5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1
С., 03.01.2012 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. N 766/2011 година, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение от 04.02.2011 г. по гр. д. № 2313/2010 г. на Софийския градски съд в сила е оставено решението от 24.11.2009 г. по гр. д. № 883/2008 г. на Софийския районен съд, с което е признато за установено по иск с правно основание чл. 118 вр. чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, предявен от И. Ц. Г.-Т., че Х. Х. Б. не е собственик на УПИ VІІ-89 от кв. 61б /нов 16/ по плана на [населено място], м.[жк], и е отхвърлен предявен от Х. Х. Б. срещу А. Я. Ю. и И. Ц. Г.-Т. иск по чл. 33 вр. 66 ЗС за изкупуване на недвижим имот – построената в парцела сграда, при действително уговорените условия по н. а. № 189/2003 г.
Срещу въззивното решение е подадена в срока по чл. 283 ГПК касационна жалба от Х. Х. Б., който относно предпоставките за допускане на касационно обжалване поддържа основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
Ответниците по касация А. Я. Ю. и И. Ц. Г.-Т. считат, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускането на касационното обжалване намира следното:
Ищецът Х. Хр. Б. претендира да е собственик на дворното място, върху което е построена сградата, предмет на иска по чл. чл. 66, ал. 1 вр. 33 ЗС, по силата на наследствено правоприемство и реституция по чл. 1 ЗВСОНИ, предвид отчуждаването му по ЗОЕГПНС като част от по-голям незастроен имот. След отчуждаването имотът е застроен въз основа на учредено в полза на Я. и Г. С. право на строеж по реда на Указ № 115/1954 г. за насърчаване и подпомагане на кооперативното и индивидуалното жилищно строителство. Сградата е построена въз основа на строително разрешение-позволителен билет № 63 от 02.04.1958 г., утвърден архитектурен проект от 29.04.1958 г. и строителен протокол от 04.04.1958 г., като в груб строеж е завършена в 2-годишен срок от издаване на разрешението за строеж.
С н. а. № 75 от 26.01.1988 г. Я. С. дарил сградата на дъщеря си ответницата А. Ю., която с н. а. № 189 от 25.09.2003 г. я продала на ответницата И. Т..
Въззивният съд приел, че сградата представлява законен строеж и съществуването й в отчужденото от наследодателката на ищеца дворно място е пречка то да бъде реституирано. Тъй като разрешенията относно законността на строителството, дадени с ТР № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС, са приложими и в случая, счел за ирелевантни обстоятелствата относно оспорването на договора от 22.08.1956 г., сключен със СГНС, и надлежното учредяване на правото на строеж, поради което и не е обсъдил събраните в тази насока писмени и гласни доказателства.
С влязло в сила решение по гр. д. № 5370/2003 г. на Софийския районен съд е уважен иск по чл. 108 ЗС, предявен от Х. Хр. Б. срещу Столичната община, но съдът приел, че общината не е праводател на страните по договора за покупко-продажба на сградата между А. Ю. и Ил. Т. и няма основание да бъде зачетена силата на пресъдено нещо на това решение по отношение на някоя от настоящите ответници.
Ето защо въззивният съд намерил за правилно първоинстанционното решение, с което е уважен инцидентният отрицателен установителен иск, предявен срещу Хр. Б., и е отхвърлен предявеният от него иск по чл. 66, ал. 1 вр. чл. 33 ЗС за изкупуване на сградата.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил въпросите:
1. от значение ли е наличието на отстъпено право на строеж при преценката за законност или незаконност на строежа като предпоставка или съответно пречка за настъпването на реституция на отчужден по ЗОЕГПНС недвижим имот; в тази връзка се твърди, че съдът е разрешил въпроса за редовността и надлежността на строителните книжа, без да обсъди направените от ищеца възражения именно за липса на тяхната редовност, което на още едно основание, и то в съответствие с ТР № 6/2005 г. – ако се приеме, че то е приложимо в случая, обосновава отхвърляне на инцидентния установителен иск; липсата на мотиви, както и приетото за безспорно обстоятелство, че сградата е построена в двугодишен срок, без да е налице определение по чл. 109, ал. 4 ГПК /отм./, е в противоречие със задължителната практика на ВКС – ТР № 6/2005 г. по т. гр. д. № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и с трайната практика на съдилищата;
2. обвързани ли са евентуалните суперфициарни собственици от силата на пресъдено нещо на решението по гр. д. № 5370/2003 г. на Софийския районен съд по иск, предявен от лице по чл. 1 ЗВСОНИ, срещу общината, за собственост на дворното място, върху което е реализирано правото на строеж – по този въпрос се твърди противоречие на обжалваното решение с решение № 531 от 10.05.1994 г. по гр. д. № 373/1994 г. на ВС, ІV-то г. о., както и с влязлото в сила решение по гр. д. № 5370/2003 г. на СРС, като разглеждането на въпроса е и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото;
3. допустимо ли е предявяването на отрицателен инцидентен установителен иск по реда на чл. 118 ГПК /отм./ за установяване несъществуването на едно право /а не правоотношение, каквато възможност единствено дава посочената разпоредба/ – според касатора по съществуването или несъществуването на едно право, както е в случая, съдът може да се произнесе по иск по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм/, но не и по чл. 118 ГПК /отм./; касаторът счита, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице по следните съображения:
По предявения от Хр. Б., сега касатор, иск по чл. 66, ал. 1 вр. чл. 33 ЗС за изкупуване на сграда, купувачът по договора и ответница по първоначалния иск Ил. Т. е оспорила претендираното от ищеца право на собственост върху терена и по реда на чл. 118 ГПК /отм./ е предявила отрицателен установителен иск с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./. Според касатора Т. е имала възможност да предяви иск с посочения предмет не по реда на чл. 118 ГПК /отм./, а по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, в който изрично е предвидена възможност за установяване съществуването или несъществуването на едно право, за разлика от чл. 118 ГПК /отм./, който допуска установяване съществуването или несъществуването на едно правоотношение, но не и на право.
Въпросът за допустимостта на инцидентния установителен иск е резултат от извършено от касатора смесване на правното основание на предявения иск с процесуалния ред, по който той е предявен. Инцидентният установителен иск е искът, който се предявява допълнително по висящия процес от ищеца или от ответника, за да се установи съществуване или несъществуването на правоотношение, което е преюдициално спрямо спорното право, предмет на първоначалния или на насрещния иск. Той е способ за последващо кумулативно обективно съединяване на искове и има за цел да се разреши със сила на пресъдено нещо спорът относно преюдициалното правоотношение наред със спора относно обусловеното правоотношение.
В разглеждания случай чрез предявения отрицателен установителен иск от купувача по договора от 2003 г. е потърсена самостоятелна защита със сила на пресъдено нещо относно преюдициалното правоотношение – собствеността върху имота, в който е построена сградата, предмет на иска за изкупуване. Предметът на инцидентния установителен иск се явява обуславящ по отношение иска за изкупуване, защото само ако се установи наличие на разделна собственост на земята от сградата, продавачът, съгласно правилото на чл. 66, ал. 1 вр. чл. 33 ЗС, е длъжен да покани собственика на земята да купи продаваемата сграда, и ако той откаже – да продаде сградата на трето лице. Затова, като е приел и разгледал отрицателния установителен иск с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, който е предявен по реда на чл. 118 ГПК /отм./, въззивният съд е процедирал в съответствие с трайната съдебна практика по приложението на посочените разпоредби. Същите са ясни, не се нуждаят от тълкуване, по приложението им има утвърдена съдебна практика, която не е противоречива. Не се разкрива и необходимост от корективното й тълкуване и затова разглеждането на настоящия случай от касационната инстанция не би допринесло за точното прилагане на закона или за развитието на правото.
Не се разкрива противоречие на обжалваното въззивно решение с решение № 531 от 10.05.1994 г. по гр. д. № 373/1994 г. на ВС, ІV-то г. о., и с решението по гр. д. № 5370/2003 г. на СРС.
За да уважи предявения отрицателен установителен иск и да признае, че претендиращият изкупуване на сградата не е собственик на земята, върху която тя е построена, въззивният съд приел, че не е настъпило възстановяване собствеността на парцела /част от отчуждения по ЗОЕГПНС имот/, върху който е построена сградата. Като пречка за реституция е прието обстоятелството, че преди 1992 г. въз основа на отстъпено право на строеж и с редовни строителни книжа е построена сграда, така че отчужденият имот не съществува реално, каквото е изискването на чл. 1 ЗВСОНИ. С решението на Върховния съд от 1994 г., на което касаторът се позовава, е прието, че суперфициарите с отстъпено право на строеж върху общински парцел, неконституирани в качеството на ответници в производството по иск за собственост срещу общината, като участници в неделимо правоотношение с нея се явяват обвързани от силата на присъдено нещо, въпреки че не са взели участие в процеса. Хипотезата в разглеждания случай е друга, поради което и поддържаното от касатора противоречие не е налице.
За да се легитимира за собственик на терена, върху който е построена сградата, наследникът на собственика на отчуждения по ЗОЕГПНС имот е следвало да проведе иск по чл. 7 ЗВСОНИ, защото, макар при влизане в сила на ЗВСОНИ имотът да е бил държавна, съответно общинска собственост, върху него е било учредено и реализирано от физически лица право на строеж – специфика, която не се посочва да е налице в случая, разрешен с решението на Върховния съд от 1994 г. След като по надлежния ред не е признато наличие на пороци при учредяване на правото, то и суперфициарните собственици, респективно техните правоприемници, не се считат обвързани от съдебния акт, с който претендиращият реституция е признат за собственик на земята спрямо общината. Затова и обжалваният съдебен акт не противоречи на решенията по гр. д. № 373/1994 г. на ВС, ІV-то г. о., и по гр. д. № 5370/2003 г. на СРС, нито е налице произнасяне по въпрос, по който липсва съдебна практика, така че разглеждането на касационната жалба по същество да се налага с оглед точното прилагане на закона или развитието на правото.
Съгласно разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС, незаконността на строеж, изрвършен в претендиран като подлежащ на реституция имот, не се свързва с незаконното отнемане на имота -хипотеза по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. Строежът се счита за незаконен, ако е извършен без надлежни строителни книжа или след реституцията на имота. В разглеждания случай строителството е осъществено не върху незаконно отнет, а върху отчужден от наследодателката на ищеца имот и въз основа на учредено право на строеж. Затова и изложените от въззивния съд съображения не противоречат на посочения тълкувателен акт. В хипотезата, пред която страните са изправени, определящо е това, че след като не са установени по предвидения ред пороци при учредяване на правото на строеж, съдът се е занимал с предпоставките за реституция по чл. 1 ЗВСОНИ и в тази връзка е обсъждал реализирането на строителството въз основа на редовни строителни книжа и преди влизане в сила на ЗВСОНИ. В съответствие с изискванията на ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, обжалваното решение съдържа преценка по релевантните за спора факти и обстоятелства, а въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Искането за спиране на производството по делото поради наличие на преюдициален спор по гр. д. № 49119/2009 г. на Софийския районен съд /изпратено по подсъдност на Софийския градски съд предвид цената на иска/, което намира правното си основание в чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, не може да бъде разгледано от касационната инстанция. В настоящия етап на производството Върховният касационен съд може да се занимае само с искане за спиране по реда на чл. 282 ГПК, каквото заявеното не е.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 04.02.2011 г. по гр. д. № 2313/2010 г. на Софийския градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: