният съд е основал извода си за съществуване на спорното вземане на влязлото в сила решение по т. д. № 778/2016 г. на Софийски градски съд, което няма сила на пресъдено нещо за дружеството – касатор поради неучастието му като страна в делото. Постановеният с въззивното решение правен резултат не е обусловен от разрешаване на посочения въпрос, тъй като от мотивите към обжалваното решение е видно, че макар да се е позовал на решението по цитираното дело, въззивният съд не е обосновал с него решаващите си изводи за съществуване на вземането, предмет на установяване с иска по чл.422, ал.1 ГПК. Признаването на вземането за съществуващо произтича от извършената съвкупна преценка на писмените доказателства, на свидетелските показания и на заключението на счетоводната експертиза, вследствие на която въззивният съд е формирал изводи, че отразеното в заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК вземане на банката – ищец за част от главницата по сключения с „Франко” Е. договор за кредит съществува и че дружеството – касатор е задължено солидарно с кредитополучателя за плащане на дължимата сума. Релевантните за спора факти са установени от доказателствата по конкретното дело, а не от доказателства по друго дело (цитираното т. д. № 778/2016 г. на Софийски градски съд), поради което не е налице твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с практиката в решение № 460/27.05.2010 г. по гр. д. № 768/2009г. на ВКС, І г.о.
Въпросът за задължението на въззивния съд да обсъди всички възражения във въззивната жалба също не е обусловил даденото от въззивния съд разрешение на правния спор. При съпоставяне на мотивите към обжалваното решение със съдържанието на въззивната жалба се установява, че въззивният съд се е произнесъл по всички заявени с жалбата възражения за недължимост на вземането, предмет на установяване с иска по чл.422, ал.1 ГПК. В мотивите към решението са обсъдени както възраженията за недължимост на спорната част от главницата по кредита поради извършени частични плащания, които е следвало да бъдат отнесени за погашение на главницата с оглед липсата на яснота относно приложимия лихвен процент по кредита, така и възраженията за отсъствие на валидно изразено съгласие от управителя на „К.” АД за промяна на съществени условия по кредитното правоотношение и на качеството, в което дружеството се е задължило да отговаря солидарно с кредитополучателя за изпълнение на договора за кредит. Предвид съдържанието на изложените към него мотиви, въззивното решение не противоречи на посочената в изложението практика в решение № 147/31.07.2018 г. по т. д. № 1715/2017 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., според която въззивният съд дължи произнасяне в мотивите към решението си по всички поддържани във въззивното производство защитни доводи и възражения на страните.
Касационно обжалване не следва да се допуска и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, на което касаторът се е позовал бланкетно по повод на следния въпрос : „Може ли съдът да приеме за установено, че лице, невладеещо български език и подписало анекс на български език, е дало валидно съгласие за промяна на представляваното от него чуждестранно търговско дружество от поръчител по смисъла на чл.138 от ЗЗД на съдлъжник по смисъла на чл.101 от ЗЗД въз основа на факта, че лицето е подписало договора и принципно знае за наличието на кредит; Нищожен ли е така подписан договор на основание чл.26, ал.2 от ЗЗД”.
Поставеният въпрос е насочен към оспорване правилността на изводите на въззивния съд, че независимо от степента на владеене на български език, управителят на дружеството – касатор е изразил валидно съгласие вместо като поръчител, дружеството да отговаря като солидарен длъжник за задълженията на кредитополучателя, и че подписаните от управителя анекси към договора за кредит не са нищожни поради липса на съгласие. Според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д . № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Освен, че се отнася до правилността на въззивното решение, въпросът не кореспондира с мотивите към решението, в които изводът за валидно изразено съгласие от управителя за обвързване на дружеството с уговорените в анексите правни последици не е обоснован единствено с факта на подписване на договора за кредит. За да приеме анексите за действителни, въззивният съд е изходил от поведението на управителя по време на и след тяхното сключване. Подписването на анексите без възражения за неразбиране на български език и изпълнението на поети с тях задължения от името на дружеството (учредяване на залоги и ипотека) са мотивирали съда да направи извод, че управителят е имал ясно знание за съдържанието на анексите и за произтичащите от тях правни последици. Наличието на валидно изразено съгласие за сключване на анексите е аргументирано и с неполагане на дължимата грижа на добрия търговец – чл.302 ТЗ, изискваща от управителя в случай на невладеене на български език да поиска осигуряване на превод на текста на анексите или да откаже да ги подпише.
Несъответствието на поставения въпрос с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Самостоятелен аргумент за недопускане на касационното обжалване е и отсъствието на изложени от касатора съображения относно значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото в аспекта на разясненията, дадени от ОСГТК на ВКС в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г.
По отговорността за разноски :
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът „К.” АД следва да бъде осъден да заплати на „Ю. България” АД като правоприемник на първоначалния ответник по касация „Банка П. България” АД направените пред касационната инстанция разноски в размер на 2 347 лв. (адвокатско възнаграждение с включен ДДС по фактура № 773/13.05.2019 г., платено по банков път на 04.06.2019 г.).
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2190 от 10.08.2018 г., постановено по т. д. № 834/2017 г. на Апелативен съд – С..
ОСЪЖДА „К.” АД със седалище и адрес на управление Гърция, общ. Я., обл. П., рег. в Общия търговски регистър с № 23384247000, да заплати на „Ю. България” АД с ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], сумата 2 347 лв. (две хиляди триста четиридесет и седем лв.) – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :